Дни на кръв и звездна светлина

30. ЛОША ПРЕЦЕНКА ЗА ЧУДОВИЩА

Кару слезе до реката да се изкъпе – имаше чувството, че си позволява недопустима глезотия, докато втрива шампоана в косата си, и че пилее ценно време, докато петнайсет минути я суши, простряна върху нажежената скала. Когато се върна в крепостта, на вратата на стаята ѝ вече нямаше напречна греда.

– Къде е? – попита тя Тен.

– Откъде да знам? Нали бях с теб.

Вярно, така беше, макар и против желанието на Кару. За нея не било безопасно да се движи сама, казал Тиаго, дори когато отивала до плитчините на реката, извираща от планините и преминаваща точно под казбата, право пред очите на стражите в охранителната кула – добре поне, че имаше няколко по-големи скали, та да скрие голотата си от любопитни очи. Химерите бяха не по-малко заинтригувани от Исса и Ясри от нейното човешко тяло, но далеч не бяха толкова деликатни.

– Ама че си плоска – заключи Тен същия ден, оглеждайки Кару от глава до пети и от този поглед тя се почувства толкова безопашата, безнокта, безкопитна и всякакви други без, че направо ѝ домъчня.

– Благодаря – отвърна тя и се потопи във водата. – Старая се.

За миг ѝ се прииска да се остави на течението да я отнесе далече надолу по реката, където няма да се налага да търпи присъствието на вълчицата близо – о! – половин час. Тен здравата я беше обсебила през последните няколко дни: превърна се в неин помощник и придружител, надзирател и сянка.

– Какво ще правиш, когато пак се наложи да замина, за да събирам зъби? – попита тя Тиаго същата сутрин. – Заедно с мен ли ще я изпратиш?

– Кого, Тен ли? Не. Не и Тен – отвърна той с тон, от който Кару веднага схвана какво има предвид.

– Какво, ти ли? Каниш се да дойдеш с мен?!

– Признавам си, любопитно ми е да видя този свят. Сигурно има и други места извън пустинята. Ще ми ги покажеш.

Той говореше съвършено сериозно. Стомахът на Кару се сви. Тя на шега спомена Тен, но той?!

– Изключено. Ти не си човек – веднага ще те забележат. Освен това не можеш да летиш. – "Освен това си гаден и аз не те искам с мен."

– Все ще измислим нещо.

"Ние, значи", помисли си Кару, представяйки си Тиаго в "Отровната магерница", преметнал вълчите си крака върху капака на някой от ковчезите и сърбащ гулаш с жестоката си чувствена уста. Зачуди се дали Зузана ще се прехласне и по него, както стана с Акива, но веднага си отговори: "Не. Зузето ще го прочете като отворена книга".

Но май не беше съвсем права. Зузана не прочете Акива като отворена книга, нали? Нито пък самата тя успя да го разгадае. Явно Кару имаше лоша преценка за чудовища, което беше крайно злополучно предвид сегашното ѝ положение.

– Кой тогава я е взел? – настоя тя. Сърцето ѝ запрепуска, биейки в стакато на къси удари.

– Какво толкова си се загрижила – нали е просто парче дърво?

– Но има връзка с моята безопасност. – Значи това беше цената, която трябваше да плати за чистата си коса. Как ще спи от тук нататък, когато всеки момент някой може да връхлети в стаята? И без това сънят ѝ не беше никак спокоен. В този момент в главата ѝ се мярна светкавична мисъл, която я убоде като игла – онази нощ, когато Акива беше само на ръка разстояние в апартамента ѝ в Прага, тя нямаше никакви проблеми със съня. Какво не беше наред с вътрешните ѝ сензори, та се чувстваше така спокойна с него? – Това е било твоя идея, нали? Само защото те оставих отвън онзи ден. – Не само гредата беше изчезнала, но ги нямаше и скобите в стената, които я държаха. Вече не беше достатъчно да намери друга греда, с която да я замести. – да не искаш някой да ме убие, докато спя?!

– По-спокойно, Кару – отвърна Тен. – Никой не иска да те убива...

– Така ли?! Никой не иска или никой няма да го направи?

Дали си въобразяваше, че Тен ще ѝ спести истината?

– Добре де, никой няма да го направи – отвърна вълчицата. – Ти си под опеката на Белия вълк, а това е по-сигурно от което и да е парче дърво. Хайде, стига вече. Давай да се захващаме за работа. Трябва да довършим Емилион, а Хвита тази нощ отива в ямата.

