Дни на кръв и звездна светлина

ЕПИЛОГ

Киринските пещери. Две неспокойни армии кипят и се вълнуват. Само благодарение на дългите скални тунели и пръснатите зали, които ги държат далече една от друга, още не са се хванали гуша за гуша.

Извънбрачните се оплакват, че усещат омаломощаващата сила на хамсите дори през скалата. Ревенантите, белязани в черно с хладна пресметливост върху пръстите на врага, непрекъснато притискат длани в каменните стени, които ги делят. Това начало не е никак добро. Всяка от двете армии гори от жажда да се добере до противника и да го запрати в ледената пропаст под тях.

Акива убеждава братята и сестрите си, че магията на дяволското клеймо не може да проникне през камъка, но никой не желае да вземе думите му на доверие. Не изминава и час, без да съжали, че в този момент Хазаел не е до него.

– Досега да ги е накарал да играят заедно на зарове – казва той на Лираз.

– Поне музиката помага – отвръща тя.

Тя не говори за музиката на скалните тунели. Вятърните флейти ги преследват с еднаква сила, изтръгвайки и ангели, и химери от среднощните им кошмари по един и същи начин, а те дори не подозират колко общо има между тях. Извънбрачните сънуват земята на призраците, химерите – гробницата, в която са погребани душите на техните любими същества. Музиката на вятъра умиротворява единствено Кару. Това е приспивната песен от нейното детство и тя е изненадана колко дълбок и лишен от сънища е покоят ѝ през тези два дни тук.

Не и тази нощ обаче. Тя е в навечерието на битката и те са се събрали, общо няколко хиляди, в най-голямата от пещерите. Цигулката на Миг насища въздуха със соната от един друг свят и всички са притихнали заслушани.

"Един враг – са им казали техните командири. – Една цел."

Но само засега. Намеква се, а понякога се твърди и открито, че скоро това ще се промени – ще се преобърне – и отново ще бъдат оставени на воля да изливат омразата си едни срещу други, химери срещу серафими, серафими срещу химери. Надеждата – на Кару, на Вълка, на Акива и дори на Лираз – е, че взаимната им омраза ще се превърне в нещо друго, преди този ден да настъпи.

Всичко това прилича на някакво изпитание, при което е заложено на карта бъдещето на цял Ерец.

Главата на Зузана е върху рамото на Кару; Исса стои от другата ѝ страна. Вълка също не е далече – от ден на ден Зири се чувства все по-свободно в това тяло. Сега е полегнал назад, подпрян на лакти и видът му е изискан, контешки; жестокостта на предишния обитател напълно отсъства от изражението му, освен когато се сеща умишлено да я върне там, и усмивките му вече не са като научени по книга. Кару усеща погледа му върху себе си, но не му отвръща. Очите ѝ са приковани другаде – в другия край на пещерата, където Акива седи край друг лагерен огън, наобиколен от своите войници.

Той отвръща на погледа ѝ.

Както обикновено, всеки път, щом погледите им се срещнат, сякаш факла осветява въздушната линия, свързваща очите им. Досега някой от двамата бързаше да отклони поглед, но този път се гледат и оставят факлата да пламти. Всеки от тях е преизпълнен с образа на другия. Тук, в тези пещери, на това необичайно събиране сякаш виждат отдавнашната си мечта в криво огледало. Не са го мислили така. Сега не седят рамо до рамо, както са си го представяли. Няма го и ликуването, нито вече се усещат като оръдия на нечия божествена воля. Те са просто създания, които загребват живота с опетнените си шепи. Сега има толкова много натрупано между тях, всичките живи и всичките мъртви; но за миг то изчезва и факлата започва да гори все по-ярко и все по-близо, така че Кару и Акива сякаш усещат докосването на другия.

На следващия ден те ще поставят началото на Апокалипсиса.

Тази вечер обаче могат да си позволят поне за малко да потънат в очите на другия.

Следва продължение...