Дни на кръв и звездна светлина

62. ВЕРИГА

Героична служба в името на отечеството.

За "героична служба в името на отечеството" Акива беше призован в Астре. Ако това се беше случило преди месеци, още при Лораменди, тогава – добре. Но ордените отдавна бяха раздадени, а плячката – разпределена. Акива беше пренебрегнат заедно с останалите извънбрачни. Тогава защо го викат?

Лираз не можеше да си намери място.

– Ами ако Йорам е надушил нещо? – предположи тя. Летяха и навсякъде под тях, чак до хоризонта се виждаше само Халсионово море. Тя обичаше да лети над морето – заради неговата шир, заради чистия, незамърсен от пепелища въздух, заради тишината. Не я беше грижа накъде отиват.

– Какво би могъл да надуши? – отвърна Акива. – Но и така да е, едва ли друг път ще имаме сгоден случай.

Едва ли щяха да имат друг сгоден случай да се изправят лице в лице с баща си и да сложат край на неговия пъклен живот. Лираз дори не беше виждала Йорам отблизо. Сега щеше да го срещне и да го види облят в кръв.

– Знам – каза тя и нищо повече не каза. Всяко възражение би прозвучало като страх. От Йорам. От провал.

Лираз наистина се страхуваше. Това беше жилещ страх, като да летиш в пясъчна буря; тя се срамуваше от него и никога не би го признала. Безстрашната Лираз. Само ако знаеха каква лъжа е това! Така ѝ се искаше да каже: "Това е прекалено опасно". Само ако можеше да убеди брат си, че в Астре, още повече в Кулата на завоевателя, вече нищо няма да е под техен контрол. "Най-добре е още сега да изчезнем – мислеше си тя, – и да подкопаем властта на Йорам отвън, вместо да попаднем в неговия капан. В неговата паяжина."

Тя не изрече гласно страховете си и беше сигурна, че не се е издала, но въпреки това Хазаел приближи още по-плътно към нея и каза:

– Йорам сигурно иска да използва знаменития ни брат за свои цели. Нищо чудно да го прати срещу бунтовниците. Кой може да е по-подходящ за това от Бича за зверовете? Особено сега, когато всички са се вторачили в тоя безумен поход срещу стелианите.

– Или пък има общо точно с безумния поход срещу стелианите – каза Лираз. – Акива е единствената връзка на Йорам с Далечните острови.

Акива летеше по-встрани от тях, погълнат от мислите си, но дочу последните думи.

– Не съм никаква връзка. Познавам стелианите толкова малко, колкото и всички останали.

– Но имаш техните очи – каза тя. – Това най-малкото те прави подходящ за преговарящ.

Акива изглеждаше отвратен.

– Дали наистина си мисли, че мога да стана негов пратеник? Нима ме приема за едно от своите оръдия?!

– Да се надяваме – остро отвърна Лираз. – Иначе ще се усъмни в теб.

Акива дълго мълча и най-накрая проговори:

– Не е нужно и вие да се забърквате. Нито един от двамата...

– Проклет да си, Акива – сряза го тя. – Аз съм част от всичко това.

– Аз също – добави Хазаел.

– Не искам да ви излагам на опасност – каза Акива. – И сам мога да го убия. Даже да заподозре нещо, едва ли допуска на какво съм готов. Щом стигна до него, ще го убия.

– Може и да го убиеш, но едва ли ще се измъкнеш от там – довърши вместо него Лираз. Мълчанието му потвърди, че и той го мисли. – И какво тогава – умираш и всичко свършва? Избрал си най-лесната част. – При Лираз всяка по-силна емоция се проявяваше като гняв, но това сега си беше същински гняв. Тази авантюра я оставяше без полк, където би могла да се върне, и я лишаваше от илюзията, че има шанс да оцелее. Когато всичко свърши, тя ще е изгнаник, предал Империята, а си даваше ясна сметка, че няма качества на лидер, за да вдигне бунт и да увлече останалите след себе си. Акива обаче можеше; той беше Бича за зверовете. Хазаел също. Всички обичаха Хазаел. А тя коя беше? Никой не я харесваше, освен тези двамата, но понякога си мислеше, че даже и за тях това е просто навик.

– Не искам да умирам, Лираз – тихо проговори Акива.

Лираз не успя да прецени дали наистина го мисли.

– Хубаво – рече тя. – Защото така или иначе няма да стане. Идваме с теб и ако някой ще умира, той ще е от другия край на мечовете ни.

