Дни на кръв и звездна светлина

35. РОЛИ

Деликатните котешки крака на сфинксовете докоснаха земята и около тях се вдигнаха малки облачета прах. Останалите химери взеха да излизат от врати и прозорци и да се тълпят във вътрешния двор, за да чуят доклада им. Тиаго също беше сред тях, идваше откъм караулното. Само една мисъл владееше мислите на Кару. Какво ли са извършили? Не само сфинксовете, а всички патрулни отряди. Краката ѝ сякаш сами я понесоха към вътрешния двор заедно с останалите.

– Кару! – провикна се след нея Тен, но тя не спря.

Тиаго я зърна и се закова на място, наблюдавайки как приближава. Останалите проследиха погледа му, сфинксовете също. Лицата на всички я гледаха с обичайното безразличие, но Тиаго се усмихваше.

– Кару – каза, – в града всичко гладко ли мина?

– О, чудесно. – Ръцете ѝ лепнеха от пот. – Нямаше нужда да ме изчакваш. Аз идвах просто да слушам.

Вълка леко наклони глава с озадачен вид.

– Да слушаш ли?

– Ами, да – доклада. – Кару усети как се смалява и започва да заеква. – Исках да разбера какво става.

Не знаеше какво е очаквала да отвърне Тиаго, във всеки случай не и това:

– Притесняваш ли се за някого конкретно?

Лицето ѝ пламна. Коварен намек.

– Не – отвърна обидено тя. Но се стресна като разбра, че каквото и да каже, ще изглежда загрижена за съдбата на серафимите. За Акива.

– Е, тогава недей да се тревожиш – усмихна се отново Вълка. – И без това си имаш достатъчно грижи. Днес загубихме цял ден, а аз искам още един отряд да е готов за утре. Мислиш ли, че ще се справиш?

– Разбира се – отговори вместо нея Тен и улови Кару за ръката, както направи и предишния ден. – Тъкмо натам се бяхме запътили.

– Хубаво – рече Тиаго. – Благодаря. – После изчака да се отдалечат, преди да започне да говори.

Кару се почувства като събудена от някакъв унес. Не беше вярно, че Тиаго иска да ѝ спести досадните подробности – той правеше всичко възможно тя да не разбере какво точно върши. Докато Тен я мъкнеше към стаята, погледът ѝ за кратко се кръстоса с този на Зири. Изглеждаше толкова резервиран. Намекът на Тиаго... Нима всички мислеха, че все още обича Акива? А те дори не знаеха за случилото се в Маракеш и в Прага, нито че отново го е срещнала съвсем наскоро. Срещнала го е и... Не. Нищо. Вече е забравено. Само това тук има значение сега. Този път направи правилния избор.

Щом излязоха от вътрешния двор, Кару се дръпна от хватката на Тен и се намръщи от болката в насинените си и отекли ръце.

– Какво става, по дяволите?! – възкликна. – Мислех, че имам право да знам за какво плащам с болката си.

– Не се вдетинявай. Всеки от нас си има своята роля.

– Я гледай! Ами твоята каква е – на детегледачка ли? О, извинявай, исках да кажа изменнико-преследвачка.

Очите на Тен светнаха предизвикателно.

– Ако Тиаго го иска, тогава – да.

– Значи ще направиш всичко, което той поиска.

За секунда Тен я изгледа така, сякаш бе умопомрачена.

– Естествено – гласеше отговорът. – Както и ти. Особено ти. За доброто на народа ни и в памет на падналите. Както и заради огромния дълг, който имаш.

Кару за миг се засрами, но веднага след това почувства гняв. Значи нямаше да ѝ позволят да забрави какво е сторила. Тя беше тук по свое желание, при условие че имаше избор, за разлика от тях. Заради тях напусна новия си живот и точно в този момент едва се удържаше да не отлети обратно в Прага при приятелите си, където можеше да рисува, да пие чай и да не се тревожи за нищо по-сериозно от пеперудите в корема си – Papilio stomachus, припомни си с болка. Колко незначителен и малък ѝ се виждаше този живот сега, като нещо, което можеш да скриеш и в снежна топка.

Няма да си тръгне. Тен имаше право: трябваше да изплати дълга си. Но беше изморена до смърт от треперещото създание, в което се превърна. Съмняваше се, че ако я види точно сега, Бримстоун ще я разпознае в това дребно безволево същество; тя със сигурност не беше изпълнявала неговите заповеди така безропотно.

