Разбудена внезапно, Зузана седна в леглото и отначало не можа да разбере къде се намира. Наоколо цареше мрак, въздухът беше застоял, наситен с отчетлив мирис – пръст, дъх на остра животинска жилка и полъх от разложение. После нежно докосване по рамото и гласът на Кару.
– Събуди се – каза тихо.
Зузана почувства смъдяща болка по цялото тяло и си спомни всичко.
"Аха, ясно. Замъкът на чудовищата."
Примигна, за да види по-ясно приятелката си на мъждивата светлина от свещите.
– Кое време е, по дяволите? – промърмори. Усещаше устата си суха, сякаш самата пустиня се е свила на кълбо да нощува в нея. Кару тикна бутилка вода в ръцете ѝ.
– Рано е – каза. – Още не се е зазорило.
– Гадно рано – изпъшка Зузана. От другата ѝ страна Мик още спеше. Тя отпи голяма глътка и се изжабури. Така вече беше по-добре. Пак примигна в здрача и вече ясно разгледа Кару. При вида ѝ леко се стъписа и от цялата сънливост и мудност не остана и следа.
– Ти плачеш – каза.
Очите на Кару бяха влажни, в погледа ѝ имаше някаква сияйна решителност, а линията на челюстта ѝ сякаш се бе втвърдила. Зузана се опита да разтълкува този поглед, но не успя. Не можеше да прецени дали приятелката ѝ е щастлива, или тъжна. Единственото сигурно бе, че е погълната от нещо.
– Добре съм – каза Кару. – Но пак ще ми трябва помощта ти.
– Ами добре. – Зузана се надяваше този път да не се налага да чисти ужасяващи рани. – За какво?
– За възкресяване. Трябва да приключа, преди Тиаго и Тен да се появят. – Кару се усмихна; пак не стана ясно дали е щастлива, или тъжна, но в усмивката ѝ имаше стомана. – Искам това да е изненада за тях.