Дни на кръв и звездна светлина

22. ФАНТОМЪТ НА ЗЪБИТЕ

– Но защо точно зъби? – обърна се Мик към Зузана. – Нищо не схващам.

Зузана, която крачеше пред него по тротоара, се закова на място и се обърна да го погледне. Той теглеше гигантската ѝ марионетка върху ръчна количка и залитна, когато спря рязко, за да не я връхлети. Тя стоеше пред него, мъничка и властна, а нацупените устни и свитите вежди се бореха за надмощие в изражението ѝ.

– И аз не знам защо – каза. – Но не това е важното. По-важно е, че тя е била тук. В Прага.

Не продължи, но в битката за надмощие победиха нацупените устни и за момент доби уязвим и наранен вид. Кару – Фантома на зъбите, както вече я наричаха, без да предполагат, че той и Момичето на моста са едно и също лице – явно беше ударила и Националния музей в поредицата си от криминални престъпления. По местните новини показаха как кураторът на музея осветява с фенерче зейналата паст на един леко прояден от молците сибирски тигър.

– Както виждате, тя не е взела кучешките зъби, а само кътниците – обясняваше отбранително мъжът. – Ето защо досега не го бяхме забелязали. Няма никаква причина да проверяваме зъбите на експонатите.

Нямаше съмнение, че Фантома – това е Кару. Дори беглото мярване на записа от видеокамерите да не беше достатъчно за категорично идентифициране, Зузана имаше източници, с каквито полицейските служби по света не разполагаха: скицниците на приятелката ѝ. Сега всичките деветдесет бяха струпани в един ъгъл в стаята на Мик. Откакто беше пораснала достатъчно, за да държи молив в ръка, Кару рисуваше все една и съща история за чудовища, портали и зъби. Непрекъснато зъби.

Въпросът на Мик обаче имаше основание: "Защо?". Е, Зузана нямаше никаква представа. Точно сега обаче това беше най-малката ѝ грижа.

– Как е могла да дойде тук и да не се отбие да ни види? – настояваше тя. Едната ѝ вежда хвръкна нагоре, прекрасна и бясна, и така веждите взеха надмощие над нацупените устни. С ботушите на високи платформи и винтидж балетна поличка, с вирнатото си нагоре носле и бясно изражение, с гримираното си като на кукла лице и розовите точки по бузите, с пърхащите изкуствени мигли тя наистина приличаше на "дивата фея", както я беше кръстила Кару.

Мик посегна да я прегърне през раменете.

– Ние не знаем какво става с нея. Може да е бързала. Или пък са я следили. Може да е какво ли не, съгласна ли си?

– Точно това ме вбесява най-много – отвърна Зузана. – Защото може да е какво ли не, а аз нищичко не знам. Нали съм най-добрата ѝ приятелка. Тогава защо не ми каже какви ги върши?

– Не знам, Зузе – каза Мик нежно. – Нали каза, че се чувства щастлива. А това е добре, нали така?

Двамата бяха спрели в самия край на Карловия мост на път към мястото, където обикновено изнасяха дневните си представления. Тази сутрин обаче тръгнаха по-късно и средновековният мост вече беше препълнен с улични артисти и музиканти, без да се брои огромната тълпа очакващи Апокалипсиса откачалки от цял свят. Мик тревожно наблюдаваше група възрастни джазмузиканти, които тътреха покрай тях очуканите си инструменти в кутии на колелца.

Зузана обаче не им обърна никакво внимание.

– Уф! Хайде не ме карай сега да си отварям устата за тоя имейл! По едно време направо ми идваше да я убия! Това да не е някаква гатанка?! Или препратки към "Монти Пайтън"? Пясъчни замъци?! Какво е това, по дяволите?! И дори не споменава Акива. Това пък как трябва да го разбирам?!

– Положението не е никак обещаващо – съгласи се Мик.

– Известно ми е. Питам се дали са още заедно? Тя и дума не обелва за него, нали така?

– Така си е. Ти обаче непрекъснато ѝ пишеш за мен, разказваш ѝ за всички забавни неща, които съм казал и как от ден на ден ставам все по-красив и умен. И ѝ пращаш усмивки...

Зузана изсумтя.

