44. НЯКОИ ЛУКСОВЕ


– Казах, че няма да пострада нито едно човешко същество. – Гласът на Кару беше станал дрезгав от разгорелия се спор и дори на нея ѝ звучеше като ръмжене. – Това беше първото ми условие. Никакви пострадали хора. Точка. – Тя крачеше из вътрешния двор. Химерите се бяха скупчили в галерията и по плаца, някои изправени под слънчевите лъчи, други притаени в сенките.

Тиаго се обърна към нея, сякаш ѝ преподаваше труден житейски урок:

– По време на война, Кару, е редно да се откажем от някои луксове.

– Луксове, значи? Сигурно имаш предвид това да не убиваме невинни хора? – Той нищо не отвърна. Вероятно точно това имаше предвид. Стомахът на Кару се сви. – О, боже, само това не. Категорично не. Които и да са, те нямат нищо общо с твоята... – Тя млъкна. После се поправи. – С нашата война.

– Но щом застрашават сигурността ни тук, тогава стават част от войната. И сама би трябвало да си даваш сметка за риска, Кару.

Даваше ли си сметка наистина? Защото той имаше право – достатъчно бе някакви туристи да пуснат мълвата, за да се струпат в казбата екипи на всички световни медии. И тогава какво? Никак не ѝ беше приятно да мисли за последствията. Нямаше да се размине и без военните. Доскоро слухът за чудовища в пустинята можеше да бъде пренебрегнат като халюцинация на стопаджии, напушени с хашиш, но сега времената бяха други. И така, сега какво?

– Те може и да ни подминат – каза, но беше малко вероятно – и двамата го знаеха. Навън сигурно беше четиридесетградусова жега, а наоколо с километри се простираше единствено пустош. На всичкото отгоре дори на такова разстояние си личеше, че туристите са вече на предела на силите си.

Пъплеха нагоре по склона, спираха всяка минута да си поемат дъх, превити на две с опрени ръце на коленете, пиеха жадно вода от манерката, а после... по-дребният се сви и повърна. Казбата беше далече и до нея не стигаше никакъв звук, но беше очевидно, че съвсем скоро двамата ще получат топлинен удар, ако вече не бяха поразени от него. Останаха дълго подпрени един на друг, преди отново да поемат нагоре. Кару продължи нервно да крачи. Туристите се нуждаеха спешно от помощ, но тук бе най-неподходящото място да я получат. Само ако знаеха какво ги чака. Дори да знаеха обаче, едва ли щяха да имат сили да се върнат обратно.

Тиаго беше спокоен; както обикновено, влудяващо спокоен – или поне така изглеждаше. Засега туристите не представляваха непосредствена заплаха. Той щеше да им позволи да приближат. И тогава какво?

Ямата?

Стомахът на Кару пак се сви. Днес отново я подуши. Може би защото вътре имаше нова леш – Баст най-накрая пое по своя последен път, придружена от Вълка. Кару вече беше съчленила новото ѝ тяло; даже в момента то лежеше на пода в стаята ѝ. Или може би защото вятърът, един от онези слаби, но постоянни повеи, идваше право откъм нея. Ямата сякаш непрекъснато ги предизвикваше: "На ви, помиришете; на ви, помиришете".

Кару престана да крачи и се изправи пред Вълка. Изпъна рамене и се опита да не трепери; наложи си гласът ѝ да прозвучи като на авторитет, с когото трябва да се съобразяват.

– Ще сляза долу да им помогна. Ще ги вкарам в хамбара през задната порта. – Мястото беше прохладно и изолирано. Камионът също беше там. – Ще им дам вода и те няма да видят никой друг. После ще ги откарам до пътя и ще ги оставя. – Помълча. Даваше си сметка, че не е толкова категорична и убедителна, колкото ѝ се искаше. – Не се налага ти да правиш нещо – продължи, но гласът ѝ се пречупи и тя изруга наум. Точно сега ли трябваше да звучи като мутиращ юноша. – Сама ще се погрижа.

– Много добре – отвърна Тиаго. Изражението му бе толкова овладяно. Кару за миг си помисли, че вижда дори конците, които крепят благата маска на Тиаго. Тя така я вбесяваше. Всеки разговор с Вълка бе като да бие с юмруци върху стена. – Върви тогава – подкани я той.

