Дни на кръв и звездна светлина

65. РЕКВИЕМ ЗА ЗВЕРОВЕТЕ

Избор имаше. Когато дойде краят, всяка химера в Лораменди трябваше да го направи сама за себе си. Не и войниците обаче. Те трябваше да умрат, отбранявайки града. Също и децата. Решението за тях взимаха родителите и серафимите завоеватели по-късно щяха да си спомнят колко малко деца завариха, когато обсадилите града най-накрая разбиха металните решетки на Кафеза. Всъщност май изобщо нямаше деца. Но и беше трудно да се прецени сред отломките и труповете на толкова много изгорени и паднали в битката.

Затова ангелите така и не разбраха какво е погребано под краката им.

Вървете в катедралата под града. Вземете бебетата и поведете децата за ръка. Вървете в оскъдния на въздух мрак и вече никога не излизайте оттам.

Или останете на повърхността и се възправете срещу ангелите.

Трябваше да се избира между два вида смърт и този избор не беше труден. Само дето смъртта под земята щеше да е по-милостива. И може би... вероятно... не така необратима.

Бримстоун не им го обеща. И как би могъл? Та това бе само мечта.

– От нас двамата ти винаги си бил мечтателят – каза му Войнолюбеца, когато Бримстоун дойде със своето предложение при него. Двамата бяха вече стари мъже – дърти зверове, както ги наричаше врагът – въстанали някога срещу най-унизителното робство, за да премахнат господарите и да осигурят на народа си хилядолетна свобода. Хиляда години и нито ден повече. Ето че краят дойде и двамата бяха вече страшно уморени.

– Имах много по-хубави мечти – отвърна Бримстоун. – Мечтаех в тази катедрала да се дава благословия и да се правят венчавки, а не възкресения. Никога не съм си я представял като гробница.

Катедралата беше огромна естествена пещера под града. Малцина освен ревенантите, събудили се върху нейните масивни каменни маси, бяха виждали изящните ѝ сталактити. Каквито и благословии и венчавки да си беше представял Бримстоун, когато я откри и построи града отгоре, в нея открай време имаше само едно: дим на ревенанти и хамси.

А сега и това.

– Не е гробница – каза Войнолюбеца и постави ръка върху прегърбените рамене на приятеля си. – Нали точно в това е смисълът? Тя няма да служи за гробница, а за кандилница.

В една добре запечатана кандилница душите можеха да се съхранят за вечни времена. Ако входът към катедралата се затрупа, нейните естествени въздухопроводи се запушат, а витата като тирбушон стълба се срине и потули, както предлагаше Бримстоун, тогава тя можеше да послужи като огромен съсъд, където да се запазят хиляди души.

– Но може и да остане само гробница – предупреди Бримстоун.

– В края на краищата чия беше идеята? – попита Войнолюбеца. – Сега аз ли трябва теб да убеждавам в нещо, което сам предложи? Тогава погледни през прозореца към небето, от което вали огън и ми кажи, че всичко е било напразно, напусто е било цялото ни дело само защото сега сме загубили битката. Но тук се родиха и живяха мнозина; градът, колкото и да е грозен, стана свидетел на не едно приятелство и беше огласяван от музика; така беше и по цялата земя, за която се сражавахме. Някои доживяха до дълбоки старини, други нямаха техния късмет. Мнозина народиха деца и ги отгледаха и изпитаха удоволствие, когато ги създаваха. Осигурявахме всичко това на нашия народ, докато имахме сили. Някой направил ли е повече, приятелю?

– А сега настъпи и нашият час.

Усмивката на Войнолюбеца беше пропита от състрадание.

– Така е.

Гробницата – съсъдът – нямаше да е за тях, защото ангелите не биха оставили камък върху камък, докато не открият Войнолюбеца и възкресителя. Императорът трябваше да получи своя трофей. Един такъв развой на събитията може и да беше роден в мечтите на Бримстоун, но неговото изпълнение зависеше от друг.

– Вярваш ли, че тя ще се върне? – попита Войнолюбеца.

Сърцето на Бримстоун натежа. Откъде можеше да е сигурен, че Кару ще открие път обратно към Ерец? Той не я беше подготвил за това. Даде ѝ човешки живот с надеждата, че може да избегне съдбата на своя народ, безкрайната война и разделения на две свят. А ето че сега стоварваше всичко на нейните плещи. Предстоеше ѝ един тежък, много тежък път обратно към опустошеното царство. Бремето на всички тези души ще е като окови за нея, но той знаеше, че тя няма да отклони горчивата чаша.

