Дни на кръв и звездна светлина

31. РАБОШ

Акива можеше да мине и без лагерен огън тази нощ. Огънят му беше дошъл в повече през деня: небето все още не се виждаше от кълбата дим на пожара, който подпалиха, за да прогонят химерите бегълци от укритието на гората. Погледнеше ли нагоре, не можеше да зърне нито една звезда. Но лагерният огън беше неизменна част и център на войнишкия бивак. Всички се събираха около него, за да почистят оръжието си, да се нахранят и да пийнат. Макар да нямаше никакъв апетит, сега той изпитваше ненаситна жажда. Пресушаваше десети литър вода, потънал в мрачни като небето мисли, когато някакъв глас привлече вниманието му.

– Какво правиш?

Тонът беше остър – беше Лираз. Акива вдигна поглед. Сестра му седеше от другата страна на огъня, чието сияние ѝ придаваше зловещ вид.

– А на теб на какво ти прилича? – Акива не познаваше войника от Втори легион. Седеше насреща с още двама. Но когато видя какво държат – какво се канеха да правят – ръцете му се свиха в юмруци. Инструменти за татуиране, нямаше как да ги сбърка. Трябваха им само нож и мастило, за да бележат колко са избитите от тях противници през този ден.

– Струва ми се, че се каниш да добавиш още черти на твоя рабош – отвърна Лираз. – Това обаче няма да стане, защото никой уважаващ себе си воин няма да татуира и една черта върху пръстите си днес.

Днес. Днес. Какво ли беше извършил днес отрядът на Лираз? Акива не искаше да гадае. Когато двамата с Хазаел я срещнаха след преживения мрачен ден, нейният поглед сякаш ги предизвикваше да я попитат, но той не искаше да научи. Раните по някои от войниците в нейния отряд говореха достатъчно – дамга от камшик, следи от ухапвания. Не бяха опасни, но затова пък бяха прекалено красноречиви. Акива също не сподели какво е направил само преди няколко часа в онова дере на югоизток. Двамата с Хазаел не обелиха нито дума, само бегло се спогледаха, сякаш изобщо не се беше случило.

Работата беше там, че рабошът служи да се бележат само убитите в сражение противници, паднали в равен двубой. А не беззащитни бегълци.

– Те също имаха оръжие – вдигна рамене войникът.

– Я гледай! Значи само това е достатъчно, за да се превърнат в редовна войска, така ли? – сряза го Лираз. – Само дай нож на селянина и той става достоен противник. – Тя посочи ръцете му, гъстата мрежа черни линии, която покриваше пръстите му. – Колко от тези се съпротивляваха? Направи ли го някой изобщо?

Войникът внезапно скочи на крака. Извисяваше се с цяла глава над Лираз, но ако си мислеше, че това му дава предимство, скоро щеше да проумее грешката си. Акива също се изправи – не защото очакваше сестра му да има нужда от помощ, а по-скоро от изненада заради причината на нейния гняв.

– Заслужил съм си чертите – надвеси се над нея войникът.

Лираз не направи нито крачка назад.

– Не и днес – отвърна през стиснати зъби и с убийствено презрение.

– Ти пък коя си, че да го решаваш?!

Устните ѝ оголиха стиснатите зъби в ожесточена усмивка.

– Поразпитай и ще разбереш.

Дали заради тази усмивка, или заради онова, което зърна в очите ѝ, но нещо разколеба неговата самоувереност.

– Трябва ли сега да съм изплашен?

– Мен лично тръпки ме побиват – изникна отнякъде Хазаел. – С радост ще ти разкажа няколко истории, стига да искаш да ги чуеш. Познавам я откакто се помня.

– Късметлия – обади се някой и това предизвика глупав смях.

– О, така си е. – Хазаел беше искрен. – Хубаво е до теб винаги да има някой, който да ти отърве кожата. Колко пъти си го правила, а, Лир? Май бяха четири – обърна се към нея той.

Тя не отговори. Акива пристъпи към тях.

– Нови приятелства ли завързваш, Лир?

– Навсякъде става така.

– Знаете, че тя е права – кимна към останалите войници Акива. – Само ще си навлечете позор, ако се окичите с извършеното през днешния ден.

– Просто изпълнявахме заповедта – отвърна войникът, който стана още по-неуверен в присъствието на Акива.

– Някой да ти е заповядвал да се гордееш с това?

– Хайде, стига вече – обади се един от неговите приятели и го дръпна за лакътя. Докато се отдалечаваха, откъм групата им ясно долетя изреченото с нисък глас: "Извънбрачни".

– Ако утре видя пресни татуировки по пръстите на някого, ще ги отрежа – провикна се подире им Лираз.

Оня, който ѝ се беше опълчил, се изсмя недоверчиво и погледна през рамо.

– Само се опитай.

– Не я предизвиквай, става ли – намеси се Хазаел. – Мисля, че само чака повод да си направи огърлица от отрязани пръсти.

Чак когато си отидоха, Лираз седна. После погледна косо Акива.

– Нямам нужда от Бича за зверовете, за да си разрешавам споровете.

Хазаел се засегна.

– Ами аз? Обзалагам се, че точно аз ги изплаших.

– Разбира се. Нищо не всява по-голям страх от хвалбите колко пъти твоята сестра ти е спасявала кожата.

