Дни на кръв и звездна светлина

54. БЛИЗОСТ

Кару очакваше Тен да дебне пред вратата и да тръгне по петите ѝ, но явно вълчицата беше решила, че тя ще остане при приятелите си цяла нощ и никъде не се мяркаше.

Усетила тръпката от неочакваната свобода, Кару тихо се прокрадна към задната порта на казбата, избирайки най-тесните сокаци на порутената крепост, където я съпровождаше единствено трополенето на плъховете. На няколко пъти ѝ се наложи да се вдигне във въздуха, за да преодолее препятствия и срутени стени, но гледаше да не лети над покривите и да не попада в полезрението на стражевата кула. Най-после имаше миг само за себе си и не искаше да го пропилява.

Един-два пъти беше споходена от усещането, че я следят, и се обърна да погледне, но не забеляза вълчи силует да се спотайва в сенките. Само веднъж за кратко пред погледа ѝ се мярна нещо бяло и тя се стресна да не е Тиаго, но се оказаха изпраните му дрехи, проснати върху един от покривите да съхнат. Отдъхна си. Белия вълк беше последното, което искаше да види в момента.

Е, може би не точно последното. Това място беше запазено за Акива, но тук тя се намираше в безопасност. В момента Акива сигурно е някъде далече, най-вероятно в Хинтермост, пък и каква работа, дявол да го вземе, можеше да има тук? Дали наистина е спасил Зири? Доказателствата за това бяха доста неубедителни.

Просто една мъртва колибропеперуда.

В нея се надигнаха далечни спомени: допирът на живата пелерина, която Акива ѝ подари в нощта на бала на Войнолюбеца, върху раменете ѝ; повеят от тези меки и пухкави криле и гъделичкането, когато малките създания започнаха да кълват святкащите кристалчета захар, с която бяха поръсени гърдите, шията, раменете ѝ. Дори след толкова много години тя продължаваше да изпитва срам заради тази захар – заради отправеното чрез нея послание към Тиаго и заради това, че се остави да я напудрят, без да признае дори пред себе си, че е готова да му се отдаде, да се остави той да я... вкуси. Сега потръпваше само при мисълта за тази уста с кучешки зъби, опряна в нейната плът.

Вместо това обаче я вкусиха колибропеперудите, а по-късно и... ангелът.

Колко странен и жесток бе животът. Ако в онази далечна утрин някой беше прошушнал в ухото ѝ, че с падането на нощта ще се озове в прегръдките на един враг – при това по свое желание – тя просто щеше да се изсмее. Но когато наистина се случи, то изглеждаше толкова естествено и правилно, също като стъпките на танц, който винаги е знаела.

Сега се зачуди какво би станало, ако Акива не беше дошъл в Лораменди с тези негови красиви, стряскащи думи "Любовта е стихия", с нежното си докосване и сладката си магия, с този жар и чувството си за хумор, с огнените си очи? Дали тогава неин единствен поклонник щеше да остане само Вълка?

Толкова ли е била елементарна, че да е готова да му се остави – да я вземе, да я опитва, да я притежава? Щеше ѝ се да вярва, че би се отърсила от тази своя глупост, дори Акива да не беше дошъл. Но това не ѝ помагаше да се освободи от срама. Тя може би щеше да се погнуси от докосването на Тиаго и да се осъзнае, но... сега си даваше сметка, че по-вероятно би се оставила течението да я носи, докато не стане прекалено късно.

И какво от това? Ако го беше направила, сега нейният народ още щеше да го има. Какво означава нейното лично щастие, сравнено с това?

Тя стигна реката и се спусна към едно покрито с гладки камъни място на брега, където не можеха да я видят от казбата. Събу обувките си, стъпи върху прохладните, окъпани от водата камъни и се загледа в отражението на звездите, превърнали се в източени танцуващи ивици върху променливата повърхност на реката. Дълбочината на блещукащото небе я караше да се чувства съвсем малка – дребна и незначителна. Усети, че е склонна да се поддаде на това усещане, което я освобождаваше от задължението да спази своето обещание и да направи нещо.

"След всичко това какво изобщо бих могла да направя?!"