– Ще се върне – каза той. – Ще го направи.

– Тогава да се захващаме за работа. Избра за нея съвсем подходящо име, стари глупако. Наистина е нашата надежда.

След това изправиха всички пред избор, но да се избира беше лесно. Жителите на Лораменди си даваха сметка какво ги очаква. Животът им се сведе до глад, криене и огън, отвсякъде огън, докато чакаха настъпването на края. Ето че и той беше дошъл, но... заедно с него и една надежда, която приличаше повече на мечта. Появи се като шепот в мрачните им обиталища, сред развалините и из бежанските лагери. Всички знаеха какво е да ти отнемат многообещаващите надежди и мечти, за да се събудиш сред здрача и вонята на обсадата. Надеждата беше се превърнала в мираж, в който не всички вярваха твърдо. Но това тук беше истинско. Не се даваше обещание, а само надежда: че може отново да се върнат към живот, че душите им и душите на техните деца може мирно да дочакат по-добри времена, да останат в стазис, докато един ден...

Това беше още една надежда, много по-тежка, която Бримстоун стовари на плещите на Кару. Но тя беше и най-великото призвание: че може да настъпи ден, когато ще се събудят в един нов свят. Бримстоун и Войнолюбеца не успяха да го постигнат дори с цената на всичките си армии, затова пък Мадригал и ангелът, когото тя обичаше, споделяха една и съща красива мечта. Макар тази мечта да загина на ешафода, Бримстоун по-добре от всеки друг знаеше, че смъртта невинаги е край, дори да изглежда така.

Многохиляден народ от обединените племена се спусна в земните недра по витата стълба. Тя щеше да бъде срината след последния от тях, повече нямаше да има връщане назад. Доброволните затворници огледаха катедралата и тя разкри своето великолепие пред тях. После се скупчиха плътно един в друг и запяха химн. Това тук можеше да се превърне в тяхна гробница, нищо повече, и въпреки това не им беше трудно да направят своя избор.

Трудният избор и истинският героизъм бяха отредени за онези, които останаха отгоре. Не можеха всички да се изпокрият. Ако от Лораменди изчезнеха като на магия всички химери, тогава серафимите щяха да заподозрат какво е станало и нямаше да спрат да копаят, докато не ги открият. Ето защо някои от жителите на града – мнозина – трябваше да останат, за да посрещнат ангелите. Трябваше да се превърнат в удовлетворение за ангелите – трудно извоювани трупове, с които да нахранят огньовете си. Останаха най-възрастните, също и онези, които вече бяха загубили своите деца; останаха неизброимо множество доведени до отчаяние бегълци, които вече нямаше какво да губят.

Всички пожертваха себе си, та някой ден, в едни по-добри времена, останалите да познаят отново живота.

Ето с тази мисъл се въоръжи на сутринта Кару, както и с обичайните си оръжия: сърповидните остриета, затъкнати в ножници на хълбоците и малкия нож, пъхнат в ботуша. Заедно с Исса се спуснаха във вътрешния двор. Там Тиаго и неговите воини, вече отдавна будни, се събираха в чистия прохладен въздух; няколко въоръжени отряда бяха готови да отлетят. Единият от тях беше на Амзалаг и Кару почувства как сърцето ѝ се устремява към смелия воин. Искаше да сподели онова, което има да казва, само с него и с още неколцина, които щяха да са най-силно повлияни от тази вест.

Амзалаг имаше деца. Или поне беше имал, преди Лораменди да падне.

– Ще ударим северно от столицата – нареждаше Тиаго. – Там градовете са зле укрепени и рядко се охраняват. Ангелите по тия места не са виждали битка от стотици години. Баща ми позволи острието на меча му да хване ръжда. Предпочете да мине в отбрана. Но сега не ни остана какво да защитаваме.

Това беше дръзка и самонадеяна реч и някои от войниците я посрещнаха мълчаливо, пристъпвайки от крак на крак. Излизаше, че Тиаго обвинява Войнолюбеца за разгрома на техния народ.