Това ли било? Значи от нея се очаква да се шмугне покорно в стаята си и да продължи работата по списъка със заявки на Белия вълк. Всичко да върви по дяволите тогава! Кару тръгна обратно към стълбището, но Тен препречи пътя ѝ, затова прекоси стаята право към отворения прозорец. Щом Тиаго толкова държи да я охраняват, помисли си, тогава нека намери някой, който може да лети.

Тен се досети какво се кани да направи и извика точно когато Кару прекрачи в празното пространство. Задържа се във въздуха, колкото да хвърли предизвикателен поглед назад към Тен, и полетя надолу. Стремително. Вятърът засвири в ушите ѝ при това устремно спускане, което тя прекрати едва в последния момент, малко преди да се приземи четири етажа по-надолу, свита на кълбо.

"Олеле!" Май наистина е било в последния момент. Стъпалата ѝ пламнаха от рязкото съприкосновение със земята, но поне успя да постигне драматичен ефект. Главата на Тен стърчеше от прозореца и на Кару ѝ се прищя да вдигне два пръста в знак на триумф – британската У-образна версия ѝ допадаше много повече от американския вдигнат палец – но и в двата случая би изглеждала нелепо. "Не бъди до такава степен човек", каза си и тръгна да търси Вълка.

Той най-вероятно беше в караулното – полуразрушена постройка, която беше окупирал със своите капитани; там те чертаеха карти на военни действия в праха на двора, после ги заличаваха, крачеха нервно напред-назад, крояха планове. Кару тръгна натам и подмина Хвита, който отсечено ѝ кимна, но не забави крачка. "Предполагам, че ще се видим по-късно", помисли си тя и усети жал. Не можеше да каже, че Хвита е особено мил с нея, но и никога не се беше държал грубо – сякаш просто не я забелязваше. Едва ли трябваше да очаква точно сега да бъде особено любезен, нали знае, че след няколко часа ще му прережат гърлото. Откъдето и да се погледне, това си беше чисто прахосване на майсторлъка на Бримстоун.

"Не аз го решавам."

Кару мина покрай прострени на слънце върху стената дрехи и ѝ хрумна, че това място добива все по-обитаем вид – благодарение на нея. Само за последните няколко дни се появиха още деветима воини и навсякъде кипеше живот. С помощта на Тен темпото на нейната работа се подобряваше, но ръцете ѝ, проклятие, вече на нищо не приличаха. От мястото си чуваше чука на Айджар и забеляза струята дим над ковачницата му; долови аромата на нещо-не-съвсем-сготвено откъм казана с кускус и я лъхна на нещо-не-съвсем-изветряло откъм опорната стена на казбата, където войниците имаха навик да се облекчават. Никой не си правеше труд да излезе или да отлети навън.

"Нали вече си имате криле, тогава хайде да ги използвате, за да отидете някъде по-далече да пикаете, моля и благодаря!"

Дочу се далечен отглас на спор, залп от смях, а откъм вътрешния двор – звън на току-що изковани остриета, размахани от току-що изковани мишци, защото най-новите ѝ ревенанти трябваше да свикнат с телата си, крилата си, с всичко. Кару се поспря под сводестата арка и погледът ѝ веднага попадна на Зири. Той беше заедно с Иксандер, най-голямото страшилище, сътворено от Кару досега, и приличаше на същинско джудже край него.

Иксандер винаги е бил голям – принадлежеше към акко, едно от най-многобройните племена и основен източник за войската, но сега имаше ръст на гризли, близо десет стъпки висок, масивен и с огромни бивни по специална заръка на Тиаго. Крилата му бяха големи почти колкото на буревестник, а заради мускулите, необходими да ги удържат и задействат, мечият му гръб изглеждаше грамаден. В тялото му нямаше и следа от елегантност, за което Кару съжаляваше най-много. Беглият контакт с неговата душа я изненада със своята... ливадност.

Усещането за душите беше нееднозначно: звук или цвят, проблясване на някакъв образ или чувство. Тази на Иксандер беше ливада. Пъстра светлина, цъфтеж и тишина – пълна противоположност на колосалното зверско тяло, което сега с помощта на Зири постепенно овладяваше.