Наистина – какво? Химерите бяха верни на Тиаго, а Тиаго никога не би отстъпил.

"Какво ли би сторил Бримстоун на мое място", зачуди се Кару.

Носталгията по него в този момент бе толкова дълбока, че я тласна към надеждата – тази привидна, окаяна надежда, която все отказваше да си отиде. Позволи си да си пофантазира, само за миг: ако сега Бримстоун беше тук, какво щеше да се промени?

Поне едно нещо. "Тогава щях да бъда обичана."

– Кару?

Това бе само шепот, но тя подскочи при звука на името си. Кой...? Наоколо не се виждаше никой, не беше чула и някой да приближава. Само...

Горещ повей.

Дъжд от искри.

Божичко. Не.

После като вдигнат воал заклинанието се разсея и той застана пред нея.

Акива.

Из цялото тяло на Кару заликува светлина, но мракът я прогони – опари я жарава, после мраз; блещукане и сянка; огън и лед; кръв и звездна светлина препускаха през нея с бучене, изпълваха я цялата. Стъписване и неверие. И ненавист.

И гняв.

Тя скочи на крака. Юмруците ѝ се свиха като камъни, толкова здраво стиснати; цялото ѝ тяло бушуваше от ярост при вида на ангела пред нея; сухожилията ѝ се изопнаха и кожата ѝ се сви, усети как кръвта думка в слепоочията ѝ, как бесът пулсира в юмруците ѝ, а в свитите си длани: парене. Нейните хамси горяха, тя разтвори длани и ги насочи право към Акива, а той не направи нищо да се защити.

Когато поразяващата магия на дамгите го застигна, той само наведе глава и я понесе.

Магията струеше от Кару и Акива се тресеше под напора на яростната атака, но не помръдваше – нито да отстъпи, нито да пристъпи. Тогава тя си даде сметка, че може да го убие. Искаше ѝ се да го беше направила по-рано, но ето го тук сега, даваше ѝ втори шанс. Иначе защо е дошъл – наистина защо? – и как другояче би постъпила тя, освен да го убие. Нищо друго не ѝ оставаше след всичко сторено от него – след всичко, което беше причинил – след всичко, което беше извършил – но... как би могла да убие Акива?

И как би могла да не го направи?

Не беше ли стореното предостатъчно, че да я изкушава с още един шанс? Защо беше дошъл?

Той падна на колене и въздухът между тях се надипли от опустошителната магия на Кару и от спомени. Деня на своята смърт, това виждаше сега, това: Акива, паднал на колене, отровен от магията на хамсите, заобиколен от войниците на Тиаго, как събира сили да изправи глава и да я погледне – както сега – с ужас, отчаяние и любов – а тя копнее, така както никога нищо не е копняла, да отиде при него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича и че ще го спаси, но не може да го направи, не и тогава, не и сега, и то не заради прангите и скобите на крилете, нито заради секирата на палача, а защото той е враг. Доказа го отвъд най-големия ужас, който тя можеше да си представи; отвъд всяко предателство, което би могла да помисли и никога нямаше да му прости за това, никога.

Но... тогава... ръцете ѝ безволево се отпуснаха покрай тялото.

Защо? Тя не искаше да ги сваля. Сега хамсите докосваха жарко собствените ѝ хълбоци, дишането ѝ беше насечено и на големи глътки, а тя не можеше да се насили отново да вдигне ръце. Акива се тресеше, опустошен от магията. Двамата отново се озоваха в окото на буря от тъга – целият им свят беше буря от тъга, а те се оказаха приковани в самия ѝ център, сред една измамна тишина, която навремето ги подлъга да забравят, че навсякъде наоколо вие жилещата виелица на омразата, която рано или късно ще застигне и тях; тя беше навсякъде и във всичко и трябва да са били много глупави да вярват, че когато напуснат малкото си убежище, няма да попаднат в нейния водовъртеж като всяко едно живо създание в Ерец.

Но вече си бяха взели поука, нали?

