Дни на кръв и звездна светлина

46. НЕ-ЖИВИ

Минали бяха няколко месеца, откакто за първи път в Прага Кару се реши да разкрие истината пред Зузана. Толкова ѝ беше непривично да разказва за тайния си живот, че не знаеше откъде точно да започне. Затова изсипа всичко накуп: ангели, химери и всякакви други чудеса, и ако точно в този момент не се беше появил Кишмиш – целият в пламъци – сигурно щеше завинаги да загуби приятелката си.

Но в сравнение с признанието, което предстоеше да направи сега, онази изповед звучеше като банална история. Все пак Мик и Зузана донякъде бяха подготвени и сигурно щяха да ѝ повярват. Нали преди малко попаднаха в казба, пълна с чудовища. Въпреки това можеше да отнеме известно време, докато свикнат с мисълта за възраждането.

– Божичкозащонаподатиимамъртвочудовище? – простена на един дъх Зузана, когато зърна новото тяло на Баст, проснато в краката ѝ.

– Всъщност тя не е точно мъртва – започна Кару.

Зузана протегна крак, обут в прашен кец, и побутна отпуснатата плът.

– Ама не е и жива.

– Правилно. Хм. Нека кажем, че е... не-жива.

Така Зузана и Мик разбраха, че не-жив може да означава мъртъв – обикновено беше така – но също и нов.

– Направих я преди малко – продължи Кару, сякаш им обясняваше, че е оплела шапка или е опекла кекс.

Зузана остана спокойна, макар това да ѝ костваше немалко усилия. Приседна в края на леглото на Кару и сключи ръце в скута си.

– Направила си я – повтори.

– Да.

– Обясни ми, моля те.

Кару ѝ обясни колкото може по-накратко, показвайки подносите със зъби и премълчавайки незначителната подробност за десятъка болка. През това време наля вода в легена, за да могат приятелите ѝ да си изплакнат лицата и краката, свари ментов чай и подреди подноси с бадеми и фурми. Когато се измиха, тя плисна водата през прозореца, без дори да погледне, надявайки се точно в този момент Тиаго или Тен да минават отдолу. Но нито вик, нито ръмжене последваха този водопад и тя затвори кепенците, за да спрат нахлуващата отвън жега.

След това извърши възкресяването право пред тях – отчасти защото ѝ беше по-лесно да покаже, отколкото да обясни какво точно прави, но и защото искаше по-бързо да освободи стаята от тялото, та да могат приятелите ѝ да си отдъхнат.

Събуждането беше по-леката задача. Магията вече беше направена, затова не се наложи да запретва ръкави и да оголва покритите си с грозни синини и отоци ръце. Кару много се срамуваше от тях и не искаше Зузана да ги види. Добре че засега това не се налагаше. Трябваше само да вземе кандилницата, която ѝ донесе Тиаго, да запали парче тамян и да я постави върху челото на бездиханното тяло. Зузана и Мик наблюдаваха цялото това свещенодействие, без да посмеят дори да мигнат, въпреки че нямаше кой знае какво за гледане. Мирис на сяра, подрънкване на верига – това бяха единствените признаци, че нещо става. Само Кару можеше да усети душата, която се появи от съсъда и се позадържа във въздуха, преди да се засели в новото си тяло.

Доскоро Баст имаше вид на египетска богиня котка: крехки човешки форми, високи гърди и котешка глава с прекомерно големи щръкнали уши; Кару запази, доколкото беше по силите ѝ, котешкия образ, но по настояване на Тиаго пожертва повечето човешки черти. Новото тяло беше цялото изплетено от гладки мускули, не толкова едро като на повечето воини, затова пък с неподражаема ловкост и бързина. Ръцете и горната част на торса оставаха човешки, за да може да борави с различни оръжия, защото Баст беше добър стрелец с лък, хълбоците обаче бяха на леопард, пригодени за висок пружиниращ отскок. Не липсваха, разбира се, и толкова съществените криле – разперени, те покриваха по-голяма част от пода. Кару изпита облекчение, че това не е сред най-чудовищните ѝ създания – главно заради Зузана и Мик, но и, съвсем неочаквано, заради Баст също.

