Дни на кръв и звездна светлина

77. ДА ЖИВЕЕШ

Тъкмо нейната скръб съкруши Акива. Разбра всичко само с един поглед. Хазаел си беше отишъл.

– Не! – Викът на Лираз беше задавен, лишен от въздух, почти беззвучен, тя се раздвижи.

Акива нямаше сила да я възпре. Но и на нея едва ли ѝ бяха останали много сили. Въпреки опустошителната мощ на хамсите, тя пое почти цялото бреме на Хазаел по дългия път насам – и за какво, за нищо – като често към това се добавяше и неговата тежест: дърпаше го за ръка и му крещеше да се съвземе, когато започваше да пропада в мрак. Мрак, мрак и мрак. Той дори сега го поглъщаше.

Какво беше направил в Астре?

Не помнеше нищо. Спомняше си само барабаненето по вътрешната страна на черепа и призоваването, натиска, онзи натиск отвътре; как сграбчи Лираз и я притисна към себе си; как падна върху Хазаел и прегърна и него; а когато се случи взривът – откъде ли дойде? – ги изведе на свобода. Надалече, много надалече, а по пътя нито един стъклен кинжал от пръсналия се меч, нито дори парченце не ги порази.

Пренесоха Хазаел в полето, но той беше вече мъртъв. Какво е смъртта обаче? Акива се сети за Кару. Разбира се. "Надежда – каза си той, паднал на колене в тревата, омаломощен, замаян и скован. – Нейното име означава надежда."

Но не и на техния език, не и за тях.

Лираз се нахвърли на Кару и Акива посегне да я спре, но се оказа прекалено бавен. Тя блъсна Кару и я събори по гръб на земята. Там лежеше и някакъв стол. Двете се строполиха едновременно. Кару извика от болка.

Лираз успя да си поеме въздух.

– Лъжеш! – изкрещя тя.

Изкрещя.

Акива също се раздвижи, но то бе като да ходи в тъмнина. Жената-змия се оказа по-бърза – това беше Исса, Акива я разпозна по рисунките на Кару. Тя трябва да е била в кандилницата. "Кандилница, кандилница, кандилница." Защо нямаше кандилница?! Но може и взривът да е разпръснал душата на Хазаел; може би, когато го спуснаха насред полето, тя вече да е била отлетяла и още тогава са изгубили всякакъв шанс да го спасят. Никога нямаше да разберат това. Хазаел си беше отишъл, сега само това имаше значение.

А Лираз крещеше.

Каквото и да мислеше да прави Кару с тях двамата, сега то вече не беше в нейната власт.

– Само го спаси! – крещеше насреща ѝ Лираз и този звук беше ужасяващ – суров и така пронизителен. Акива си представи как навсякъде из казбата се отварят събудени очи.

Исса беше по-силна от немощната и разсипана Лираз. Тя я отхвърли надалече от Кару, блъсна я обратно към Акива. Можеше да я убие, нейните змии можеха да забият зъбите си в плътта на сестра му, но не го направиха. Исса само я блъсна към Акива и той я задържа. Лираз направи опит да се съпротивлява, но риданията я пречупиха и тя се свлече в ръцете му. "Не, не и не – повтаряше непрекъснато. – Не може да си е отишъл, невъзможно е, не и той." Акива я държеше здраво и двамата заедно пак се сведоха над тялото на брат си; залюля я в прегръдката си, а тя хлипаше. Твърдостта ѝ се пропукваше при всяко ридание, то я завладяваше, разтърсваше я. Акива никога не я беше виждал да плаче, но това беше нещо отвъд плача. Той я придържаше и също хлипаше, докато наблюдаваше над темето ѝ как Исса помага на Кару да стигне до леглото.

Забеляза колко мъчително се движи, видя болката, изписана върху лицето ѝ, нарезите по него и скръбта в лебедовочерните ѝ очи, когато го погледна, безмълвните сълзи, които се стичаха по нейните бузи, но не можеше да промени нищо от това. Мракът се надигаше и се виеше около него; риданията на Лираз се забиваха право в сърцето му, а Хазаел беше безвъзвратно мъртъв.

"Урната е препълнена – дочу той провлечения, приветлив глас на брат си. – Налага се да живееш."

И ето го сега: все още жив, когато всички около него умираха. О, черна немощ. Единственото, което искаше сега, бе да затвори очи.

После на вратата се чу думкане. Кару рязко се обърна натам. Разнесе се гърлен женски глас.

– Кару, какво става там?

Когато Кару светкавично се обърна към него, в очите ѝ все още личеше скръб, но тя постепенно отстъпваше място на уплах и изтощение. Избърса сълзите с опакото на ръката и се опита да се задържи на крака. Лицето ѝ се сгърчи от болка при това усилие – какво ѝ беше причинило това... животно? – и тя сякаш понечи да каже нещо, но не остана време, защото вратата вече се отваряше. Лираз вдигна глава, хлипането ѝ утихна, когато започна да идва на себе си и си даде сметка какво е направила.

Застана нащрек, а лицето ѝ пребеля и на него останаха само червените очи. Посегна към вкочанената ръка на Хазаел и я стисна. Скръбта се изличи от лицето ѝ, а примирението придаде на чертите ѝ неестествен покой.

Акива осъзна, че тя е готова за смъртта.

Той знаеше, че няма право да се поддава на потреса – от толкова отдавна се бореше с това чувство – но все пак беше ужасен и усети как безсилието го увлича в своята спирала. На самия предел на мрака, за кой ли път притиснат в укреплението на врага, в него се надигна съвършено различен порив. Той не беше готов.

Искаше да живее. Искаше да завърши онова, което най-сетне започна след толкова много пропилени години. Желаеше да промени света. Заедно с Кару, заедно с Кару.

Но не вярваше, че това може да стане.

Първият, влязъл през вратата, беше вълчицата, помощникът на Тиаго. Това коварно звероподобно създание изви гръб и изръмжа още щом зърна ангелите. Но Акива дори не я погледна, защото зад нея, застанал на прага с прорязани от дълбоки драскотини бузи, които потвърждаваха най-страшното му подозрение, стоеше Белия вълк.