Дни на кръв и звездна светлина

84. АПОКАЛИПСИС

Кару почувства заминаването на Акива така, както го усещаше всеки път: като студ. Неговата топлината беше като дар, който някой ѝ е дал и после го е отнел. Сега тя стоеше с гръб към прозореца, чувствайки се премръзнала, лишена и погубена. И гневна. Това беше някакъв детски, смехотворен гняв – изправена пред Акива, на нея ѝ се искаше да заудря с юмруци по гърдите му, а после да се прислони в него и ръцете му да я обгърнат.

Сякаш тъкмо той бе онова убежище, което тя винаги търсеше и никога не намираше.

Кару вдишваше. Представи си как той се отдалечава все повече и повече и това разстояние я раняваше с всеки въображаем замах на крилете му. Поемаше въздух на големи глътки, за да се пребори с надигащото се ридание. Ръката на Исса я прегръщаше. "Бъди сама за себе си убежище", каза си тя, събирайки сила. Нито една напречна греда на света не можеше да я опази от онова, което ѝ предстоеше, нито пък малкото ножче, затъкнато в ботуша ѝ – въпреки че то винаги беше там – нито пък някой мъж, бил той и Акива. Тя от себе си трябваше да черпи сила, единствено от себе си.

"Бъди такава, каквато Бримстоун вярваше, че си ти", каза си с надеждата, че от някоя незнайна дълбина в нея внезапно ще бликне сила. "Бъди такава, каквато си необходима на ония погребани души, пък и на всички живи."

– Сладко момиче – обади се Исса. – Нали знаеш, че всичко е наред.

– Наред? – Кару се втренчи в нея. И кое по-точно? Надвисналата над Ерец заплаха на човешките оръжия ли? Или това, че серафимите щяха да дойдат тук? Ангелите биха причинили на света на хората опустошение само със съществуването си, какво остава ако заемат техните оръжия за една война, която е отвъд представите им... Какво беше сторила този път? Как можа да върне в Ерец Разгут с неговата отровена душа и смъртоносното познание, което притежаваше? Колко още подобни грешки с такива невиждани последици предстоеше да допусне, докато накрая не унищожи и двата свята? И какво точно означава това "наред", искаше ѝ се да попита Исса.

– Това да го обичаш – каза Исса и за Кару това дойде толкова неочаквано, че я разтърси от глава до пети.

– Аз не... – опита се да възрази тя единствено заради привичния срам.

– Моля те, дете, наистина ли мислиш, че изобщо не те познавам? Няма да те заблуждавам, че бъдещето ти ще е лесно, или че изобщо има бъдеще за теб. Само искам да не се самонаказваш. Ти винаги си чувствала, че той е истинският, тогава и сега. И сърцето ти не греши. Твоята сила е в сърцето ти. Не бива да се срамуваш.

Кару не откъсваше очи от нея, опитвайки се да преглътне сълзите. Думите на Исса – нейната благословия – ѝ причиняваха много повече болка, отколкото утеха. Няма изход... Исса със сигурност разбира това. Защо тогава я измъчва, като приказва така, сякаш наистина той съществува? Няма. Никога не е имало.

Кару си наложи да събере сила отново. "Стани като тази котка!!!", спомни си какво беше написала под рисунката в скицника тя. Котката, която стои недосегаема върху високата стена и не се нуждае от никого. Даже от Акива.

– Това вече няма значение – каза гласно тя. – Той си замина, а и ние трябва скоро да тръгваме. Време е да подготвим всички останали. – Тя огледа стаята си. Зъби, инструменти, кандилници – трябваше да вземат всичко със себе си. За масата, леглото и вратата щеше да ѝ е жал. Колкото прости и груби да бяха, те представляваха много повече, отколкото имаше, когато пристигна с бунтовниците тук. Тя преглътна мъчително, усещайки отново в себе си пустотата на ужаса да те изхвърлят през вратата в мрака навън.