Тя тръгна, стараейки се да придаде известно достойнство на походката си и да не плете крака като безсилно дете. Излезе от портата и ветрецът се усили: носеше издайническа воня на тлен. В ямата се разлагаха тела и ако не помогнеше на туристите, те също щяха да свършат там. Както и всяко друго човешко същество, имало нещастието да се озове в това забравено от бога място. Какви ги беше забъркала, като доведе бунтовниците в този свят?!

Но после се сети за Ерец и какво щеше да се случи с тях, ако не ги беше довела тук. Вече губеше представа кое е правилно и кое – не. Щеше ѝ се да вярва, че може да има доверие в тях, че ще проявят някаква милост. Това бяха воини, а не свирепи убийци, нито диви животни, чийто апетит не се подчинява на разума. Знаеше, че Амзалаг не би наранил никого без основание, нито Болейрос или Зири – най-вече Зири. Но беше достатъчно да си спомни Рейзър и неговата торба, за да загуби надежда.

Щом излезе от казбата, взе да си повтаря непрекъснато, че трябва да върви по земята; отначало едва не полетя, толкова бе отвикнала от присъствието на хора. Пък и ходенето по подвижния сипей никак не беше лесно.

Чак тогава се сети, че косата ѝ не е покрита. Ами ако заблудените туристи я разпознаят? Тогава наистина можеха да се превърнат в заплаха. И как трябваше да постъпи тогава?

Не отне много време двамата да я забележат. Сигурно беше единственото, което се движи по склона под крепостта. Все още бяха твърде далече, за да ги види ясно, но до нея стигна вик, който я накара да се закове на място, сякаш се е ударила в стена. Разнесе се над скалите и сипея, изкрещян с пълно гърло, но издаващ немощ.

Гласът.

Просто не може да е истина. Въпреки това чу ясно "Кару!", а гласът принадлежеше на Зузана и тя си даде сметка, че "възможно" и "невъзможно" са в най-добрия случай приблизителни категории. "Божичко, само това не", молеше се тя, докато се взираше втренчено в двете фигури. Пред очите ѝ изникна нещо, което най-малко бе очаквала да види: Зузана и Мик, тук.

Само не те, само не тук.

Но как?! Как?!

Всъщност сега това имаше ли някакво значение? Те бяха тук и ги грозеше опасност – от топлинен удар, от химерите... Сърцето на Кару блъскаше и набъбваше в гърдите ѝ от паника, от... радост... от още по-силна паника и още по-голяма радост, както и в пристъп на гняв – какво си въобразяваха те?! – а после от нежност, удивление. Очите ѝ бяха пълни с влага, когато се откъсна от земята и полетя надолу към тях, за да ги притисне в толкова силна прегръдка, че имаше опасност да довърши започнатото от жегата.

Наистина бяха те. Дръпна се за кратко да ги огледа. Зузана се беше свлякла на земята, изтощена и облекчена. Следите от сълзи се открояваха върху зачервените ѝ страни, а тя се смееше през плач и стискаше ръцете на Кару със силата на менгеме – право върху още пресните синини, което накара Кару да изохка.

– Божичко, Кару – дрезгаво възкликна Зузана, а гласът ѝ премина в плач. – Защо точно в тая откачена пустиня? Не можеше ли да е Париж, или поне нещо от този род?

Кару също се смееше през сълзи, Мик обаче нито плачеше, нито се смееше. Той внимателно постави ръка върху гърба на Кару, а гласът му беше напрегнат и загрижен.

– Можехме да умрем – каза и момичетата внезапно утихнаха. – За нищо на света не трябваше да се съгласявам с това.

След миг Кару го подкрепи.

– Така е, наистина не е трябвало. – Тя погледна с нови очи пустинния пейзаж и си представи какво е да изминеш цялото това разстояние пеша. – Какво, за бога, сте си наумили?

– Моля?! – Мик се втренчи в нея, после погледна Зузана и пак Кару. – Значи ти не си искала да идваме?

Кару се стъписа.

– Разбира се, че не. Аз никога... Боже. Как изобщо ме открихте?

Как ли?! – Мик сякаш рухна от безсилие. – Зузе разгада твоята гатанка, ето как!

Гатанка?!

– Каква гатанка?

– Гатанката – обади се Зузана. – Жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина.