– Напротив, имаме какво да защитаваме – извиси глас Кару, излизайки изпод свода, откъдето по-рано беше наблюдавала скришом приятелската схватка между Зири и Иксандер. Тиаго извърна доброжелателната си маска към нея; колко изтъняла бе тя сега, колко неубедителна.

– Кару – започна той, оглеждайки се наоколо за Тен, предателката наивница. Кару я беше мярнала с периферното си зрение, идвайки насам.

– Има още животи, които можем да спасим – продължи Кару. – Има и друг избор пред нас. – Това бяха думи на Акива. Осъзна го в мига, в който ги произнесе. Цялата пламна, макар никой да не подозираше, че повтаря като папагал казаното от Бича за зверовете. Какво пък, нали беше истина. Той дори не подозираше колко истина има в тях.

– Избор ли? – Погледът на Тиаго беше хладен, твърд.

Ръката на Тен се вкопчи в китката на Кару.

– Спомняш ли си избора, за който стана дума вчера? – ниско изръмжа вълчицата.

– За какъв избор говориш, Тен? – високо и ясно попита Кару. – Дали не става дума за избора между Зузана и Мик и кой от двамата пръв да убиеш? Аз избрах и двамата да останат живи. Те сега са далече от лапите ти. Махни си ръцете от мен. – Кару освободи ръката си със силно дръпване и се обърна към насъбралите се. Забеляза известно объркване; Тиаго и Тен си размениха погледи. – Изборът, за който аз говоря, е да защитим невинните си събратя от серафимите, вместо да избиваме техни невинни жители.

– Няма невинни серафими – обади се Вълка.

– Те говореха същото, когато избиваха децата ни. – Не се удържа да хвърли крадешком поглед към Амзалаг. – Някои дори го вярваха. Ние обаче знаем по-добре. Всички деца са невинни. Всички деца са неприкосновени.

– Не и техните. – В гласа на Тиаго се прокрадна ниско ръмжене.

– А народът и от двете страни просто се опитва да оцелее. – Кару направи крачка към него. После още една. Не чувстваше краката си, може би дори не вървеше, а се носеше ниско над земята. Разбушувалите се чувства и напомпаният кураж караха кръвта ѝ да кипи. Пулсът кънтеше в ушите ѝ. Само дето куражът беше просто маска. Зачуди се дали куражът е винаги само привиден, или има и такива, които наистина не изпитват страх. – Тиаго, от доста време се опитвам да разбера нещо, но досега ме беше страх да попитам. – Тя плъзна поглед по насъбралите се, по лицата и очите на своите творения, към всички тези души, които беше докоснала – някои красиви, други не. – Чудя се дали съм единствената, която не разбира, или има и други, които сън не ги лови, докато търсят отговора. – Тя отново се обърна към Тиаго. – Каква е твоята цел?

– Моята цел ли? Кару, никой не очаква от теб да вникнеш в стратегията. – Тя ясно виждаше, че той все още се опитва да разбере откъде идва дързостта ѝ да зададе подобен въпрос и как би могъл да си възвърне контрола върху ситуацията, без да отправя открити заплахи.

– Не те питам за стратегията, а за крайната ти цел – натърти тя. – Въпросът е съвсем прост. Отговорът също се очаква да е прост. За какво се бием? За какво убиваме? Какво виждаме, когато погледнем напред в бъдещето си?

Колко тежък и втренчен стана погледът му, как се изопнаха чертите на лицето му. Гневът му беше леден. Той нямаше отговор. Или поне не добър отговор. "Бием се, за да убиваме – можеше да отговори. – Убиваме за отмъщение. Няма бъдеще пред нас." Кару усети, че и останалите химери са застинали в очакване и се запита колко от тях ще бъдат удовлетворени от един такъв отговор. Колко от тях вече бяха загубили надежда за нещо повече и колцина ще открият още едно зрънце от нея, когато научат какво беше сторил Бримстоун.

– Бъдеще – проговори Тиаго след дълго проточилото се мълчание. – Веднъж те чух да говориш за бъдещето. Тогава лежеше в прегръдките на ангела, твоя любовник, и двамата крояхте как да убиете мен.

"Аха, ясно", помисли си Кару. Много ловко отбягва въпроса. За воините наоколо този образ – преплетените тела на една химера и един серафим – можеше изцяло да заличи смисъла на нейния въпрос.