Тежкото дишане на Кару заплашваше да прерасне в ридания, а краката ѝ трепереха. Искаше ѝ се и тя да падне на колене, но не беше възможно. Все едно да му протегне ръка. Изправи се над него. Дланите ѝ все още горяха от магията, но тя ги държеше плътно прилепени към тялото си.

– Мислех те за мъртва. – Гласът на Акива беше задавен. – И... исках... и аз да умра.

– И защо не го направи? – Лицето на Кару беше разгорещено и мокро и тя се срамуваше от своите сълзи; срамуваше се, че все още не е способна да го убие. Какво ставаше с нея, щом дори сега не може да отмъсти за своя народ?

Акива се оттласна с длани от земята, седна на пети. Изглеждаше така, сякаш цялата му сила е попила в пръстта – блед, треперещ и немощен, а бялото на очите му от дълго време беше аленочервено.

– Щеше да е твърде лесно – каза. – Аз не заслужавам покой.

– Аз също ли? Не заслужавам ли най-после да ме оставиш на мира?

Отначало той не отговори и думите на Кару потънаха в тишина. Грозни думи – изпълнени със сарказъм, който прикриваше силната ѝ болка. Звукът на собствения ѝ глас никак не ѝ хареса. Когато той отговори обаче, болката му беше съвсем очевидна.

– Заслужаваш го. Не съм дошъл да те измъчвам...

– Тогава защо дойде? – кресна тя.

Още преди Акива да стане, Кару усещаше някаква вътрешна съпротива. Когато обаче се надигна неуверено, а тя трябваше да отстъпи крачка назад и да вдигне брадичка, за да го погледне, най-после разбра какво е. Неговият образ: очертанието на широките гърди, острата линия на врязаната в челото коса, която нейните пръсти толкова пъти бяха проследявали, и очите му – най-вече очите. Съпротивляваше се на неговата реалност, на неговата близост. Кару усети, че онова, с което се бори, е интимността – извънредната степен на интимност, дълбочината, в която го познаваше.

Това беше Акива и близостта между тях съществуваше още от бойното поле при Булфинч, когато очите ѝ се спряха на един непознат. Точно това я накара да извърши нещо изумително – да спаси живота на един враг. Близостта я имаше и докато танцуваха в Лораменди, въпреки че той носеше маска; не ги напусна и в онази уличка в Маракеш, когато за нея той отново беше непознат в пълния смисъл на думата.

Само че не е така.

Акива никога не е бил непознат за нея и точно в това се състоеше проблемът. Помежду им сякаш прокънтя вик и даже сега, дори от кухата черупка на сърцето ѝ, където трябваше да има само враждебност и горчивина, заструи слаб... копнеж. Плисна я вълна от ярост и тя се потопи в нея. "Глупаво сърце!" Идваше ѝ да го изтръгне.

Как е възможно все още да не го мрази?!

Но когато очите им се срещнаха, ето какво видя Акива в тях: не копнеж, а припламнала ярост и отвращение. Той не разбра, че тя е отвратена от себе си и се почувства напълно изгубен. Рязко извърна глава, осъзнавайки едва сега, че все още се е надявал – глупак. На какво? Едва ли, че Кару ще се радва да го види, не беше чак такъв глупак, но поне на някакъв мимолетен знак, че в нея има останало и нещо друго освен омраза.

Но и тази надежда изтля и го остави празен, а когато най-после събра сили да ù отговори, гласът му също прозвуча празно. Изчегъртан и сух.

– Дойдох да намеря новия възкресител. Не предполагах, че това... си ти.

– Изненадан ли си? – отвращението беше превзело гласа и погледа ѝ и той не можеше да я вини за това.

"Изненадан?"

– Да – отговори, но не това беше точната дума. По-скоро беше опустошен. – Може и така да се каже.

Тя наклони глава като птица по типичния за нея начин и това разби сърцето на Акива. Тя го усети и разбра.

– Питаш се защо не съм ти го казала ли?