– Естествено. Освен това подписвам всичко като г-жа Миколаш Варва, като рисувам сърчице вместо точка.

– Ха! Това ми прозвуча много добре – каза Мик.

Тя го блъсна по рамото.

– Моля ти се! Ако някога ми предложиш да се омъжа за теб, хич не си въобразявай, че ще се превърна в някаква твоя притурка, копие на старата дама, която подписва чека за наема със съвършения си краснопис като г-жа Жена-на-мъжа-си...

– Но ти ще кажеш все пак "да", нали? – Сините очи на Мик святкаха.

– Моля?!

– Доколкото схванах, единственото спорно нещо е как ще се подписваш, а не дали ще кажеш "да", или "не".

Зузана цялата се изчерви.

– Не съм казала такова нещо.

– Значи няма да се омъжиш за мен?

– Глупав въпрос. Аз съм на осемнайсет!

– Аха, значи възрастта е проблем. – Той сви вежди. – Нали не очакваш някакви диви клетви и вричания? И няма да се налага да късаме само за да натрупаш опит с други...

Зузана затисна устата му с ръка.

– Очевидно. Дори не го споменавай.

Умилостивен, Мик целуна дланта ѝ.

– Добре тогава.

Тя се завъртя на пети и продължи напред. Мик дръпна силно количката с огромната марионетка и я последва.

– Ей! – провикна се той зад гърба ѝ. – Питам от чисто любопитство, само да се намираме на приказка, ама на каква възраст би приела предложение за брак?

– да не си въобразяваш, че ще е толкова лесно? – отвърна през рамо тя. – И дума да не става. Ще има изпитания, също като във вълшебните приказки.

– Това вече звучи заплашително.

– Много. Затова хубаво си помисли.

– Няма нужда – отвърна той. – Ти го заслужаваш.

Лицето на Зузана пламна от удоволствие.

Двамата най-накрая откриха незаето местенце в края на моста към Старе Место и паркираха марионетката. Тя се извиси в черния си фрак като някакъв зловещ пазител на моста, мрачен контрапункт на облечените в бяло фигури отзад. Тълпа последователи на ангелския култ. Те се шляеха със запалени свещи в ръце и пееха песнопения – поне до идването на поредния полицай, който временно ги разпръскваше. Вярата им, че ангелите рано или късно ще се върнат на мястото, където те провеждат своето бдение, беше непоколебима.

"Какво ли знаете пък вие", помисли си презрително Зузана, но чувството ѝ за превъзходство малко по малко се изпари. Е, тя наистина беше видяла един от ангелите. И какво от това? Сега беше също толкова неосведомена, колкото и всички останали.

Кару, Кару. Как ли да си обясни това, че приятелката ѝ е била съвсем близо и дори не се е отбила да каже едно здрасти? Ами този имейл? Пълен абсурд, дотам загадъчен и необясним, че направо ѝ отнесе главата, но... нещо в него не беше наред.

Точно тогава нещо озари Зузана: един бегъл спомен.

"Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива..."

Кару никога не е била истински щастлива. На Зузана започна да ѝ се повдига от вълнение. Измъкна телефона, за да се увери, че не греши. Не беше никак трудно да открие този клип онлайн; това си беше класика. "Още ми е рано да се качвам на тая кола!" Ето това е ключът. "Монти Пайтън и Свещеният Граал": по едно време, май тогава бяха петнайсетгодишни, двете с Кару го бяха гледали най-малко двайсетина пъти. Ето го, в края на сцената с "Изведете вашите мъртъвци".

"Чувствам се щастлив... Чувствам се щастлив..."

Отчаяна песен. Точно това бяха думите на стареца, с които се опитваше да ги убеди, че се чувства добре, преди да го ударят по главата и да метнат тялото му в каруцата с труповете на умрели от чума. Исусе. Дали Кару не се опитваше да ѝ каже нещо чрез "Свещения Граал"? Нима искаше да подскаже, че е в опасност? И какво можеше да направи Зузана в такъв случай? Сърцето ѝ вече препускаше бясно.

– Мик! – провикна се тя. Той тъкмо настройваше цигулката си. – Мик!

"Жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина?" И това ли беше някакъв ключ?

Изобщо Кару искаше ли да бъде намерена?