Хазаел я подкрепи. Чувството на благодарност в изражението на Акива беше помрачено от една пустота в погледа, в която Лираз съзираше предсмъртно желание. Тя помнеше времето, когато Акива все още се смееше с глас и не беше загубил дарбата да се усмихва; времената, когато въпреки насилието и жестокостта в техния живот той беше пълноценна личност с ненакърнени чувства. Никога не бе притежавал слънчевото обаяние на Хазаел – че кой ли друг го имаше? – но тогава беше жив. Това обаче бе много отдавна.

В Лираз се надигна ярост срещу момичето, което причини това на нейния горд и красив брат. За кой ли път той заминаваше без посока, за да търси тази... твар... и се връщаше прекършен? Отново и отново съкрушен. Твар. Самата дума звучеше грозно, но Лираз не знаеше как другояче да нарича в мислите си онова момиче: Мадригал, Кару, химера, човек, а сега и възкресител. Какво беше тя всъщност? Лираз не изпитваше отвращение към нея, вече не; чувстваше по-скоро възмущение. Недоверие. Мъж като Акива прекосява светове, за да я открие; промъква се в столицата на врага само за да танцува с нея; обръща небесните селения в ад и ада в небесни селения, за да отмъсти за смъртта ѝ; спасява другарите ѝ и нейните себеподобни от мъчения и изтребление, а тя им го връща изтърбушен, унижен, опустошен?

Лираз не знаеше какво точно Кару е казала на Акива последния път, но виждаше, че едва ли е нещо мило. Докато тримата летяха мълчаливо, си представяше какво тя би казала на нея, ако някога – колкото и невероятно да е това – двете отново се озоват лице в лице. Оказа се много приятен начин за запълване на времето.

– Ето. – Акива пръв го видя и им го посочи. Мечът.

В златните си времена Астре беше прочут като Града на стоте кули. По една за всеки от звездните богове – тънки и главозамайващо високи, подобни на цветни стебла, устремени към небесата. Всичките бяха от кристал; веднъж отразяваха буреносните облаци на смарагдовия бряг, друг път разпръскваха призми танцуваща светлина върху покривите под тях.

Градът бил унищожен преди хиляда години по време на въстанието, оглавено от Войнолюбеца. Това пред тях бе новият Астре, въздигнат от Йорам върху развалините на предишния град. Макар да направи опит да възстанови напълно мъртвата столица на своите предшественици, онази беше създадена със силите на изгубената сега магия, а тази – само с робски труд. Днес кулите не бяха и наполовина толкова високи като предишните, нито представляваха неръкотворни кристални колони, а бяха издигнати от стъкло, слепено и занитено, поддържано със скеле от стомана и желязо. Най-високата от тях беше Кулата на завоевателя с подобен на меч силует – мечът – превърнала се в подобаващ символ на Империята, особено когато върхът ѝ отразяваше пламъка на залязващото слънце, както беше сега.

"Кръв и кончина", помисли си Лираз, забелязвайки обагреното в червено острие да се извисява над далечните скали. Наистина подобаващ символ на Империята.

Мразеше Астре, винаги го беше мразила. В него владееше трепет и потиснат страх; това бе царството на слуховете и шпионите. Колко точно Мелиел го нарече паяжина – тя стигаше чак до полюляващите се тела на обесените, които посрещаха всеки новодошъл.

Първото, което се изпречи пред очите им, щом наближиха града, бе бесилката край Западния път. Освен телата на четиринайсетте сребърни мечоносци на нея висеше и един по-отдавнашен труп – на злочестия страж от Тесалийн, както и една двойка серафими, обесени за глезените; разперените им криле улавяха всеки повей на вятъра и телата им се въртяха в безкраен кръг като развалени играчки. Лираз не можеше да предположи какво е било тяхното престъпление или злочестина. Прииска ѝ се да прогори отпечатъка от дланта си в дървото на подпорната греда и да изпепели бесилката до основи. Спускаше се нощ, синият пламък щеше да оближе потъмняващото небе, наситено с мечти и видения. "Не още", каза си.

"Но скоро."

