Дни на кръв и звездна светлина

17. ДЕСЯТЪК БОЛКА

В болката има интимност. Всеки, който е утешавал някой страдащ, го знае: безпомощната нежност, прегръдката и шепотът, бавното полюляване на сплетените тела, когато двама се изправят срещу общия враг – болката.

Кару не се зае да утешава Тиаго. Нито го докосваше по-често, отколкото е необходимо, след като болката превзе тялото му. Но беше насаме с него в светлината на свещите, а той бе полугол и сломен, с потъмняло от напрежението красиво лице. Въпреки че почувства точно каквото очакваше – мрачна наслада, задето му връща дори в съвсем малка степен част от болката, която той навремето ѝ причини – това не бе всичко.

Отмъстителността беше примесена с благодарност. Сега на пода зад тях лежеше новосъздаденото тяло, току-що сътворено от зъби и болка, но като никога не тя страдаше този път.

– Благодаря – неохотно каза тя.

– За мен беше удоволствие – отвърна Тиаго.

– Дано наистина не е така. Звучи извратено.

Той уморено се засмя.

– Удоволствието не идва от болката, а от това, че спестих твоята болка.

– Колко благородно.

Кару започна да разхлабва скобите на менгемето и ръката му натежа в нейната. Мускулите му бяха толкова твърди, че едва го беше затегнала, а и сега ѝ беше трудно да ги освободи от хватката на скобите. Усети как всичко в нея се свива, докато усукваше неестествено неговия трицепс, по който остана болезнена следа. Сбърчи вежди и от устните ѝ неволно се отрони извинение.

– Съжалявам – каза и веднага ѝ се прищя да си беше прехапала езика. "Той заповяда да те обезглавят", напомни си тя. – Всъщност не съжалявам. Ти сам си го изпроси.

– Така си е – съгласи се той, разтривайки ръката си. После добави с лека усмивка: – Сега сме квит.

Кару избухна в кратък смях, който не беше съвсем лишен от веселост.

– Мечтай си!

– Мечтая го, Кару. Кару.

Смехът ѝ бързо изтля; Тиаго започваше да злоупотребява с името ѝ. Сякаш предявяваше правата си върху него. Тя понечи да му обърне гръб, понесла менгеметата, но гласът му я спря.

– Мислех си, че ако платя вместо теб десятъка болка, ще мога да... изкупя онова, което ти причиних.

Кару се втренчи в него. Вълка и изкупление?

Той сведе очи.

– Знам, такова нещо не може да се изкупи.

"Аз обаче знам как да стане", помисли си Кару.

– Аз... Изненадана съм, че искаш изкупление за някое от делата си.

– Е – меко проговори той, – не за всичките. Ти не ми остави никакъв избор, Кару, и сама го знаеш. Въпреки това можех да постъпя другояче и аз добре го знам. Пълното ти заличаване преминаваше отвъд заслуженото наказание. – Той я погледна умолително. – Тогава не бях на себе си, Кару. Обичах те. А да те видя с... него, и то така... Направо ме подлуди.

Кару пламна и се почувства така, сякаш отново лежи гола пред него. Добре поне, че тази човешка плът, която обитаваше сега, никога не е била разголвана пред очите му като предишното ѝ тяло, мислеше си тя, докато се опитваше да си възвърне самообладанието. Но по начина, по който той я гледаше, се досети, че не е забравил нищо от онази нощ в реквиемната горичка.

Тя непохватно взе да връща менгеметата обратно в ковчежето.

– Има нещо, което отдавна искам да ти кажа, но не бях сигурен дали си готова да го чуеш. – Секването на гласа му я накара да застане нащрек. Той звучеше така... изповедно.

– Наистина трябва да завърша... – започна тя, но спря насред думата.

– Говоря за Бримстоун.

Споменаването на Бримстоун скова Кару, както ставаше винаги. Сякаш нечии ръце я стиснаха за гърлото – задушаващ, оставил я без дъх пристъп на скръб.

– Не е тайна, че двамата с него имахме търкания – призна Тиаго. – Но когато разбрах, че те е спасил и душата ти не е изгубена завинаги... Предполагам, че си мислиш, че съм бил бесен, задето е престъпил волята ми, но това е толкова далече от истината. А сега... Повярвай ми, всеки ден се будя с благодарност заради това, че те е пожалил. – Той замълча. – Всеки път, когато те погледна, го благославям.

"Я гледай ти кой е станал милосърден", помисли си Кару.

– Ясно. За теб си е направо чист късмет, че се е появил резервен възкресител.

– Няма да си кривя душата, че когато те видях в руините, направо ми идваше да падна на колене. Но късмет е много слаба дума за случилото се, Кару. Това беше избавление. Тъкмо се молех на Нитид да ни даде някаква надежда, а когато отворих очи и видях теб, подобно на красиво видение, си помислих, че това е нейният отговор – да ми изпрати единствения ученик, който Бримстоун някога е имал.

Кару не би казала, че Бримстоун специално я е обучавал; тогава щеше да излезе, че е искал тя да го наследи. Тя обаче знаеше, че той би предпочел да носи сам това бреме чак до края на дните, вместо да го прехвърли на нея. Бримстоун, Бримстоун. Сякаш лека-полека прие мисълта, че него го няма, знаеше го, но идваха мигове, когато сякаш от нищото я връхлиташе увереност как душата му е в стазис[6]. Скрита някъде и очаква тя да я намери.

Това бяха мигове на сияйна надежда, но те отлитаха бързо и бяха последвани от чувството на съкрушителна вина, когато признаваше пред себе си колко силно е желала да върне обратно на Бримстоун това бреме. Егоистка.