Зири се стрелна към небето, грациозно и безшумно, давайки знак на Иксандер да го последва, което той и направи, но нито грациозно, нито безшумно. Прилепските му криле шумно цепеха въздуха и вдигаха облаци от прахоляк, които стигнаха чак до Кару в другия край на двора. Издигнали се на достатъчна височина, двамата заеха изходна позиция за схватка. Кару се улови, че насочва цялото си внимание не към Иксандер, а към Зири, забравила както своята обида, така и накъде точно се беше запътила преди малко, защото гледката на летящ кирин я пренесе години назад във времето.

Тази гледка всеки път я превръщаше в Мадригал. Усещаше най-силно същността си на химера в моментите, когато погледът ѝ попадаше върху Зири, а най-силно чувстваше човешката си същност в мига, когато осъзнаеше каква всъщност е сега. Това не я изпълваше с огорчение. Тя беше това, което е. Оставаше само онова временно чувство на дезориентация, слабо напрежение между нейните две аз, които винаги щяха да останат разделени като два жълтъка в една черупка.

– Нали знаеш, че пак може да станеш кирин – каза ѝ Тен при реката.

– Моля? – Кару тъкмо изцеждаше косата си и реши, че не е чула добре.

– Може пак да се превърнеш в химера. Така и останалите ще те възприемат по-лесно. – Тя отново изгледа Кару от глава до пети и сякаш остана доволна от жалкия ѝ човешки образ. – Мога да ти помогна, стига да искаш.

– Ще ми помогнеш ли?! – Това сигурно беше някаква шега. – Как да разбирам това – че ще ме убиеш? Много ти благодаря!

Но Тен явно не се шегуваше.

– О, не. Тиаго ще го направи, разбира се. А аз ще те възкреся. Само трябва да ми покажеш как става.

Такава ли била работата?!

– Какво да ти покажа? – попита Кару с широка усмивка на престорена веселост. – А защо вместо това не променим теб? Имам страхотни идеи за новото ти тяло. – На Тен това предложение не ѝ се понрави особено, но Кару изобщо не я беше грижа. Тя и сега не успяваше да уталожи раздразнението си. Дали Тен и Тиаго не бяха обсъждали тази идея на четири очи? Сигурно ще ѝ е по-лесно да се слее с останалите, ако е с тяло на химера, но точно сега не виждаше никакъв смисъл да разсъждава върху това. Кару трябваше да остане човек, за да осигурява храна на бунтовниците, платове за облеклото им и суровина за ковачницата на Айджар, да не говорим и за зъбите. Но наистина ли очакваха от нея най-накрая да се върне в тялото на химера?

Е, да очакват каквото си щат. Тя впи поглед в хамсите върху дланите си; приличаха на подпис на художник. Бримстоун беше направил това тяло за нея и тя щеше да го задържи и занапред.

Нов залп от смях отново я върна към реалността. Зири и Иксандер продължаваха приятелската схватка, но Иксандер беше загубил равновесие и сега се спускаше в бавна спирала към земята. В опит да се задържи във въздуха той непохватно размаха криле и се стовари върху порутения парапет, който опасваше вътрешния двор, предизвиквайки лавина от мазилка и прах. Накрая се озова увиснал на една ръка, вкопчена в стената. Смях. Зири се заливаше от смях, останалите му пригласяха и този звук бе така чужд и необичаен, така безгрижен. Той накара Кару да осъзнае, че всъщност тя тайно ги наблюдаваше, защото те никога не се смееха, щом тя беше наблизо.

И сега тутакси биха престанали, стига да я зърнат. Тя се дръпна назад, защото не искаше да се издаде.

Зири се стрелна във въздуха и стовари плоската страна на своя меч върху ръката на Иксандер, което го принуди да се пусне от парапета и той с рев полетя към земята. Приземи се със страшна сила и направи опит да отвърне на удара на Зири, който продължаваше да го предизвиква. Стрелна се толкова близо до Иксандер, че успя да го тресне по шлема, преди отново рязко да се издигне. Останалите също взеха да го дразнят – съвсем добронамерено – и когато той най-после се вдигна във въздуха, решен да преследва противника докрай, го приветстваха шумно.

