Дни на кръв и звездна светлина

21. ИЗПЛАШЕНИ ДО СМЪРТ

Свева се събуди с внезапен подскок и болезненото угризение на някой, който е заспал на поста си. Изпукването на една клонка я запрати от съня право към ужаса и вече съвсем будна, тя взе да се оглежда и ослушва.

Примигна. Зазоряваше се. През върхарите на дърветата прозираше небето, нежно и бледо. Колко ли време е спала? И тази прекършена клонка – дали наистина я чу, или е сънувала?

Замръзна и наостри уши. Наоколо цареше тишина. След няколко минути се поотпусна. Вече бяха в безопасност. Саразал още спеше; не ѝ трябваше да знае, че Свева се е унесла, и без това непрекъснато я гълчеше. Свева с въздишка опъна предните си крака, свити дотогава под тялото ѝ. Те бяха крехки като на млад елен и козината едва ги покриваше; тя беше по-дребната от двете момичета, по-младата. Досега все успяваше някак да се измъкне от работата и задълженията.

Но това беше досега.

Зарече се, когато се приберат у дома, да стане самото съвършенство. Повече няма да сънува наяве, нито ще се прави, че не е чула, когато майка им я повика. Тяхната майка. Колко ли са разтревожени сега и тя, и цялото племе, дали се досещаха, че търговците на роби са ги отвели? Тъкмо бяха излезли да потичат, само двете, имаха нужда да поразвеят косите си на вятъра след цял ден превиване над стана. И точно Свева, по-бързата от двете, стана причина да се откъснат от останалите, увличайки се в бяг все по-надалече и по-надалече. На сестра ѝ не оставаше друго, освен да я догонва. Не можеше да я изостави – по-големите сестри не постъпват така. Вината беше на Свева.

Дали в племето ги мислят за мъртви? Прилоша ѝ, като си представи болката им. "Ние сме добре", помисли си и се съсредоточи върху тази мисъл с надеждата посланието ѝ да полети назад и да стигне до съзнанието на майка им. Нали казват, че майките имат изострена интуиция.

"Ние сме добре, мамо. Свободни сме. Ние сме свободни!"

Нямаше търпение да ѝ разкаже как точно се случи всичко, как ревенантите се спуснаха от небето като въплъщение на разплатата. Какво въплъщение само! Толкова бяха огромни, така ужасяващи. Е, един от тях не беше никак ужасяващ: висок, с дълги и остри рога, той взе ножа на мъртвия ангел и го сложи в ръката ѝ; беше истински красавец.

Ех, кой ли е имал по-чудна история! Ще я разкаже много бързо, преди Саразал да успее да се намеси. Нали и без това е по-добра в разказването на истории; помнеше и най-дребните подробности, като например как всички роби се изправиха като един и запяха. Събрани бяха от различни племена, но всеки знаеше думите от баладата за Войнолюбеца. Общият хор от гласовете им, помисли си Свева, бе като песента на самата земя: пръст и въздух, листа и ручеи, но също зъби и нокти. И ръмжене, и писък. Някои от поробените я плашеха не по-малко от самите поробители, но всеки от тях пое по своя си път, щом им свалиха оковите. Повечето се пръснаха на юг, въоръжени с мечове и камшици, за да предупреждават всеки срещнат за надвисналата опасност. Тяхната група пое на север и на запад. Свева на свой ред стисна ножа – и сега продължаваше да го държи в юмрук, прекалено голям за малката ѝ длан, за да го хване както трябва.

"У дома. Прибираме се у дома."

Или поне когато Саразал се оправи.

Свева задъвка бузата си, притеснена за крака на сестра си – надушваше миризмата от раната дори през уханието на билките в наложената отгоре превръзка – и точно тогава се чу ново изпукване. По кожата ѝ пролази мраз и тя впи поглед в гъсталака, където в сенките на девичите дървета още се таеше нощта.

Сигурно е просто някое скоте, каза си, или дървесен пълзач.

Дали?

Сърцето ѝ бумтеше; вече ѝ се искаше Саразал да се събуди. По-големите сестри може да са големи досадници, когато искаш просто да се позабавляваш. Но пък са такава утеха, когато си беглец, попаднал в непозната гора, който подскача при всеки звук и от всяка сянка, и има нужда някой да му каже, че всичко ще бъде наред.

Свева мълчаливо се изправи, изопна дългите си крака на сърна, елфически нежният ѝ човешки торс се надигна бавно. Дама бяха най-дребните сред кентавъровидните племена, крехки малки кентаври кошути, прочути със своята бързина; бяха най-бързите от всички химери, а тъй като Свева беше най-бързата от племето дама, тя често обичаше да се хвали, че е най-бързото създание на света. Макар Саразал да твърдеше, че това не е доказано, Свева обичаше да тича, при това продължително. Можеха вече да са на половината път до дома, сред островърхите езеринени лесове и покритите с мъх високи равнини на Арназу, където излизаше на паша племето дама, непостоянно и диво.

Щяха да са вече на половината път, ако не беше кракът на Саразал.