Душата на Баст, както установи, се отличаваше с деликатна красота и изобщо не подхождаше на воин. Кару за кратко се замисли какъв ли живот щеше да има тя в един по-различен свят. Е, каза си, щом Баст отвори очи, вече и двете нямаше как да го разберат.

Зузана тихо ахна. Мик само гледаше втренчено.

Баст вдигна глава, очите ѝ се разшириха при вида на непознатите човешки същества, но не каза нищо. Цялото ѝ внимание беше насочено към новото тяло. Изпробва крайниците с леки движения, преди да се надигне колебливо и да установи, че на мястото на дланите и стъпалата сега има лапи.

– Всичко наред ли е? – попита Кару.

Жената воин кимна и протегна гъвкавия си гръб в цялата му дължина. Движенията бяха несъмнено котешки; малко ѝ оставаше досущ да заприлича на котка, която пристъпва по перваза.

– Добре свършена работа – каза тя и гласът ѝ прозвуча като мъркане в чисто новото гърло. – Благодаря ти.

Нещо стегна гърдите на Кару. Нито един от останалите не ѝ беше благодарил досега.

– За нищо – отвърна. – Искаш ли да ти помогна да слезеш по стълбите?

Баст отново поклати глава.

– Едва ли ще се наложи. – После пак се протегна. – Както казах, добре си се справила.

И отново това присвиване в гърдите на Кару. Похвала. Чак изглеждаше нелепо да се чувства толкова благодарна заради няколко прости думи. Когато

вратата се затвори зад Баст, тя се обърна към приятелите си.

– Е – пръв се обади Мик, отпускайки се на лакът върху леглото, а очите му гледаха лениво с привидно хладнокръвие. – Това изобщо не беше откачено.

– Така ли? – Кару се отпусна върху стола и разтърка лице. – Изглежда, съм загубила представа кое е откачено и кое – не, но според мен това си беше поне малко странно.

– Хайде пак! – намеси се Зузана.

– Какво? – Кару отпусна ръце и погледна приятелката си.

Изражението на Зузана преливаше от възторг.

– Хайде пак, хайде пак. – Тя се друсаше на леглото като малко дете и пляскаше настоятелно с ръце. – Аз кога ще мога да го правя? Ти ще ме научиш, нали? Естествено, че ще ме научиш! Ето защо си ме довела тук.

– Да те науча ли? Освен това не аз съм те довела тук...

Но Зузана изобщо не слушаше.

– Това е толкова по-хубаво от правенето на кукли. Божичко, Кару! Ти създаваш живи същества! Ти си един дяволски Франкенщайн!

Кару се разсмя и поклати глава.

– Не, изобщо не съм такава. – Досега беше имала достатъчно време да обмисли и отхвърли подобно сравнение. – Въпросът при Франкенщайн е откъде се взима душата. – Ако човек създаде "живо същество", то няма как да има душа и от него може да излезе само жалко, тънещо в невежество чудовище, за което няма място нито на земята, нито в рая, нито в ада. Не това правеше Кару. – А аз вече разполагам с душите. – Тя посочи купчината кандилници. – И ми остава единствено да създам тела за тях.

– А, това ли била цялата работа! – рече провлечено Мик. – Нищо особено, значи.

Но Зузана се беше втренчила в купчините с десетки, десетки и още десетки кандилници. Очите и устните ѝ се окръглиха.

– Всичко това?! – Тя прекоси стаята като светкавица и измъкна една кандилница от купчината, предизвиквайки с това малко свлачище. – Хайде да го направим! Моля те! Покажи ми как правиш телата! – Тя продължаваше да се стрелка из стаята и по едно време Кару се изплаши, че може да рикошира като куршум в някоя стена. – Аз ще съм твоят Игор. Моля, моля, моля те! Ето виж. – Тя се преви, сякаш имаше гърбица и повлече единия си крак. – Какви са вашите желания, хер докторе? – Щрак и тя отново стана себе си. – Моля те! Тази душа чия е? Как ги разпознаваш? Можеш ли изобщо да ги различаваш?

