Дни на кръв и звездна светлина

8. КРАЯТ НА ПОСЛЕДСТВИЕТО

Така Акива отново се озова в преизподнята: всичко се беше променило и пак си оставаше същото.

Ето го пак в Ерец, още не е загинал, нито е затворник, все така е воин от извънбрачните и герой от Войната с химерите: знаменитият Бич за зверовете. Имаше нещо абсурдно в това да се върне към предишния си живот, сякаш е същото същество, което бе, преди синекосото момиче да профучи покрай него в една тясна уличка на отвъдния свят.

Но той не беше същият. Не знаеше що за създание е сега. Жаждата за мъст, която го крепеше през всичките тези години, вече я нямаше, а на нейно място се бе появило пепелище, голямо колкото Лораменди: скръб и срам го владееха заедно с едно всепоглъщащо окаяние, а някъде в самото дъно – и някакво неопределено чувство за... неотложност. За цел.

Каква цел обаче?

Той никога не беше мислил какво ще бъде занапред. "Мир!", ликуваха из цялата Империя, но Акива можеше да мисли за това единствено като за последствие. В неговото съзнание краят дойде с падането на Лораменди и възмездието за изчадията, чиито дивашки овации съпътстваха смъртта на Мадригал. А какво щеше да дойде след това, той дори не се беше замислял. Сигурно е очаквал по това време да е вече мъртъв, както стана с много други воини. Сега обаче си даваше сметка, че би било твърде лесно да е умрял.

"Живей сега в света, който сам създаде – казваше си всяка сутрин, докато ставаше. Не заслужаваш покой."

Последствията бяха грозни. Той всеки ден понасяше бремето на тази гледка: кервани с роби, които отиваха нанякъде; опожарените кухини на храмовете, безформени и осквернени; опустошени селца и крайпътни ханове, а на хоризонта неизменните стълбове дим. Акива подпали този пожар, но ако неговата мъст отдавна бе изтляла, то тази на императора още пламтеше. Свободните владения бяха унищожени – техният погром бе улеснен от прискърбния факт, че безчет химери потърсиха убежище в Лораменди само за да изгорят живи, когато той падна – и сега идваше ред Империята да се разпростре.

Населените северни части от земите на химерите бяха само част от огромен див континент и макар основните сили във войската на Йорам да се прибраха по домовете, патрулните отряди продължаваха напред, спускаха се като смъртна сянка все по на юг и по на юг, оставяйки след себе си опустошени села, опожарени ниви, поробени и трупове. Това може и да беше дело на императора, но то стана възможно благодарение на Акива. Сега той наблюдаваше всичко с празен поглед, питайки се какво е успяла да види преди смъртта си Кару и колко ли силна е била омразата ѝ, преди да дойде краят.

Ако тя беше жива, мислеше си той, повече никога нямаше да посмее да я погледне в очите.

Ако беше жива.

Душата ѝ беше запазена, но възкресителят беше мъртъв заради Акива. В един миг на отчаяние тази жестока ирония дори го разсмя и той избухна неудържимо; звуците, които излизаха от него, преди да се превърнат в ридание, бяха толкова далече от веселието, че приличаха по-скоро на осакатен смях – сякаш обърнато с вътрешностите навън живо създание, оголило живо месо.

Когато това се случи, той беше вече в Киринските пещери и никой не го чу. Върна се, за да вземе кандилницата, която беше скрил тук. Пътуването трая един ден, а сега седеше пред съсъда и се опитваше да повярва, че това вътре е Кару. Когато постави ръка върху студеното сребро обаче, не почувства нищо; обзе го толкова всепоглъщаща пустота, че си позволи надеждата, че това вътре не е нейната душа – нямаше как да е нейната душа. Иначе би я почувствал, щеше да го разбере. Ето защо отново премина през портала към света на хората, стигна до Прага и надзърна през нейния прозорец, както беше направил веднъж преди, за да види... две спящи тела, сплетени едно в друго.

Неговата надежда приличаше на глътка леден въздух – опърли го – и също толкова остра и внезапна бе ревността му. В един и същи миг почувства и жар, и студ, а ръцете му толкова силно се свиха в юмруци, че чак ги усети да горят. Пламъкът на адреналина премина из него и го разтърси, но това не беше тя. Това не се оказа тя и за някаква летлива част от секундата той почувства облекчение. То бе последвано от унищожително разочарование и отвращение от самия себе си заради първоначалната реакция.

Изчака приятелите на Кару да се събудят. Точно те се оказаха вътре: музикантът и дребничкото момиче, чийто поглед можеше да съперничи по свирепост на този на Лираз. Наблюдава ги през целия ден, надявайки се при всяко раздвижване отнякъде да се появи и Кару, но тя така и не дойде. Тя не беше тук, а нейната приятелка, притихнала неподвижно, в продължение на един дълъг миг претърсваше с поглед тълпата по моста, покривите и дори небето. Търсещият ѝ поглед подсказа на Акива, че и тя тъне в неизвестност.

Нито мълва, нито бегъл слух в Ерец не подсказваха за нея. Нямаше нищо друго, освен кандилницата с нейното кратко и ужасяващо послание.

В продължение на месец Акива се остави животът да го носи по течението си. Изпълняваше своята повинност – охраняваше северозападния край на някогашните Свободни владения с техните непристъпни брегове и ниски, разлати планини. Укрепления стърчаха по скали и върхове. Повечето, като това, в което се намираше, бяха изкопани отвесно в скалите, за да са предпазени от нападения по въздуха; сега обаче това вече не беше нужно. Нос Армазин стана свидетел на една от най-свирепите битки през войната – с потресаващи загуби на жива сила и от двете страни – но и той накрая падна.

Сега робите се трудеха върху възстановяването на стените на гарнизона, а надзирателите с камшици винаги бяха наблизо. Акива се хвана, че ги наблюдава и всеки мускул в тялото му беше обтегнат като опъната струна.

Това беше негово дело.

Понякога успяваше да възпре напиращия в главата му писък само като прикрива отчаянието си в присъствието на своите близки и приятели. Друг път се случваше някак да се разсее: като се упражнява, като се отдава на тайните си занимания с магия, просто като общува с някого или докато отчаяно се бори за опрощението на Хазаел и Лираз.

Сигурно така щеше да продължи още доста време, ако в Империята не беше настъпил краят на... последствието.

Случи се през нощта и доведе императора до такава небивала ярост, до такъв смразяващ кръвта нечестив бяс, който погна бурите обратно към морето и попари пъпките на сикораксовите дървета, които посипаха пеперуденокрилите си цветчета, още неразтворени из градините на Астре.

В огромното диво сърце на земята, която ден след ден ставаше жертва на стъписващи нападения, кървава сеч и провождаше кервани с роби, някой започна да избива ангели.

Който и да беше той, бе много, много умел в тази работа.