Сега дълбоко в себе си изпитваше задоволство, че той най-сетне се е освободил от бремето си и е намерил покой. Нека вече друг го поеме. Дойде нейният ред – пък и имаше ли някой, който повече да го заслужава? Мизерията и страданията, донасяното от вятъра зловоние на ямата, самотата и изтощението, болката. Макар Бримстоун да не я готвеше за свой наследник, тя успя да научи от него достатъчно, за да се справи и сама, поне доколкото бе по силите ѝ. От ден на ден ставаше все по-умела, все по-бърза – все по-слаба, по-уморена – при това без помощта на боговете, луните или някой друг, благодаря много.

– Нитид няма нищо общо с това – прегракнало каза тя.

– Може и така да е. Сега това няма значение. Просто се опитвам да ти благодаря. – Някакъв трепетен патос се появи в леденосините му очи. Кару беше поразена от откровената интимност на момента: двамата насаме в трепкащата светлина на свещите, неговата гола кожа... и погнусата се надигна в нея с нова сила, противна като жлъчка.

– Няма за какво – отвърна. После дръпна робата му от стола и я запрати по него. – Защо не се облечеш?

След това се извърна, опитвайки се да прикрие тревогата си. Единственият звук, който наруши тишината, беше подрънкването на веригата на кандилницата, когато той я взе от масата и я окачи на куката над новото тяло на Амзалаг.

То лежеше отпреде ѝ, огромно и отпуснато. Чудовищно. Не ѝ се вярваше, че Бримстоун би се гордял с нея в този момент, но – както успя да я убеди Тиаго – това бяха чудовищни времена и бунтовниците трябваше да увеличат максимално ударната мощ на малобройната си армия.

Все пак тялото беше запазило известна прилика с обичайната телесна обвивка на Амзалаг – съчетаваше в себе си тигър и елен, а торсът оставаше човешки, но сега беше много по-едро. Железните опилки му бяха придали ръст и якост и съвсем основателно бяха събрани от останките на решетките, защитавали Лораменди. Наистина беше огромно туловище, нито една броня не би го побрала. Всеки мускул беше като буца, изпъкнал и очертан, а плътта му имаше сивкав оттенък. Причината беше излишъкът на желязо. Главата беше на тигър със зъби колкото кухненски ножове. Освен това имаше криле.

Ех, тези криле.

Точно заради крилете дори живите воини се нуждаеха от нови тела. Но това си беше грешка на Кару. Нали нейна беше идеята да дойдат... тук. Тя обърна поглед към прозореца и към самотната луна, очертана в неговата рамка. Полудяла ли беше? Или просто глупава? Най-вероятно. Но вече ѝ беше дошло до гуша непрекъснато да бяга от място на място в Ерец, да се крие из развалини и минни шахти и постоянно да следи небето за патрулиращи серафими. Ако продължаваше така, рано или късно щеше да си загуби ума. Освен това там нямаха никакъв шанс, досега сигурно щяха да са ги открили. Въпреки това обаче трябваше да си признае, че не обмисли всички последици от тяхното преселение.

Най-вече ямата.

Налагаше се воините да преминават през портала в небето. Затова им трябваха криле. За да стигнат дотук, крилатите носеха онези, които нямаха криле, и неведнъж отиваха и се връщаха обратно. Тия, които бяха твърде тежки, за да ги вдигнат във въздуха, бяха убити, а душите им – събрани в кандилници и в този вид пристигнаха. Този ден Кару никога нямаше да забрави. Сега, след като всички отново се събраха, на безкрилите беше поверена охраната на крепостта, докато ги преобрази, за да могат да се присъединят към набезите в Ерец.

Толкова беше просто. Просто ли? Ха! Кару потръпваше само при вида на страховитото създание, проснато на пода в стаята ѝ, и пред очите ѝ изплува предишното тяло на Амзалаг – последно от многото, които Бримстоун направи за него. То беше захвърлено като стара дреха, за да се превърне Амзалаг в това. За миг тя го видя такъв, какъвто биха го видели неговите жертви – всяващ ужас, без да остави никаква надежда за спасение с тези негови криле, които, разгърнати, сигурно биха засенчили небето. Ръцете ѝ станаха неприятно лепкави от пот. "Какви ги върша?!"

"Какво създавам?!"

И... "Какво докарах в света на хората?!"

Сякаш за кратко се съвзе от дълбок сън, за да погледне само за миг жестоката действителност, преди сънят отново да я погълне. Ужасът ѝ постепенно утихна. Тя даваше оръжие в ръцете на воините, ето какво правеше. Ако не беше тя, кой щеше да принуди серафимите да платят за делата си?

Колкото до това, че ги доведе в света на хората – мястото беше диво и отдалечено, отдавна забравено от всички. Почти нямаше шанс да се натъкнат на жива душа. И макар в главата ѝ едно гласче да нашепваше непрекъснато: "Това не е достатъчно, Кару", тя лека-полека се научи да го заглушава.

Въздъхна дълбоко. Сега оставаше единствено да отведат душата на Амзалаг в новата ѝ обвивка. Тая проста работа щеше да свърши тамянът. Посегна към парчето тамян и се обърна към Тиаго. Остана доволна, като видя, че пак си е облякъл робата. Изглеждаше страшно уморен, с натежали клепачи, но въпреки това някак успя да се усмихне.

– Всичко ли е готово? – попита той.

Тя кимна и вдигна тамяна.

– Добро момиче.

Тя цялата настръхна при тези думи и гальовния тон, с който бяха произнесени. "Нима?!", каза си, докато падаше на колене, за да вдигне мъртвеца.