Дни на кръв и звездна светлина

64. ПО-ДОБРОТО ЧИСЛО

Когато Тен дойде пред вратата, Кару се беше привела над поредната огърлица. Мислите ѝ обаче се рееха надалече, в Лораменди. Все още не успяваше да проумее онова, което ѝ каза Исса. Наистина се оказа и добро, и лошо. Само дето добро и лошо бяха думи от детско букварче, далече от степента на трагедията, от една страна, и... на надеждата – от друга.

Избистряща ума, освобождаваща от бремето, това-променя-всичко надежда. В края на краищата това би могло да промени всичко.

Или Тиаго да го унищожи в зародиш и да продължи да сее ужас, докато химерите наистина минат и последния предел, отвъд който вече няма надежда. Зависеше единствено от Кару да ги разубеди. "Какво пък – каза си, забила поглед в зъбите, които държеше в шепа, и едва потискаше дивия смях, напиращ в нея. – Тук ме обичат. Май трябва да свикам среща."

Тен се изкашля край вратата.

Кару я погледна решително.

– Ти пък какво искаш?

– Това не беше мило – каза Тен и влезе без покана. – Идвам със съобщение за теб. – Звучеше толкова делнично. Кару предположи, че съобщението е от Тиаго, но по самодоволния тон на Тен трябваше да се досети, че нещо не е наред. – Той съжалява, че не успя да се сбогува лично.

– Да се сбогува ли? – Това вече беше нещо извънредно. – Къде отива той? – Времената, когато Тиаго предвождаше атаките на химерите, отдавна бяха минали. Сега се беше превърнал в постоянен жител на казбата, също като Кару. Дори още по-уседнал от нея, защото – поне хипотетично – тя всеки момент можеше да отлети където си пожелае.

– Към Тан – каза вълчицата.

Тан беше река в Източен Азенов – област в самото сърце на земите на Империята. Кару вдигна рязко глава, но въпроса зададе Исса, при това с неприкрито презрение.

– От кого е посланието, вълчице?

– От вашия приятел – отговори Тен. Произнесе го сякаш е неприлична дума, пикантна мърсотия, заради която прикриваш устата с ръка, докато я казваш. – А вие за кого си мислехте?

Кару отиде при прозореца и го видя да стои в двора с новия си отряд. Начело с Рейзър. Докато ги наблюдаваше, те се издигнаха във въздуха и полетяха. Този път Зири погледна към нейния прозорец и дори от това разстояние тя видя, че лицето му е изопнато от гняв. Когато ѝ помаха за сбогом, в очите му се четеше скръб.

Сърцето ѝ заблъска силно. Наказваха го, задето ѝ помогна предишния ден, или пък заради тази сутрин. Каквато и да е причината, това ѝ беше за урок, че не е била достатъчно предпазлива.

– Къде пращат Зири? – попита Зузана, промъквайки се покрай нея, за да наблюдава отлитането на отряда.

– На мисия – чу се да отговаря Кару.

– С Рейзър?! – Зузана се задави от отвращение, но го направи на шега, без да подозира колко далече е от истината. Представа нямаше дори. – Между другото, какво има в неговата огромна торба?

"Предполагам, че Зири скоро ще разбере", каза си Кару и само от тази мисъл ѝ се повдигна. Намесата на Рейзър беше по нейна вина. Нали точно тя предостави на тая хлъзгава неприятна душа толкова могъщо тяло и го събуди за нов живот. А сега Зири зависеше от неговата милост – обречен да мълчи за всички досега изклани от Рейзър серафими, както и за онези, които тепърва щяха да станат негова жертва.

Тя беше чувала, че... ги яде.

Не ѝ се искаше да повярва, но беше достатъчно да застане близо до него, за да усети вонята на леш, която се носи от устата му – парче гниеща плът, заседнало между зъбите му. Колкото до пропитата с тъмни петна торба, изобщо не искаше да знае за нея. Никога. Желанието ѝ бе всичко да свърши веднъж завинаги, но ето че той отново заминаваше – този път да опустоши земите покрай Тан.

– Седмина са малко множко за един отряд, не мислиш ли? – отбеляза Тен. – Шест е по-добро число.

"По-добро число?" Кару разбра и се нахвърли върху нея.

– Моля?! Казвай направо – само шестима ли ще се върнат?

– Всичко се случва – вдигна рамене Тен. – Всички сме наясно с това, когато отиваме на бой.

Гърдите на Кару все по-трескаво се надигаха и спускаха.

– Ти винаги си го знаела, нали? – изсъска Кару. – Кога за последен път участва в битка? Ти или пък твоят господар. – Ръката ѝ се стрелна, сграбчи ножа от масата. Това беше малко ножче, не по-голямо от пила за нокти; използваше го за много неща – да разрязва тамяна на кубчета, да отделя зъбите от челюстта или да боде върховете на пръстите си, за да изпита слаба болка, необходима понякога на финала при съчленяване на телата.

– Ела насам, Тен – каза, стиснала ножа. – Какво ще кажеш за едно малко възкресение? Няма нужда да ходиш чак до ямата. Просто ще изхвърля тялото ти през прозореца.

Тен се изсмя. На малкото ножче и на нея. Смехът ѝ прозвуча като лай.

– Наистина ли, Кару. Твърдо ли ще играеш вече? – Тя стрелна ръка към Зузана и Мик. – Тогава кой от двамата умира първи? Вълка сигурно ще ти позволи да избереш.

– Е, дотогава ти вече ще си мъртва, така че ще изпуснеш представлението.

Исса сграбчи ръката на Кару и ѝ отне ножа.

– Стига с това, сладко момиче!

– Махай се! – озъби се Кару, разлюляна от ярост.

Тен се подчини, все още заливайки се от смях.

