Дни на кръв и звездна светлина

74. ЛЕК ПРОТИВ СКУКА

– Чувствам се като муха, която се е размазала на прозореца и е полужива. – Гласът на Зузана беше вял и отпуснат като косата ѝ.

– Много точно казано – съгласи се Мик. – Вей по-силно!

Сега беше ред Зузана да си вее с ветрилото – произведение от крехки и чупливи палмови листа, което откриха на покрива на хотела. Мик, само по шорти, седеше на килнатия назад стол, сложил крака върху леглото и отметнал глава, та раздвиженият от ветрилото въздух да разхлажда шията му.

– Ти си богинята на въздушните течения – каза той.

– А ти си блестящ пример за мъжественост.

Смехът на Мик излезе глух в жежката омара.

– Изкарах цяла седмица в обкръжението на чудовищни войници. И сега съм наясно, че мога да бъда само блестящ пример за мършавост.

– Изобщо не си мършав. – На Зузана ѝ трябваше време колкото един замах с ветрилото, докато формулира комплимента си. Наистина обкръжението от тъмнобронзови гръдни плочки и бицепси, по-едри от главата ѝ, показа физиката на Мик в съвсем нова светлина, но като се замислеше – кому наистина са нужни бицепси, по-едри от главата ѝ? Е, освен ако, разбира се, работата ти не е да убиваш ангели – тогава може да са от полза. – Ти имаш идеална мускулатура за цигулар – заключи тя.

– А ти – могъщите ръце на кукловод. Двамата с теб направо посрамихме химерите.

Тя спря да си вее и се просна върху леглото. Това беше долнокачествено легло в евтин хотел и от удара зъбите ѝ изтракаха. "Ох!", неубедително изохка тя.

– Ей, не се възползва дори от половината полагаемо време да си вееш.

– Знам, ама ме мори скука.

– И точно сега ли я почувства?

– Точно в този момент. Сам видя как ме нападна.

Мик остави стола да падне на четирите си крака върху пода и се възползва от случая да се метне до нея на леглото. "Ох!", пак простена тя.

– Знам един лек срещу скука – каза Мик и се обърна на една страна с лице към нея, но веднага след това отново се просна по гръб. – Ама е много горещо.

– Тоя начин наистина е много горещ – съгласи се Зузана, която нито за миг не се усъмни точно за какъв лек говори той. – Чудя се как тая страна изобщо има население. Кой може да прави бебета в такава жега?!

– Ами давай да се махаме тогава – предложи той. – да вървим на брега. У дома. В Австралия. Знам ли. Защо още сме тук, Зузе?

"Тук" беше Уарзазат, най-големият град в южната част на Мароко. Приличаше на декор за филма "Мумията" или за някой друг като него. Нищо чудно наистина да беше така, защото в този град в края на пустинята Сахара имаше филмови студия. Това беше малко скучно и страшно горещо градче; макар в хотела им уж да имаше климатик, по някое време през нощта той беше престанал да работи. Тогава двамата не му обърнаха внимание, защото нощите по тези места бяха достатъчно прохладни, за да се лекува скуката и да се множи населението на страната.

Защо наистина още бяха тук – цяло денонощие след невидимото им бягство от крепостта на чудовищата, причинило мехури по краката от дългото ходене и синини от платения десятък болка, придобили вече морав отенък?

– Не знам – призна Зузана с тънко гласче. – Искаш ли да се върнем обратно в реалния живот при туристите, ангелския култ и марионетките? – Тя се разхленчи и си даваше сметка за това. – Искам да правя чудовища, магии и да помагам на Кару.

– Това тук също е реален живот – каза той. – А още по-точно – реална смърт. Прекалено опасен е.

– Знам – отвърна тя и наистина го знаеше, но имаше чувството, че не е редно да изоставят Кару на такова място. Щом Тиаго я беше убил веднъж, откъде можеше да са сигурни, че няма пак да го направи? – Проклятие, защо тя няма телефон?! – измърмори жално Зузана. Кару беше богата, толкова ли не можеше да си позволи сателитен телефон или нещо от този род? Е, карай да върви. Но ако имаше начин Зузана някак да се увери, че приятелката ѝ е добре, и на нея щеше да ѝ стане по-леко.

Което не значи, че ще спре да се оплаква.