– Никога не съм била съгласна с такова решение – отвърна тя и това беше истина, но все пак почувства, че разпаленото от нея любопитство помръква; щеше да загуби и незначителната територия, която може би беше отвоювала. – Отговори на въпроса ми – настоя тя. – Накъде ни водиш? Как си представяш бъдещето ни? Ще оцелеем ли? Ще си възвърнем ли земите? Ще живеем ли в мир?

– Земи? Мир? За това трябва да питаш императора на серафимите, Кару, не мен.

– Значи, отговорът е: "Зверовете трябва да умрат". Всички отлично знаем каква е неговата цел. Само че Войнолюбеца никога не се е доближавал толкова до нея, както го правиш ти сега. Тези смразяващи убийства причиняват още по-голямо зло на народа, който ти изостави. – А после се обърна към войниците в двора: – Изобщо опитахте ли се да спасите някои от химерите, или вече всичко е просто въпрос на мъст? Само гледате да избиете колкото може повече ангели, преди самите вие да паднете убити. Толкова ли е просто? – Едва се удържаше да им разкрие истината какво е направил отрядът на Болейрос и какво са видели неговите войници в Хинтермост, но беше невъзможно да издаде тази тайна. Какво ли би направил Тиаго, ако знаеше?

– Нима мислиш, че има друг път, Кару? – Той поклати глава. – Кое в тяхното дружеско отношение те накара да повярваш, че искат да се сприятелим? Има един-единствен начин да спасим химерите и той е като избиваме ангели.

– Като ги избием всичките – поправи го тя.

– Точно така, Кару, като ги избием всичките. – Унищожителен поглед. – Знам, че ти е много трудно да чуеш това, след като и твоят любовник е сред тях.

Той винаги щеше да ѝ го навира в очите, но странно: колкото по-често го повтаряше, толкова по-малко се срамуваше тя. Какво толкова страшно престъпление беше извършила, освен че се влюби и мечтаеше за мир? Бримстоун вече ѝ беше простил. Нещо повече – беше повярвал в нейната мечта. А сега ѝ се беше доверил – не на Тиаго, а на нея – да открие начин нейният народ отново да се възроди.

Тя досега виждаше в купчината кандилници насред стаята си само бреме. Колко незначителен беше техният товар в сравнение с онова, което предстоеше. Но когато Исса ѝ каза за катедралата, не усети да я обзема парализиращото усещане, че е хваната в капан, както ставаше винаги, докато изпълняваше нарежданията на Тиаго. Напротив. Почувства се така, сякаш е била повалена на колене, а Бримстоун я е хванал за ръка и я е изправил отново. Това беше един вид изкупление.

Тя погледна към Исса, която леко ѝ кимна, после си пое дълбоко въздух. Обърна се към бунтовниците:

– Повечето от вас, ако не и всички вие, сте ликували на моята екзекуция. Сигурно ме обвинявате за всичко, което ни сполетя. Не очаквам да ме чуете, но се надявам да послушате Бримстоун.

Думите ѝ предизвикаха вълнение.

– Бримстоун ли? – подхвърли недоверчиво някой. После всички обърнаха погледи към Исса, както и се очакваше.

Тиаго също я погледна.

– Това пък какво е? – попита. – Мигар призракът на Бримстоун говори чрез теб, ная?!

– Щом така изнася на Вълка! – не му остана длъжна тя. После се обърна към войниците: – Всички вие ме познавате. От години съм спътница на Бримстоун, а сега съм вестител на неговите думи. Проводи ме в кандилница далече от Лораменди, за да изпълня тази мисия. Това означаваше, че не можех да загина заедно с него, какъвто беше моят избор. Затова чуйте ме добре в името на неговата и на моята саможертва. Безумие е да се мисли, че убийствата, насилието и жестокостите ще ни спечелят живот, който си струва да се живее. Ще ни спечелят само онова, което са донесли на всички останали преди нас: още повече убийства, насилие и жестокости. Ако според вас отмъщението е единственото, което ви е останало, тогава ме чуйте! – Колко прекрасна беше, изправена върху дългата си навита змийска опашка и колко силна изглеждаше с разперената си качулка на кобра; люспите ѝ лъскаха като полиран емайл на утринните лъчи. В този момент на силни чувства тя беше лъчезарна, блажена, сияйна.

– Имате много повече причини да живеете, отколкото си представяте – каза.