Дни на кръв и звездна светлина

52. ПРИЗОВАВАНЕ НА ПТИЦИ

– Акива. – Гласът на Лираз, остър. Сочеше някъде в далечината долу, към склона, където скалистите улеи преливаха в зелено; показваше малко сечище, забулено от дима на погребална клада и пепелния кръг в средата. Сочеше ангелите. – Яил – просъска, после обърна очи към братята си, сурови, защото те и сами можеха да видят останалото.

Войниците на Яил бяха обкръжили една химера.

От разстоянието, на което се намираха, Акива различи единствено, че е кирин – първият, когото виждаше, откакто Мадригал умря; но по движенията на този кирин – посичаше и убиваше като в някакъв зловещ танц – той разбра, че не е просто освободен роб, а воин.

Яил се беше натъкнал на един от бунтовниците. Бремето на цялото неизразходвано милосърдие и недовършената мисия в този момент се стовариха върху Акива. Когато доминионците най-накрая повалиха кирина на земята, а Яил се надвеси над него и взе да нагъва ръкави, Акива почувства, че в същия този миг го връхлита и единствената му останала надежда. Възкресителят. Кандилницата. Кару. Яил ли ще открие пръв бунтовниците, или той?

Как го беше казал Хазаел? "Как мислиш, ще има ли много птици днес?"

Както излиза, наистина бяха много. Кацнал на високия склон, Акива се огледа наоколо: чак до хоризонта на големи ята кръжаха трупояди и кръводери и разочаровано пищяха, защото кладите им бяха отнели плячката. Разбира се, Хазаел нямаше предвид птици в буквалния смисъл.

Но дори Хазаел не би могъл да знае на какво е способен Акива.

Отначало започнало само като звук, заразказва Зири на Кару. Някакво усилващо се тракане, завихрен шепот, преминаващ в рев. Отначало помислил, че идва откъм ангелите, но и те били обезпокоени. Онези, които го държали, се заоглеждали тревожно наоколо. Него притискали към земята, по двама от всяка страна. Лежал проснат по гръб в пепелта, с разперени настрани и обездвижени ръце. Яил наредил да го приковат, като пронижат всяка от дланите му с меча на убит от него серафим.

Всеки техен ритник разтърсвал мечовете, а болката само започвала от дланите, но не спирала до там. Стигала чак до главата, владеела го целия. Нямал нито миг покой, а в кратките моменти между ритниците, когато все пак успявал да лежи неподвижно и болката утихвала, на нейно място идвал страхът – страх от това какво би могъл да направи и каже само и само да я спре.

Все още не бил издал нищо, но и те не се канели скоро да приключват. По едно време Яил коленичил край него с шлем, пълен с пепел.

– Това само преди няколко часа беше твой приятел – казал му. – Отваряй широко уста.

– Не!

Разтворили насила устата му с ръце. Зири почувствал парещия метал на шлема, опрян в устните му и усетил вкуса на пепелта, която се посипала от него. Той се съпротивлявал, дърпал се, но пепелта продължавала да се сипе и да пълни гърлото му – давел се със своите мъртви, потъвал в смъртта. Заедно с въздуха вкарвал в дробовете си и гореща пепел и тя го изгаряла отвътре – все повече пепел и все по-малко въздух, а времето се точело безкрай. Светли петна заиграли пред очите му и образите на серафимите се размили: циничните им лица, всмукващата дупка на мястото на устата на Яил, опръскана със слюнка от напрежение. Болката заличила всичко, горенето отвътре и борбата за глътка въздух, това ужасяващо горещо, отнемащо въздуха и наближаващо умиране...

Умиране.

А после вода.

Тя също го задавила, но заедно с това отмила пепелта и той изкашлял всичко, а после вдишал вода и пепел, но и въздух, и вече не умирал.

– Това ще ти помогне ли да си върнеш паметта? – питал Яил. – Защото съм способен да продължа така цял ден.

Страданията на плътта постепенно взимали връх. Зири усещал как те го надвиват, как болката като кукловод започва да му дърпа конците. За да проговори.