В нея напираха милион въпроси и тя не оставяше никакво време на Кару да отговори дори на един от тях. Кару погледна с безпомощен вид към Мик, но той само сви рамене, сякаш казваше "Това си е само между вас двете".

– Божичко! – Зузана замръзна на място, защото я осени някаква идея. – Артизложба! Можеш ли да си го представиш! – И тя обрисува сцената като същински пиар. – Галерията "Балтус", телата на пет-шест химери, подобни на богато украсени саркофази, на откриването всички ахкат и охкат: "С какъв материал работите, те са също като живи", а ние се усмихваме като една

Мона Лиза и само разклащаме виното в чашите. Това би било най-якото нещо на света. Какви ги говоря! Може да стане даже още по-добре. Ние ги съживяваме на място! Димът, тази миризма, тия ми ти кандилници, а накрая скулптурите вдигат глави и стават. Всички ще си помислят, че това е един вид кукловодство или нещо от този род – какво друго може да бъде – и ще се опитват да си обяснят как точно сме го постигнали и ще позират за снимка с чудовищата, без дори да си дават сметка какво става всъщност.

Тя продължаваше да бърбори безспирно, а Кару се смееше безпомощно, опитвайки се да я спре.

– Такова нещо няма как да стане. Нали и сама си даваш сметка за това? Никога.

Зузана подбели очи.

– Ясно бе, само дето ми развали кефа. Ама би било грандиозно, нали?

– Да, би могло да стане грандиозно – позволи си да се съгласи Кару. Досега не беше мислила за заниманията си като за изкуство – колко глупаво, особено сега, след похвалата на Баст. В нея се събуди един от спомените на Мадригал – как като малка и съвсем отскоро на служба при Бримстоун най-обичаше да му предлага идеи за нови химери и дори ги рисуваше, за да види той как си ги представя. Зачуди се дали това е накарало Исса да я окуражи – вече като Кару – да рисува. Милата Исса, колко ѝ липсваше тя сега.

– Но все пак ще ми позволиш да ти помагам, нали? – ревностно настояваше Зузана. После подаде на Кару кандилницата, която измъкна от купчината. – Хайде най-напред да направим тази. Кой е това?

Кару само взе кандилницата и я задържа. Не искаше да признава, че Тиаго решава кой и кога да бъде възкресен.

– Зузе – каза вместо това, – не можеш да го направиш.

– Кое по-точно?

– Невъзможно е да ми помагаш. Нито да останеш тук.

– Какво?! Защо?! – Зузана взе да отрезвява след пристъпа на диво ликуване.

– Повярвай ми, не би искала да останеш тук. Ще ви изпратя обратно веднага щом си починете добре за следващия преход. Имам камион...

– Ама ние току-що пристигнахме. – Тя гледаше така, сякаш е станала жертва на предателство.

– Знам – въздъхна Кару. – Страхотно беше, че успяхме да се видим. Просто искам да си в безопасност.

– Ами ти? Ти в безопасност ли си?

– Да, аз съм в безопасност – отвърна Кару, но усети, че по отговора й пролича в каква опасност се чувства тук. – Те имат нужда от мен.

– Аха. – Зузана я огледа с опечален вид. – И като стана дума за това – защо точно ти? Защо си тук, с тях? Как така си се научила да правиш това?

Това беше съвсем различен дял от общата истина. Но Кару нямаше охота да разкрива истинската си същност, както и да показва насинените си и отекли ръце. Всъщност, защо е нужно да се срамува? Тя си пое дълбоко дъх.

– Защото – каза, – аз съм една от тях.

– От кой вид?

Кару примигна. Мик зададе този въпрос така, между другото, та отначало ѝ се стори, че нещо не е дочула.

– Моля?

– От кой вид химери си точно? Ти също си била възкресена, нали? Имаш татуирани очи на дланите. – Той посочи ръцете ѝ.