– Исса... – Тя започна да трепери, сякаш едва сега осъзна истинския ужас на надвисналата заплаха. – Къде ще отидем?

Преплетените, непознаваеми жили на намерението и късмета. По-късно Кару щеше да се пита къде се бяха дянали и как всичко би могло да се случи по един съвсем различен, останал завинаги неизвестен начин.

Ако Доминионът вече не беше пристигнал.

Всички химери вече бяха събрани в двора и готови за отлитане, когато доловиха далечен звук – обикновен и досаден звук, който нямаше място в тишината на тая пустош. Звук от клаксон. Нескончаемо, упорито бибиткане на клаксон и хрущене на чакъл под автомобилни гуми по непроходимия хълм, нехаещи за извънредната ситуация и приближаващи твърде бързо. Няколко войници напуснаха строя и рязко се вдигнаха във въздуха, за да погледнат отвъд стената. Кару беше първа.

Дъхът и сърцето ѝ заседнаха в гърлото. Фарове по склона. Камионетка. Някой размахваше две ръце през прозореца на мястото до шофьора и крещеше, но бибиткането поглъщаше думите.

Този някой беше Зузана.

Камионетката забуксува, даде заден ход и спря. Зузана изскочи от нея и се втурна през вдигнатата от колата пушилка. Кару разбра какво крещи тя още преди думите да стигнат до нея.

И осъзна, че отговорността за съдбата на двата свята сега лежи върху нейните рамене.

– Ангели! Ангели! Ангели!

Зузана продължаваше да тича. Кару се спусна на земята и сграбчи приятелката си за раменете.

– Ангели – изпъхтя Зузана, останала без дъх, ококорена и пребледняла. – Мили боже, Кару, в небето. Стотици. Стотици. Светът. Направо. Пощуря.

Мик тичешком заобиколи камионетката откъм Зузана и се закова на място. Кару дочу зад гърба си шум, сякаш сипеят беше тръгнал надолу, и разбра, че химерите се събират зад нея.

После... усети горещина. Зузана, която гледаше над рамото ѝ, ахна.

Горещина.

Кару се обърна назад и там беше Акива. В продължение на един дълъг миг тя виждаше единствено него. Даже Вълка се беше превърнал на бяло размазано петно, което си пробиваше път да заеме мястото си до нея. Акива се беше върнал и красивото му лице беше променено от разкаянието.

– Твърде късно – каза тя тихо, давайки си сметка, че този свят, който ѝ осигури убежище, даде ѝ изкуство, приятели и шанс за нормален живот, вече никога нямаше да бъде същият, независимо какво се случва от тук нататък.

Химерите, настръхнали от присъствието на врага, гледаха Тиаго, очаквайки знак от него, но той така и не дойде. Двойката серафими стояха на разстояние едно разтворено крило и тяхното митично ангелско съвършенство бе пълната противоположност на онова, което бяха "зверовете". Кару ги видя с очите на човек – армия от изчадия, които тя бе сътворила още по-чудовищни, отколкото самата природа ги беше направила. Даваше си сметка как ще ги види светът, ако полетят в битка срещу Доминиона: демони, кошмар, самото зло. Появата на серафимите можеше да се провъзгласи за чудо. Ами химерите?

За Апокалипсис.

– Не, още не е твърде късно – отвърна Акива. – Това е само началото. – Той постави длан върху сърцето си. Единствена Кару можеше да се досети какво означава този жест и, о, тя наистина знаеше – "Ние сме началото" – затова почувства как пламъчето на топлината трепти и в нейното сърце, сякаш той е поставил дланта си и върху него. – Елате с нас – продължи той. После се обърна към Тиаго, който стоеше до нея. Гласът му стана дрезгав, а очите му мятаха огън и жупел и Кару знаеше колко му бе трудно да се обърне директно към Вълка, но въпреки това той го направи. И каза:

– Можем да се бием заедно срещу тях. Аз също имам армия.