Не.

Шлемът отново се появил. Той събрал малкото останали сили, съпротивлявал се. Стискал зъби и този път не успели да му отворят устата.

Тогава я разпорили в усмивка.

Шлемът отново бил опрян в устните му, когато... дошъл звукът. Ангелите отпуснали ръце и шлемът се търкулнал настрани; всички взели да се въртят объркани. Извадили оръжията, а жуженето се превърнало във всепоглъщащо, всеобемащо ручене и се усилвало все повече. Вече не било само звук. Станало видение.

Небето заживяло свой собствен живот. Хаотичен и многоцветен. Преливащ и променлив. Гръмлив. Настойчив.

Това било някакво невиждано явление.

Някакво... безумие.

– Птици – обърна се Зири към Кару, поклащайки глава в недоумение. – Първо налетяха трупоядите, после и останалите. От всякакъв вид. Представа нямам колко хиляди бяха. Небето се напълни с птици, Кару, гъмжеше от птици и те се спуснаха над нас.

– Нападнаха ли ви? – Кару се беше надвесила напред, широко разтворила очи.

Зири поклати глава.

– Просто се спуснаха. Около нас. Между нас. Отблъснаха ангелите.

Тя наклони глава по своя си начин и на Зири му се прииска да протегне ръка и да притисне дланта си – изцерената си длан – към източената ѝ светла шия; или пък – помисли си, пламвайки от спомена за топлината на нейното тяло, опряно в него, докато лежаха един до друг – просто да я привлече към себе си, да я прегърне и да я задържи. После отклони очи и впери твърд и немигащ поглед в стената отсреща.

Ръката му пулсираше, сякаш онова малко нещо, което стискаше в шепата си, бе още живо; но не беше. Собствената му кръв барабанеше във вените... защото той беше жив. Не го проумяваше и не знаеше как да продължи, затова протегна ръка и разтвори шепа.

Кару видя дребно пернато телце. Тя просто го съзерцаваше с празен поглед, без да проумява връзката. Зири за стотен път се усъмни, че това синекосо човешко създание е истинската Мадригал. Защото тя не би могла да забрави това.

Но после очите ѝ се разшириха и погледът ѝ срещна неговия, стреснат.

Това беше колибропеперуда. Мъхнатите ѝ криле имаха млечносива окраска и бяха скършени; върху блестящото ѝ синьо-зелено тяло се открояваше алената гушка. Когато птиците връхлетели – всякакъв вид птици, дневни и нощни, сянколястовици, евангелини, прилепокрили врани и кръводери, песнопойни птици, грабливи птици, даже буревестници, по чиито криле още не се бил стопил снегът – Зири разбрал, че му се открива шанс за бягство. Само трябвало да отскубне едната си ръка. Мечовете, с които го приковали, били забити дълбоко в земята; нямало как да ги изтръгне. Затова трябвало да стисне зъби и... да дръпне ръка. Острието се оказало благословено остро. Ръката му се освободила, съпроводена от агонизиращ вик. Пред погледа на Зири всичко взело да пулсира в червено, следствие от хаоса и нахлулия в главата адреналин; той някак успял с осакатената ръка да освободи и другата.

Серафимите се опитали да го сграбчат. Той вече не можел да държи сърповидните остриета, затова навел глава и връхлетял с рогата напред, уцелвайки единия от войниците в ребрата; рогата му обаче не се оказали достатъчно остри да пробият бронята и войникът бил само повален на земята. Наложило се Зири да стовари с всичка сила коляно върху гръкляна му, за да го довърши. Повалил и другия с нисък ритник и се огледал за Яил, решен да изпълни заканата си – да убие командира на Доминиона. Но не успял да го открие. Гегата с кандилницата все още стояла забита в земята. Той се вкопчил в нея с осакатените си ръце, докато около него роякът птици станал толкова гъст, че едва виждал враговете си през вихрушката от перушина. Както и те него.

Сред плясък на криле решил и той да полети.