– Защото премълчах колко пъти аз съм спасявал твоята – отвърна той. – Според мен сме квит.

– Нищо не съм искал да разрешавам – избухна Акива. – Просто се съгласих с теб. – После се поколеба. – Лираз, какво се случи днес?

– А ти как мислиш? – гласеше отговорът. Всъщност той мислеше, че са попаднали на друга група избягали от кервана роби и, както каза и войникът, са изпълнили заповедта. По начина, по който Лираз втренчено гледаше огъня, отсъди, че това изобщо не ѝ е харесало. Не го и беше очаквал. Тя можеше да се гордее заради победа в битките с достоен противник, но не и с грозна касапница. Оставаше въпросът докъде е готова да следва заповедите. И... дали е способна да го изненада, както направи Хазаел.

Акива обърна очи към брат си и срещна неговите. Погледите им се кръстосаха над главата на тяхната сестра и по тях пролича, че сега за първи път си дават сметка какво са сторили в дерето този ден.

Или по-точно какво не са направили.

Когато Акива чу писъка – кратък, набързо заглушен, но въпреки това неоспорим – Хазаел се оказа по-близо до неговия източник. Разстоянието между двамата беше само няколко замаха с крилете, но все пак Хазаел реагира пръв. Той внезапно сви криле и полетя като камък към каменистото корито на потока. По стойката му обаче личеше, че е готов всеки миг отново да се издигне в небето. За по-малко от едно прескачане на сърцето Акива се озова край него и видя в какво се е втренчил: трепереща тълпа кеприни, сврени в подмолите на изкорубените брегове на клисурата.

Кеприните бяха най-кроткото химерско племе – толкова непригодни за битки, че изобщо бяха освободени от военен дълг. За никого не беше тайна, че повечето химерски племена не стават за войници: или бяха прекалено дребни, или просто не им се удаваше боравенето с оръжие; някои живееха под вода, други бяха твърде плашливи, трети бяха едри, но прекалено тромави и бавни. Колкото племена, толкова и причини. Ето защо се налагаше Бримстоун от толкова дълго време да прави все едно и също: малцина от неговите себеподобни изобщо можеха да воюват и то определено не срещу серафими.

Мощта на химерската армия от край време се дължеше на дузина от най-свирепите племена и Акива с изненада разпозна представител на едно от тях точно в центъра на сборището бегълци. Един дашнаг насред кеприните. Още млад, недостигнал зрелост, но дори малък дашнаг представляваше брутална гледка. Този обаче държеше в яките си ръце крехка кошута кентавър, а ръката му притискаше устата ѝ – явно тя беше изпищяла и сега ясните ѝ сърнешки очи изглеждаха огромни на фона на дребното личице. Друго момиче кошута се беше свило плашливо до момчето дашнаг и макар Акива да не знаеше какво точно е събрало тези противоположности на едно място, едно беше ясно и то като в миниатюра доказваше какво са причинили ангелите на Ерец: бяха посели ужас, който е обединил всички химери срещу тях.

Това трая само миг. После момчето дашнаг много внимателно остави на земята момичето кентавър; в очите му се четеше страх, но и отчаяна решимост да защитава себеподобните си. Акива вече беше извадил мечовете, но нямаше желание да ги използва.

Не за това сме предопределени, помисли си той.

– Хаз... – понечи да каже.

Брат му се извърна към него. Изглеждаше озадачен, изви очи.

– Много странно – прекъсна той Акива. – Мога да се закълна, че чух нещо долу.

На Акива му трябваше миг, за да схване, после го заля вълна на облекчение – отдъхна си, почувства благодарност.

– Аз също – каза предпазливо, надявайки се правилно да е разбрал брат си. Момчето дашнаг ги гледаше напрегнато с изопнати жили, които щяха сякаш всеки момент да се скъсат. Всички от племето на кеприните, както и двете момичета дама ги наблюдаваха с немигащи очи. Някакво бебе взе да пищи – бебе – и майка му го притисна още по-здраво към себе си. – Трябва да е било птица – рискува Акива.

– Сигурно е птица – съгласи се Хазаел и обърна гръб на бегълците. След това зашляпа през потока, небрежно, даже малко комично; наведе се да откъсне цветче от тръстиковите стебла, покрили брега. После го затъкна в ризницата си. То и сега беше там.

Хазаел извади цветчето и го поднесе на Лираз. Акива се скова, питайки се дали се кани да ѝ разкаже как днес са пощадили живота на цяло село химери, че и на един дашнаг отгоре – макар още момче, той скоро щеше да се превърне в свиреп воин. Какво ли би казала тя? Вместо това обаче Хазаел ѝ подаде цветето с думите: "Донесох ти подарък".

Лираз пое цветето, погледна го, после вдигна очи към Хазаел, напълно безизразно. След това пъхна цветчето в устата си. Сдъвка го и го преглътна.

– Хм – рече Хазаел. – Не точно това очаквах.

– Брей! И да не би често да подаряваш цветя?

– да – отвърна той. Хазаел винаги намираше начин да извлече наслада от живота, въпреки многото забрани, наложени им като войници и още по-лошо – като войници в Легиона на извънбрачните. – Само дано не е било отровно – безгрижно добави.

Лираз само сви рамене.

– Има и много по-страшни видове смърт.