Кару се обърна към Зузана и Мик, които се бяха прилепили за стената, държаха се за ръце и имаха едно и също недоумяващо изражение. Тя мина бързешком покрай тях, надвеси се през прозореца и се вгледа в бездънното пусто небе. Зири беше изчезнал, а долу в двора, прикован към земята и неспособен да се присъедини към малобройната, но непрекъснато нарастваща войска, стоеше Тиаго. Гледаше нагоре право към нея.

Кару затвори с трясък кепенците.

– Какво става? – попита Зузана, подскачайки от нетърпение. – Какво, какво, какво?!

Кару изпусна дълга, накъсана въздишка. Зири е воин и кирин, напомни си тя. И сам може да се погрижи за себе си. Поне в това се опитваше сама да убеди себе си. Но под повърхността, в мъртвото вълнение на дивата безпомощна ярост тя вече знаеше... че може би никога няма да го види.

– Тази вечер – каза, – ще ви измъкна от тук.

Зузана отвори уста да възрази. Кару я прекъсна още преди да е проговорила.

– Това място не е за вас – прошепна дрезгаво, колкото се може по-категорично. – Питали ли сте се някога как умрях?

– Как си...? Ами... в битка. Предполагам.

– Грешка. Влюбих се в Акива и Тиаго ме обезглави. – Просто и жестоко. Зузана ахна. – Е, вече знаеш – продължи Кару. – Сега ще ми направиш ли това удоволствие да ви изведа на безопасно място?

– Ами ти?

– Ще трябва да се погрижа за всичко останало тук. Трябва аз да го направя, Зузе. Моля те.

С най-тънкото си гласче, което Кару някога беше чувала, Зузана каза:

– Добре.

– Хм... Как ще стане? – попита Мик.

Добър въпрос. Постоянно държаха Кару под око, това бе повече от ясно, при това не само Тен. Сега вече не можеше да разчита на Зири, нито би рискувала, възкресявайки отряда на Болейрос – щеше да е твърде явно. На никого другиго не можеше да се довери, затова пък имаше идея, която не включваше нито една от останалите химери.

Тя отново въздъхна дълбоко, пресекливо и замислено изгледа Зузана и Мик. Те двамата категорично не ставаха за воини и не само защото са човеци, а защото са във висша степен... типични обитатели на свят, в който няма беди и тежки изпитания. Пътуването дотук едва не ги уби. Когато Зузана каза, че най-лошият ден в живота ѝ е бил да изгуби тортата от томболата, това беше полушега, но и полуистина. Тогава ще се справят ли с десятъка болка? Не им оставаше нищо друго, освен да преминат и през това.

– Можете ли да се върнете по същия път, по който дойдохте? Само че през нощта, когато не е толкова горещо.

Двамата кимнаха, ококорили очи.

Кару прехапа устни и взе да ги дъвче.

– Мислите ли... – колебливо започна тя, надявайки се това да не е най-пагубната ѝ идея, – че ще ви хареса да се научите... хм, да ставате невидими?

Какво ли не би дала, за да има фотоапарат в този момент и да запази за вечни времена изражението на най-добрите си приятели.

Отговорът – ясно е и без да се казва – беше: ДА.

Упражняваха се цял ден.

– Това се оказа не чак толкова страхотно, ама съвсем малко по-нестрахотно, отколкото си го представях. – Само толкова си позволи да се оплаче от десятъка болка Зузана. За сметка на това нейното ликуване, когато отново стана видима след първия успешен опит, беше сияйно и красиво като самата нея. Кару не можа да се удържи – сграбчи я в нещо като прекалено дълга и задушаваща прегръдка, която можеше да означава само едно: "Това беше, толкова се радвам, че се появи в живота ми". Когато най-накрая я пусна, очите на Зузана бяха влажни, устните ѝ бяха събрани в гневна не-смей-да-ревеш гримаса и тя не каза нито дума.

На Кару ѝ оставаше да довърши още няколко възкресявания и да представи новите войници на Тиаго, за да не се досети той, че в този ден умът ѝ е на съвсем друго място. Успя да направи с помощта на Исса трима нови воини и криво-ляво изкара вечерята, поглъщайки механично храната. Сега, докато оглеждаше присъстващите в залата, още по-настоятелно се питаше: "Кой от тях ще има куража да се опълчи на Вълка?".

Все ще се намери някой, каза си, който ще се реши заради това, което предлагам в замяна.

Зузана и Мик не се издаваха с нищо. Както обикновено, седяха на пода заедно с останалите войници и учеха нови думи от извънземния език, който едва ли друг път щяха да имат случай да говорят. Приятел, летя, обичам те. Подходът, който Вирко избра да ги научи на последната дума, беше весел и шумен, но Кару се почувства смазана. Тази вечер Мик свири Моцарт и Кару видя Баст разчувствана до сълзи. По-късно, много по-късно, вече в нейната стая, тя окачи менгеметата на приятелите си, сложи едно и на себе си и ги изведе невидими в пустинната нощ. Взеха със себе си само онова, което се побираше в джобовете – пари, замлъкналите телефони, паспорти, компас, както и манерките, провесени през рамо. Всичко останало зарязаха.

Кару повървя малко с тях, после полетя обратно към казбата, за да се увери, че отсъствието им все още не е забелязано.

Така беше.

По-късно, докато ровеше в подноса със зъби, тя откри в него завита на руло хартия: портрет на Зузана и Мик с фонетично изписаните химерски думи "Обичам те". Чак тогава се срина. Исса я прегърна, тя прегърна Исса и двете се разплакаха, но когато слънцето изгря и казбата се оживи, двете отново бяха възвърнали спокойствието си. Бледи и покорни. Готови.

Защото времето беше дошло.