Тогава нямал време да премисля как и защо се е случило всичко, нито пък кой го е направил – дори не му идвало наум, че зад него стои някой, докато не се озовал достатъчно далече, с избистрен ум и без потеря по петите, много, много далече. Едва тогава си позволил да се прислони край едно дърво, за да си поеме дъх. Колибропеперудата била вече мъртва, когато я открил – заплетена в ризницата му, малка жертва на хаоса, но в същото време – това веднага го разбрал – и някакъв знак.

Той погледна Кару и каза колебливо:

– Не мога със сигурност да кажа, че... той... го е направил.

– Той? – Кару застана нащрек. – Не знам за кого говориш.

Зири я изгледа дълго и изпитателно. Тя с нищо, дори с дребна подробност не напомняше Мадригал. Формата на лицето ѝ беше различна, очите ѝ бяха черни, а не кафяви. Устата ѝ не беше толкова широка, косата ѝ беше синя, нямаше рогове и беше човек. Пазейки и досега ясен спомен за образа на Мадригал, както и за бала по случай рождения ден на Войнолюбеца, когато дойде началото на края, той не виждаше общо между Кару и случилото се тогава. Почти беше на път да повярва, че и самата тя не съзира връзка. Запита се дали Кару наистина има нужда да научи всичко. Не че той изгаряше от желание да говори за ангела. За нейния любовник. Може би е достатъчно, че ѝ показа птичката. А тя от тук нататък да си мисли каквото иска. Пък нали и без това самият той не беше сигурен дали е прав.

И все пак вярваше, че има едно-единствено обяснение защо е още жив и не можеше да го премълчи.

– Аз така и не го видях – продължи разказа си и този път Кару не попита за кого говори. Мълчеше, все още нащрек, предпазлива. – Може и да греша – каза Зири, – но нищо друго не ми идва на ум. Никога преди не съм чувал да се призовават птици, освен тогава, на бала на Войнолюбеца. И... наметката.

Очите ѝ се разшириха от изненада.

– Как е възможно да знаеш това?

Лицето на Зири пламна. Той сведе поглед и си призна:

– Наблюдавах те.

Преди осемнайсет години на бала на Войнолюбеца Зири беше просто едно малко момче в тълпата. Наблюдаваше как Мадригал танцува с един непознат и от цялата си душа желаеше да е на неговото място, пожелаваше си да бъде голям, пожелаваше си, пожелаваше, пожелаваше, напразно си пожелаваше. Естествено, тогава не се досети, че непознатият е серафим, затова пък видя нещо, което никой друг не забеляза: че е един и същи мъж с различни маски, а тя танцува с него отново и отново. Имаше нещо сладостно мъчително и покорно в движенията ѝ, което подсказваше за някаква мистерия, възможна единствено между възрастните – точно обратното на безразличието и студенината спрямо Тиаго. А когато безцелно реещите се из въздуха колибропеперуди образуваха пелерина и се спуснаха под съзвездието от фенери върху голите ѝ рамене, Зири също ги видя. Разбра, че това е магия и че е дело на непознатия. Мъжът вдигна Мадригал във въздуха заедно с нейната жива наметка и пак я спусна на земята. Тогава дори за едно малко момче стана ясно, че между тях двамата има някаква магия, даже нещо повече от магия.

Зири беше наблюдателно момче и забелязваше много неща, които тогава не беше способен да разбере. Той видя Мадригал да умира и не проумя въодушевлението – екстаза – на тълпата при нейната екзекуция. Не проумя защо единственият, който скърби за нея, е врагът, застанал на колене и целият покрит с кръв след изтезанията. Зири никога нямаше да забрави виковете на Акива – пълното отчаяние, яростта, чувството за безпомощност. Те и сега си оставаха най-страшното нещо, което някога е чувал.

Той видя и Тиаго в същия този ден – смразяващо бяло присъствие на балкона на палата, неподвижно и незатрогнато.

В този ден Зири намрази някого и това не беше Акива.

– Не знам защо, Кару – каза той, – но мисля, че ангелът ми спаси живота.