Всичките пет патрулни отряда се завърнаха в пълен състав от Ерец, дори нямаше ранени. Тиаго беше в отлично настроение, а в казбата цареше победоносен дух, макар че Кару все още не знаеше каква точно победа празнуват, нито каква е била мисията им. Една от готвачките уши нов гонфалон[8]за Тиаго на мястото на предишния, който изгоря заедно с Лораменди. Този беше съвсем скромен на вид, изработен от просто конопено платно, а не от коприна, но върху него пак беше избродиран бял вълк и думите "Победа и мъст" – неговият девиз. Който сега явно вече беше станал общ за всички.

Лично Кару предпочиташе герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили филизи, символ на непрекъснат растеж; въпреки това и на нея не ѝ беше съвсем чуждо желанието за мъст.

Сега гонфалонът висеше над галерията при входа към вътрешния двор като живо доказателство за новия възход на Вълка. "Дали този възход е и мой", помисли си Кару и в душата ѝ изпърха някаква веселост. Защо пък да не е? "Ние сме заедно в това начинание", ѝ беше казал Тиаго. Какво ли би сторил, ако и тя си направи гонфалон и го провеси до неговия? Какво ли ще има изобразено на него? Наниз от зъби? Чифт клещи? Едва ли. По-скоро менгеме, а девизът ѝ ще бъде "Ох!".

Тя се усмихна на себе си. Забавно е, помисли си, но скоро усмивката ѝ стана печална, защото нямаше с кого да го сподели. Във вътрешния двор войниците продължаваха да се смеят, но тя се криеше в сенките и не беше част от това веселие.

Иксандер вече се движеше с видима лекота и на нея ѝ трябваше малко време, докато осъзнае защо – просто защото не се напъваше толкова. Движенията на тялото му вече бяха станали естествени, без да се налага да обмисля всяко от тях. Почувства прилив на гордост, когато тежкото мечешко тяло плавно се понесе из въздуха. Предизвикателствата на Зири го бяха накарали да забрави своя самоконтрол – каквато е била и неговата цел, досети се Кару – но сега дойде ред Зири да си плати. Иксандер го беше стиснал за врата, преструвайки се, че го души. После го запрати надалече във въздуха. Зири се приземи тичешком, заровил крака в праха на двора. Едва успя да спре, когато разцепените му копита опряха в Болейрос, масивния бик кентавър, който беше негов отряден командир.

Болейрос разтърси глава, раменете му подскачаха от смях. Той прехвърли ръка през раменете на Зири, за да продължат заедно да наблюдават полета на Иксандер.

Нещо заседна в гърлото на Кару. Колко непринудено се държаха един с друг, как лесно идваше смехът им. А навремето тя също беше част от тази войнишка задушевност, споделяше с другарите си казармите и полевите лагери, храната и песните. Спасяваше животи и събираше души, беше една от тях.

Но вече беше направила своя избор в живота и трябваше да продължи да живее с този избор.

Смехът внезапно секна и Кару се изплаши, че войниците са я видели как ги шпионира. Те обаче не гледаха в нейната посока. Миг по-късно в полезрението ѝ се появи Тиаго. Кару се сети, че всъщност беше тръгнала към него, за да настоява да ѝ върнат напречната греда на вратата. Ядът и куражът ѝ обаче се бяха изпарили вече. Не само той беше причината, макар Вълка определено да потискаше смелостта ѝ. Друго я стъписа – неговите придружители.

Оживелите сенки.

Те бяха посвоему красиви, с еднаква гъвкава походка. Тангрис и Башаис си приличаха като две капки вода: сфинксоподобни катраненочерни пантери с фини кости и мека козина, с глави на жени и криле, покрити с тъмната перушина на бухал, съвършено безшумни при полет. Не бяха нито масивни, нито страховити, но Тиаго имаше специално отношение към тях, каквото не показваше към нито един от останалите воини. И нищо чудно. Никой не притежаваше техните умения. Дланите на Кару станаха лепкави от пот. Дали не ги праща на мисия?

Точно така трябваше да е.

Този път нямаше оправдание тъпо да се чуди що за мисия ще е това, нито да се прави, че не разбира. Оживелите сенки бяха легенда, бяха... специални... и тяхната мисия явно също беше специална.

Те се откъснаха от земята и полетяха, оставяйки след себе си плътна тишина. Никой не направи опит да се сбогува, нито да им пожелае късмет. На тях късмет не им трябваше. Той беше особено нужен на ангелите в Ерец, но едва ли щеше да ги споходи. Към когото и да бяха поели оживелите сенки, той вече можеше да се смята за мъртвец.