Нали се съгласи да си тръгне от казбата – ето че стигнаха до тук. Ами, чудесно. Не беше обещавала да напуска страната. Просто не можеше да се пребори с предчувствието, че ако продължат нататък, цялата магия от последната седмица ще се изпари и ще ѝ остане само да разправя на внуците си една щура история как за седмица в някакъв гигантски пясъчен замък на пределите на пустинята Сахара е била чирак на възкресител и е помагала за създаването на огромни крилати войници, участници във война от някакъв отвъден свят.

А зад гърба ѝ те тайно ще правят знаци, че на старицата съвсем ѝ хлопа дъската, защото всичко това звучи напълно откачено, дявол да го вземе!

Тогава няма да ѝ остане нищо друго, освен отново да стане невидима – защото, божичко, сега тя наистина го можеше – и да ги напердаши по грубиянските задници с навит на руло вестник, докато те с писък се разбягват от вмирисаната на готвено зеле бабина кухня.

– Ще стана най-страховитата баба на света – промърмори тя кисело, сякаш виждаше в бъдещето.

– Моля?!

– Нищо. – Преобърна се по корем и зарови лице във възглавницата. Изкрещя, в устата ѝ влезе старата хотелска калъфка и внезапно ѝ се прииска да облее езика си с течаща вода. Калъфката, разбира се, е прана след последния наемател, успокои себе си тя. "Разбира се." Сигурно затова имаше вкус на спарена чужда глава.

Ръката на Мик докосна гърба ѝ и бавно взе да описва кръг. Тя се обърна с лице към него.

– Рисувам с пръсти по изпотения ти гръб – обяви той. – Това беше сърце.

– Потно сърце. Колко романтично.

– О, романтика искаш, значи. Дадено. Какво пиша сега?

Тя почувства как пръстът му се плъзга по кожата ѝ и взе да изговаря всяка буква, която изписваше.

– З-У-З-А-Н-А. Зузана. Щ-Е. Ще. С-Е. – Тя замълча. – Се. – Лежеше напълно неподвижно, ослушвайки се с кожата си за следващата буква. – О. – Гласът ѝ секна. Наблюдаваше лицето на Мик. Той се усмихваше дяволито на себе си, съсредоточен в своето занимание. По челюстта му беше набола брада с ягодов цвят. През счупената летва на кепенците се промъкваше слънчев лъч и надничаше в миглите му; те изглеждаха посипани със светлина.

– М – продължи Зузана. "Божичко. Зузана, ще се О-М..."

Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Дали той можеше да го почувства през гърба ѝ? Когато в Прага заговориха за женитба, тя се отнесе пренебрежително. Така де. Смути се, че са я хванали да мисли за това; нали не е някоя отнесена девица, на която се привиждат само сватбени рокли, при това още не ѝ беше дошло време за женене.

Ъ, усети тя. "Ъ", прошепна.

Ръката на Мик замръзна.

– Грешка – каза той. – Това беше Е.

– Е?! Но така не се пише... – Тя си прехапа езика.

– Кое не се пише така? – Гласът на Мик звучеше закачливо. – Канех се да напиша "Зузана, ще се ометеш ли от тук с мен?". А ти какво си помисли?

Тя смъкна ризата си върху гърба.

– Нищо – отвърна и се претърколи в другия край на леглото.

Мик я прихвана през кръста и я дръпна обратно.

– Нали не си помисли...? О! Какъв конфуз.

Лицето ѝ пламна. Ето че пак стана същото. Божичко. Явно наистина беше отнесена девица, на която ѝ се привиждат сватбени рокли.

– Остави ме – дръпна се.

Но той не я пусна. Държеше я здраво.

– Още не мога да ти задам този въпрос – прошепна в ухото ѝ. – Остава ми да премина през още две изпитания.

– Много смешно.

– Не се шегувам. – Каза го съвсем сериозно и когато тя погледна сладкото му честно лице, то изглеждаше съвсем сериозно. – Ами ти?

Е, тя наистина се беше пошегувала за трите изпитания. Честно. Не се мислеше за някаква принцеса от приказките. Само че в момента се чувстваше така и това не беше най-неприятното усещане на света.

– Не – отвърна. Вече не се опитваше да се изскубне от прегръдката му. – Не се шегувах. Ето ти сега и второто изпитание. Поправи климатика, за да може

после да излекуваш скуката ми.