Щом изкачиха стълбите до нейната стая, тя се зае с огърлицата, която беше започнала от по-рано, а Тен нетърпеливо изсипа съдържанието на ковчежето ѝ върху масата. Медните щипци се разпиляха във всички посоки. Кару вдигна един чифт, но не си ги сложи. В момента не беше в състояние да направи магията за съживяване на тяло.

Защо не ѝ позволяваха да разбере какво става?

– Искаш ли аз да платя десятъка болка? – попита Тен. Кару вдигна очи към нея. Не се случваше често вълчицата да предложи плащането на десятъка болка, затова Кару с изненада се чу да казва: "Не, благодаря". Едва когато проумя собствения си отговор, тя си даде сметка, че е на път да стори нещо.

"Какво се каня да правя?"

"О!"

Поигра си известно време с менгемето, като ту затягаше, ту отпускаше винта. Дали още помнеше как изобщо става това? Толкова време мина от тогава.

"Какво трябва да направя заради болката?"

"Нищо. На теб не ти трябва болка. Достатъчно е само желание."

Все още неспокойно премятайки менгемето, тя се обърна към Тен.

– Ти едва ли знаеш приказката за Синята брада.

– Синята брада ли? – Тен погледна косата на Кару. – да не е някой твой роднина?

Кару я стрелна с уморена усмивка.

– Аз нямам роднини, забрави ли?

– Вече никой от нас няма роднини – простичко отвърна Тен и Кару си даде сметка, че тя има право. Всеки един от тях беше загубил... всичко. Вече не им оставаше нищо за губене.

– Слушай тогава – започна тя, спокойно пристягайки в менгемето парчето кожа и мускули, които свързваха палеца с дланта ѝ. Това място беше особено чувствително. – Синята брада бил благородник. Когато за първи път въвел своята младоженка в замъка, дал ѝ ключ от всяка стая с условието, че може да влиза навсякъде с изключение на една малка вратичка в избата. Там тя никога не трябвало да пристъпва. – Кару затегна винта и болката ѝ взе да се разтваря като цвете.

– Подозирам, че това било първото място, където е отишла – обади се Тен.

– В мига, в който му видяла гърба.

Тен тъкмо се обръщаше да вземе чайника. При думите на Кару обаче рязко се извърна и изруга.

По реакцията ѝ Кару разбра, че заклинанието действа, все пак още помнеше как Акива ставаше невидим. Странно, тогава болката ѝ се стори непосилна. Не и сега обаче. Тя пулсираше в нея с ритъма на сърцето и изглеждаше съвсем естествена.

На Тен и през ум не ѝ мина, че Кару може изобщо да не е помръднала от мястото си. Тя явно реши, че отново е излетяла през прозореца и щом се съвзе от изненадата, се хвърли право натам. През това време Кару се измъкна през вратата. По ирония на съдбата липсата на напречната греда дори улесни бягството ѝ. Продължавайки да поддържа заклинанието, тя се втурна надолу по стълбите и хукна към вътрешния двор, за да чуе каквото успее, преди Тен да се появи с новината за нейното изчезване.

А чутото не беше много.

Не сянката ѝ я издаде. Заклинанието не действаше върху сянката, ето защо остана в тъмното, без да издаде нито звук. Можеше да се закълне в това. Дори не докосваше земята. Беше стояла във вътрешния двор едва няколко минути, само колкото да разбере за отвратителното "послание", изпратено от бунтовниците на серафимите и за... отговора на императора – божичко, притъмняло от искрящите криле на Доминион небе, безмилостна демонстрация на мощ и безнадеждност, безнадеждност. Изведнъж Тиаго млъкна насред думата, заседнала между вълчите му зъби. После той леко повдигна глава, а ноздрите му деликатно потрепнаха, душейки въздуха.

След това я погледна.

Тя се вкамени. Макар и дотогава да стоеше неподвижно, при това на метри от него, сега престана дори да диша, вперила ужасен поглед в тия безцветни очи. Не гледаха точно в нея, но наближаваха мястото, където се беше скрила. Той отново подуши въздуха. Не можеше да я види, сигурна беше, както и останалите в групата, които следяха погледа му. Въпреки това също като Тиаго усещаха, че тя е наблизо. "Глупачка, глупачка."

Те бяха не хора, а твари. И можеха да я надушат.