Кару се обърна към Зузана и видя, че и тя като Мик също не е поразена от чутото току-що.

– Какво става? – попита. – Аз ви заявявам, че не съм човешко същество, а в отговор вие ми дрънкате разни врели-некипели.

– Извинявай – обади се Мик, – но ти просто изчерпа до дъно способността ни да се удивяваме. Най-напред трябваше да започнеш с това и чак тогава да ни казваш, че възкресяваш мъртъвци.

– Освен това – добави Зузана – то си беше очевидно.

– Как така очевидно? – изуми се Кару. Живееше с мисълта, че е човешко същество, откакто се помнеше, и никой не можеше да я убеди, че не е била достатъчно убедителна като човек.

– Сигурно заради тая аура на нещо свръхестествено, която витае около теб – сви рамене Зузана. – Знам ли.

– Аура на нещо свръхестествено – равно повтори Кару.

– В добрия смисъл на думата – уточни Мик.

– И така, какъв вид си точно? – повтори Зузана.

Въпросът ѝ бе така безгрижен, толкова безцеремонен. Кару усети как дланите ѝ започват да лепнат от пот. Явно питаха от кое племе е точно, интересуваха се за нейното семейство, което ѝ беше отнето преди толкова много години. Връхлетяха я откъслечни спомени от онзи далечен ден – дългите кървави дири по пода, където са били влачени телата, преди да ги струпат при гърлото на пещерата и да ги хвърлят вътре. Тя си пое дълбоко въздух. Те не биха разбрали това. Естествено, че няма да го проумеят. В техния свят рядко се случваше човек да избягва да пита за семейството на друг, защото има опасност да засегне болезнен спомен за ранно осиротяване и отведени от търговците на роби родители.

Преди много, много време тя също имаше родители, дом, сродници. Преди много, много време тя имаше своя общност, в която съвършено и без усилие се вписваше.

– Аз бях кирин – отвърна тихо. "Аз съм кирин", помисли си, макар всичко, което я правеше кирин, отдавна да ѝ бе отнето: племето и домът – от ангелите; рожденото ѝ тяло – от Белия вълк; а сега може би и... Зири. – Ще ви покажа – чу се да казва.

Посегна към скицника и молива и за кратко, в един напрегнат миг постоя така, питайки се дали ще може да го направи. Опита се да нарисува Мадригал такава, каквато беше преди, но усети, че ръката с молива не ѝ се подчинява. Боеше се, че няма да успее да я предаде правилно, или – напротив – че ще се получи съвсем достоверна; страхуваше се от усещането, когато види пред себе си своето предишно аз. Дали ще възприеме този образ като единствено реален и ще закопнее да се върне отново в него? Или за нея той ще бъде нещо чуждо и непознато, сякаш никога не е била онова момиче? Каквото и да станеше обаче, не можеше да си представи то да я направи щастлива.

Все пак реши, че е крайно време да го направи, и започна да рисува. Една извита линия. Още една. Рогата ѝ постепенно започнаха да се оформят. Зузана и Мик мълчаливо я наблюдаваха. Кару също имаше чувството, че е само наблюдател, а не автор на рисунката, и леко се изненада от онова, което се появи върху листа. От това кой се появи там.

– Хм. Момче ли си била? – обади се Зузана.

Кару освободи дълго сдържания дъх със смях.

– Не. Съжалявам. Това не съм аз, това е Зири. Той е... – Стори ѝ се твърде жестоко да каже "той беше" за последния оцелял от нейното племе, затова просто завърши: – Той също е кирин.

– Уф! Не предполагах, че ще е по-откачено да си момче не-човек в предишното тяло, отколкото момиче не-човек, ама наистина си е така.

– А той къде е? Тук ли е някъде? – попита Мик.

– Отрядът му закъснява да се върне след мисия в Ерец.

Зузана явно долови тревогата в гласа ѝ.

– Как така закъснява? С тях всичко наред ли е?

– Сигурно. Поне така се надявам. Вероятно просто са се забавили.

Или може да са вече мъртви.