Той поклати отрицателно глава, но всъщност наистина беше така. Тя не му беше казала. Дори в реквиемната горичка през единствения щастлив месец в живота на Акива, по време на всичките им разговори за мир и надежда, въпреки споделената им любов и откровеността, независимо от намерението им, така грандиозно – да открият нов път в живота – Мадригал нито веднъж не спомена за възкресяването. Белия вълк издаде най-строго пазената тайна на химерите, злорадстващ в паузите между два удара на камшика, докато го изтезаваше в тъмницата на Лораменди.

Акива нямаше никакви тайни от нея. Искаше тя да го опознае, истински и изцяло – от ужасяващия рабош на татуираните му пръсти до горестта на най-ранните му спомени и да го обича такъв, какъвто е; през всичките тези години той вярваше, че това е наистина така. Тогава как да тълкува това, че тя е пазила подобна тайна от него? Може да е идвала в прегръдките му веднага след някое възкресение, но никога не беше проронила и дума за това.

– Ще ти кажа защо – проговори отново Кару. Думите ѝ бяха прицелени точно, като нож между ребрата. – Никога не съм ти вярвала.

Той кимна, не можеше да я погледне в очите. Доскорошната празнина вътре в него взе да се пълни с надигащия се пристъп на гадене и премала, сякаш беше заобиколен от ревенанти, насочили хамсите си срещу него.

– Е, ще ме убиеш ли? – попита тя. – Нали за това си дошъл – да убиеш новия възкресител?

Акива рязко вдигна глава.

– Какво? Не. Кару. Не. За нищо на света. – Как можеше изобщо да го пита подобно нещо? – Няма причина да говориш така – продължи той. – Аз вече не убивам химери.

– И преди си ми го казвал.

– Тогава говорех истината – отвърна той. – Сега също. – След Булфинч той наистина престана да избива химери.

Но след нейната смърт озверя отново.

Неволно обърна длани, за да скрие издайническите доказателства, татуирани върху пръстите му. Искаше да ѝ каже, че го е направил, защото е бил покрусен, защото гледката как тя умира го е съсипала, но не биваше – ще излезе, че се опитва да отклони вината от себе си. Невъзможно бе да говори за стореното, нямаше как да го оправдае, нито да се надява на опрощение. Самата мисъл за недостойните му дела го изправяше отново и отново пред непоправимото и го караше да осъзнае същинския размер на вината, за която нямаше думи. Ако се изповяда и покае, ще стане още по-страшно – би било сквернословие. Не беше възможно да се обясни станалото. Но все пак трябваше да каже нещо.

"Изгубих душата си."

– Изгубих нашата мечта. Отмъщението помете всичко. Почти не си спомням какво стана в следващите седмици и месеци... – "Откакто те видях да умираш, част от мен също умря." – Не си давах сметка какво върша, не мога и да изкупя вината за стореното. Стига да можех, бих ги върнал всички тях. Готов съм да умра със смъртта на всяка убита химера. Всичко бих направил. Всичко ще направя, даже невъзможното, но знам... че пак няма да е достатъчно.

– Не, няма да е достатъчно, никога. Защото тях вече ги няма...

– Знам. И не търся опрощение. Но все още има живот, който може да бъде спасен, и възможност да избираме. Кару, от нашите дела днес зависи дали занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат.

– Нашите – невярващо повтори Кару. – Кои сме тези ние?

– Аз – побърза да се поправи той. Даваше си сметка, че те двамата вече никога няма да бъдат "ние". – В редиците на серафимите може би има и други, които се опитват да променят нещо, защото искат живот, а не смърт.

– Те имат своя живот за разлика от народа ми.

Акива си мислеше за последните думи на Бримстоун "Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете", които Кару нямаше как да знае. Искаше му се да ѝ предаде казаното от Бримстоун. Според него тя би желала да го научи, но ако излезе от неговата уста, няма ли да прозвучи като присмех?

– Такъв живот не си струва да се живее – каза той. – Нито да се предава на децата.

– Децата – повтори Кару, толкова тъжна и така красива. Акива не можа да се овладее – той я гледаше и гледаше, давайки си сметка, че повече никога няма да я докосне, нито ще види усмивката ѝ. – Когато и от двете страни започнат да убиват деца – продължи тя, – тогава е най-добре да се каже, че животът е безвъзвратно изгубен.