Кару примигна недоумяващо насреща ѝ. Помнеше този имейл: тъкмо беше превела химерите през портала, настани ги в казбата и отиде до Уарзазат да купи материал за Айджар.

– Значи така сте ме открили?! О, Зузе, толкова съжалявам! Изобщо не исках да идваш тук. Не съм и помислила...

– Я стига, сигурно се занасяш! – Мик стисна главата си с ръце и ѝ обърна гръб. – Стигнахме до самия пъп на нищото, а ти дори не ни искаш тук!

Зузана оклюма. Кару се почувства ужасно.

– Не че не ви искам! – Тя отново притисна приятелката си в силна прегръдка. – Искам ви, разбира се. Толкова много. Просто... никога не бих ви въвлякла в... това. – И тя посочи с жест към казбата.

– А какво е това? – попита Зузана. – Кару, какво правиш на място като това?

Кару отвори уста, затвори я и пак я отвори, също като риба на сухо. Най-накрая успя да проговори.

– Дълга история.

– Тогава може да почака – твърдо отсече Мик. Кару никога не го беше виждала ядосан, но сега кипеше от гняв, присвил обвинително очи. – А сега, ако е възможно, да я скрием от това слънце.

– Разбира се. – Кару дълбоко си пое дъх. – Хайде.

Тя нарами едната от раниците и помъкна другата след себе си. Мик помагаше на Зузана да се изкатери по сипея. Кару не ги поведе по околния път към хамбара, а тръгна право към главната порта. Двамата замръзнаха на прага с ококорени очи.

Кару за пореден път видя всичко с нови очи, опитвайки се да си представи как изглеждат тези създания на хората.

Тиаго изглеждаше вглъбен, Тен стоеше плътно зад него. Докато него можеха и да го сбъркат с човешко същество, Тен беше съвсем друго нещо – с тази вълча глава и по животински превити рамене. Останалите в двора също представляваха ужасяваща гледка: воини, събрани в сводестата галерия, на двора и даже по покривите, замрели в неестествени пози; само тук-там помръдваше някоя опашка или потрепваше крило. Чудовищни размери, множеството и различните немигащи очи. Рейзър, застанал опасно близо, стрелкащ змийски език. Кару усети как леко се повдига на пръсти, готова светкавично да реагира, ако той се хвърли напред.

Гласът на Мик приличаше повече на дрезгав шепот.

– Хайде разкарай това от пътя ми, за да си отдъхна. Кару, приятелите ти не се канят да ни изядат, нали?

"Не – каза си наум Кару. – Няма да го направят." После прошепна в отговор:

– Не ми се вярва. Но и ти опитай да не изглеждаш като деликатес, става ли?

В отговор беше възнаградена със сърдито сумтене от страна на Зузана.

– Това вече е проблем, като се има предвид колко неустоимо сладки сме. – И след малко, вече разтревожено: – Я чакай. Те не разбират чешки, нали?

– Точно така. – През цялото време Кару не сваляше поглед от Тиаго, а той – от нея. Вонята от ямата изпълваше въздуха и точно в този миг кошмарната нереалност на нейния живот тук изчезна като на магия и всичко стана действително. Това беше нейният живот, а не някакъв мрачен сън, от който рано или късно ще се събуди; не някакво чистилище, а реален живот в един истински свят – светове – където току-що попаднаха и нейните приятели, така че това се превръщаше и в техен живот.

Точно в това беше разликата.

– Тези хора са мои гости – каза тя и усети как думите ѝ идват от някаква желязна сърцевина в нея, която само допреди час не съществуваше. Не говореше високо, но в гласа ѝ беше настъпила решителна промяна. Идващ от същата тази желязна сърцевина, той беше добил тежест и категоричност; вече не се силеше да убеждава, не звучеше отчаяно или сприхаво. Той просто беше. Тя доближи Вълка, пристъпи много по-близо, отколкото си беше позволявала друг път. Насили се да прекрачи в неприкосновеното му пространство, така както той постъпваше с нея, вирна глава и каза:

– Техният живот не е някакъв лукс. Това са мои приятели и аз мога да им се доверя.

– Разбира се – отвърна той усмихнат, съвършеният джентълмен. – Това променя всичко. – После кимна към Мик и Зузана и дори ги приветства, но в усмивката му нещо не беше както трябва. Сякаш я беше научил по книга.

Загрузка...