Тримата кацнаха на Западния път и се изправиха пред градската порта. Лираз усети как неволно стиска зъби в очакване на посрещането, което ще устроят сребърните мечоносци на трима извънбрачни. В най-добрия случай щяха да ги оставят дълго да висят отпред. В най-лошия щеше да се стигне до открито предизвикателство. От Счупените остриета нямаше полза като войници: затворени като в манастир сред благоуханната тишина на града, те само се чудеха защо на другите им отнема толкова много време да спечелят една война. Колкото до извънбрачните, дори не снизхождаха да ги погледнат.

За Лираз това важеше и в буквален смисъл. Главата ѝ стигаше едва до техните нагръдници и те с огромна наслада се преструваха, че не я забелязват. Както и всички останали Счупени остриета, тези двамата бяха над два метра високи, без да се смятат перата на шлемовете. Към ръста може би се прибавяха и няколко сантиметра от токовете на ботушите, но дори боси, пак щяха да си останат гиганти. Лираз си даваше сметка, че могат да я повалят само с един удар, затова тяхното неуважително отношение още повече я влудяваше.

– Робите влизат откъм Източния път – каза отегчено този отляво, без дори да си направи труд да ги погледне.

Роби.

Доспехите им недвусмислено сочеха, че са от извънбрачните. Носеха тъмносиви ризници върху черни ватирани гамбезони[17], нараменници и набедреници от черна кожа, подсилени с метални плочки. Кожата беше износена, ризниците – потъмнели; личеше си, че плочките по набедрениците и нараменниците неведнъж са посрещали удари и са били поправяни. Заради аудиенцията при императора носеха къси наметала, които бяха в по-добро състояние от останалата част на униформа, защото рядко ги слагаха. Наметалата само пречеха в сражение – допълнително удобство за врага да впие ноктите си.

Сигурно заслуга за презрителното подмятане на стражите имаше и отличителният им знак: овален герб, изобразяващ отделните звена на верига. Верига. Нейните звена сигурно трябваше да символизират силата на единството, но се знаеше, че всички свързват веригите с робство. Лираз си спомни за химерите бунтовници, които бяха нахранили търговците на роби с веригите и вече разбираше техния подтик. Представи си как смъква своята наметка и я тъпче в огромния търбух на Счупеното острие, но това беше само в нейното въображение. Иначе не обели дума, нито направи нещо.

Хазаел обаче се разсмя. Лираз не беше срещала друг, чийто престорен смях да звучи толкова истински – така обезоръжаващо. Счупеното острие го стрелна с поглед и набърчи чело. Това тъпо животно явно не можеше да разбере дали му се подиграват, или не. "Винаги допускай първото", изкушаваше се да го посъветва Лираз, но Хазаел я сръга с лакът.

– Заради герба е – каза ѝ той, сякаш не е успяла да схване шегата.

Тя обаче не се разсмя; дори през ум не ѝ минаваше да се разсмее като брат си – с неговия скоклив, освободен смях, така невъздържано отприщен. Когато тя се смееше, дори в собствените ѝ уши звукът излизаше твърде остър и сух – закоравяла утайка в сравнение с топлата мекота на Хазаел. "Ако бях хляб – помисли си тя, – щях да съм завехналата войнишка дажба, достатъчна колкото да оцелееш."

Акива също не се засмя. Без да показва враждебност или каквато и да е друга емоция, той протегна императорската повиквателна само на сантиметри от лицето на стража и изчака, докато онзи я прочете. Когато свърши, той кисело им направи знак да минат.

"Моите братя", мислеше си Лираз, крачейки между двамата през Астре. Колко различни бяха те един от друг: Хазаел със своята руса коса и смеха; Акива – навъсен и мълчалив. Слънцето и сянката. "Ами аз какво съм?" Нямаше отговор за това. Камък? Стомана? Черни ръце и прекалено напрегнати мускули, за да излезе смях от тях.

"Аз съм звено във веригата", каза си. Гербът им беше точно такъв, какъвто трябваше да е – не заради робското подчинение, а заради силата. Продължи да крачи между братята си, тримата рамо до рамо по средата на широкия градски булевард. "Това е моята верига." Доспехите им отразяваха мътно лунната светлина, лампите и пламъчетата на крилете им, а минувачите с предпазливи погледи отстъпваха да им направят път. "О, Астре – помисли си тя, – явно добре сме те опазили, щом като единственото нещо, от което се страхуваш, сме ние." Жителите на града нито ги обичаха, нито ги уважаваха, Лираз знаеше това. Скоро щяха да са опозорени и отхвърлени, но не я беше грижа. Поне докато братята ѝ бяха до нея.