"Какво иска да каже с това?" Тя забеляза неговото объркване.

– О! Значи още не знаеш? – Неумолимо. – Скоро ще научиш.

Думите ѝ го поразиха. Тиаго.

– Какво е направил?

– Нищо по-различно от теб.

– Никога не съм убивал дете.

– Ти изби хиляди деца, Бич за зверовете – просъска тя. Той трепна, като я чу да произнася прозвището му, но не можа да възрази.

Не го беше направил със собствените си мечове, но проправи пътя на убийците. Имаше сцени, които завинаги се врязаха в съзнанието му. Образите се надигнаха в него като крясък – непоносими спомени, припламващи, грозни, непростими. Акива стисна клепачи. Значи, такъв беше в нейните очи: убиец на деца, чудовище. Тя беше дясната ръка на Белия вълк, но се оказа, че Акива е чудовището. Как така светът успя да се преобърне с главата надолу?

Ако онази нощ Тиаго не ги беше проследил до реквиемната горичка, как ли щеше да продължи всичко?

Може би никак. Може би щяха рано или късно да умрат, без да са постигнали нищо.

Това сега нямаше значение. Мечтата им беше чиста и непокварена. Дори в отчаянието си Акива знаеше това, чувстваше го, но беше наясно, че с Кару не е така. Той отстъпи крачка назад и отново се реши да я погледне. Тя беше обгърнала тялото си с ръце, от лицето ѝ струеше безутешност. Сега и тя беше прекършена, също като него през тези дълги години. Само че нея... я пречупи той.

– Ще вървя – каза. – Не съм дошъл да ти причинявам болка и, моля те, повярвай – не дойдох да те убия. Дойдох, защото... Мислех, че си мъртва, Кару. Мислех...

Ръката му посегна към кандилницата. Какво ли значение имаше за нея този съсъд и надписът върху него: Кару. Ако в него не беше нейната душа, тогава чия душа е вътре? Първата му мисъл, когато го намери, бе, че надписът показва съдържанието, но сега вече не се съмняваше, че е послание.

– Открих това в Киринските пещери – каза и подаде кандилницата. – Трябва да е оставено там, за да го откриеш ти. – Тя изглеждаше стъписана при вида на кандилницата в неговите ръце. Протегна я към нея, но тя се поколеба, защото не искаше да го доближава. – Ето защо исках да умра. – После обърна малкото парче хартия така, че да може да го прочете. – Мислех, че си ти.

Кару изскубна кандилницата от ръцете му и се втренчи в надписа. Не смееше да си поеме дъх.

Кару.

Колко пъти в Прага беше получавала такива бележки. Онези обаче бяха продупчени от ноктите на Кишмиш и много по-захабени, но хартията беше същата, а почеркът... него би познала винаги.

Почеркът беше на Бримстоун.

Стоя дълго втренчена, докато внезапен порой от искри не я извади от вцепенението ѝ; разбра, че Акива си е отишъл. Нямаше нужда да се оглежда. Почувства отсъствието му както винаги – студ нахлу в празното пространство от лявата ѝ страна. Сърцето ѝ блъскаше силно, тя притискаше съсъда към гърдите си и си представяше, че душата вътре вибрира в синхрон с нейния пулс. Това си беше чиста фантазия; нямаше как да усети през сребърната стена какво или кой е вътре. Но въпреки това трябваше...

Трябваше да има някакъв знак.

Ръцете ѝ се разтрепериха. Само трябваше да отвинти капака на съсъда.

Душата щеше да я облъхне и тя веднага би разбрала.

Понечи да го направи. Поколеба се. Ами ако не стане?

Мислите ѝ прескачаха стремглаво; връхлитаха я и тутакси отстъпваха място на нови, но една се повтаряше непрестанно. "Акива донесе кандилницата." Тиаго – нейният съюзник – беше я оплел в лъжи, за да я държи сама и изолирана. Акива – нейният враг – ѝ донесе кандилница, в която може би... можеше... да бъде Бримстоун.

Дали?

Едно завъртане на китката и Кару отвори съсъда. За части от секундата душата докосна сетивата ѝ.

И тя разбра.