Саразал още не се беше размърдала. Лежеше свита на кълбо върху меката като козина орлова папрат с отпуснато и умиротворено лице. Колкото и да се искаше на Свева тя вече да е будна, сърце не ѝ даваше да наруши нейния сън. Вече дни наред Саразал не можеше да мигне от болка. Прангите бяха виновни за това! Сега, когато мъчението им приключи, Свева насочи цялата си омраза към тях. Странно е как понякога по-малката ненавист може да набъбне вътре в по-голямата и да я превземе. Когато се сетеше за търговците на роби, които, макар и мъртви, тя щеше да мрази до гроб, тъкмо мисълта за прангите на Саразал я караше да се задушава от преглъщана ярост и гърдите ѝ се стягаха като в менгеме.

Тъй като химерите бяха от всякакъв вид и размер, търговците на роби носеха различни видове пранги и вериги и слагаха най-подходящите – разнообразни железни белезници и стоманени вериги, приковали краката, вратовете, кръста. Но никога ръцете. Рат, един от робите – свирепо момче от дашнагите, чиито дълги бели зъби караха Свева да се свива като повехнал цвят – ѝ обясни защо е така.

– Можеш да си откъснеш ръката и да избягаш – каза. – Без ръка може да се живее.

Брей!

– Аз не бих могла – отвърна с известно чувство на превъзходство Свева. "Диваци", спомни си как си каза тогава, сякаш липсата на каквато и да е изтънченост беше причина дашнагите да са така небрежни към крайниците си.

– Така си мислиш, защото не знаеш какво те чака.

– А ти знаеш ли? – сопна му се тя. А не трябваше – Рат можеше да ѝ изяде главата на една хапка, но въпреки това не се удържа. Дали не се опитваше да я уплаши? Сякаш и така не беше достатъчно уплашена.

Може би, помисли си тя, преди не е била наплашена достатъчно. Сега обаче не беше така. Откъм сестра ѝ се носеше сладникавият мирис на загноила рана и тя знаеше, че ако я докосне, ще усети как гори от треската. Билките явно не помагаха.

Свева ги набра, намери даже противотресниче. Е, почти беше сигурна, че е противотресниче. Поне наполовина сигурна. Но сега, като гледаше раната върху крака на Саразал, която лежеше изящно отпусната върху възглавницата от папрат, по нищо не личеше тя да се подобрява. Свева прокара пръсти по болезнените следи от пранги по краката си и почувства бремето на вина заради собствения си късмет, който с нищо не заслужаваше.

Търговците на роби оковаха тънкия кръст на Свева с желязна халка, вероятно предназначена за крака на някой огромен бик кентавър. Когато обаче стигнаха до Саразал – тя се оказа последна, беше просто лош късмет, нищо повече – не намериха нищо подходящо за нея и пригодиха парче желязо, което стегнаха над колянната става на предния ѝ ляв крак. Металът нарани крака ѝ, той подпухна и тогава скалъпената набързо пранга причини най-големите щети – впиваше се все по-навътре във възпалената плът, прорязвайки я при всяка крачка по-дълбоко и по-дълбоко. Куцането на Саразал стана толкова силно, че търговците на роби сигурно щяха да я изоставят, ако не се бяха появили ревенантите. Рат каза, че щели да го направят много по-рано, ако химерите от племето дама не били толкова ценни. Свева знаеше и без той да го казва, че ако сестра ѝ изостане от кервана, нямаше да оцелее.

Но ревенантите все пак дойдоха – само луните знаят откъде се появиха на криле, каквито тя никога не беше виждала, по-ужасяващи и от най-страшния кошмар – и то точно навреме. Но Саразал вече едва ходеше и двете не успяха да избягат много надалече, защото Свева беше прекалено дребна, за да ѝ е от помощ.

Тя въздъхна. Откъм сенките вече не долитаха никакви звуци, което беше добре, а и самите сенки вече се отдръпваха. Настъпваше денят. Дойде време да събуди Саразал. Свева неохотно докосна рамото ѝ. Кожата ѝ наистина гореше, а когато миглите ѝ изпърхаха и отвори очи, те гледаха мътно и светеха с нездрав блясък. Свева усети вината да блъска в стомаха ѝ като живо същество. Прииска ѝ се да придърпа главата на сестра си в своя скут, да разреши с пръсти сплетената ѝ канелена коса и да ѝ попее, но не баладата за Войнолюбеца, а някоя нежна песен, в която никой не умира. Но единственото, което успя да промърмори, бе:

– Вече е сутрин, Сара, време е за ставане.

Хленч.

– Не мога.

– Можеш. – Свева се насили гласът ѝ да прозвучи безгрижно, но в нея се надигаше отчаяна паника. Саразал беше сериозно болна. Ами ако... "Не." Свева незабавно прогони тази мисъл. Такова нещо не може да се случи. – Разбира се, че можеш. Мама ще ни търси.

Но Саразал само изскимтя отново и се опита да се зарови още по-дълбоко в меката папрат, а Свева не знаеше какво да прави. Досега сестра ѝ беше тази, която командваше, правеше планове и убеждаваше. Дали пък да не я остави да поспи още малко, помисли си тя, та противотресничето най-после да подейства.

Ако изобщо беше противотресниче. Ами ако не е? Ами ако вместо да помага, причинява още по-голяма вреда?

Тъкмо това тревожеше Свева, когато гласът се разнесе зад гърба ѝ. Не го предхождаше никакво предупредително пукане на клонки – той просто се появи, почти в ухото ѝ, предизвиквайки ледени тръпки по цялото ѝ тяло.

– Трябва да продължите.

Свева вихрено се извъртя, размахала прекалено големия нож, и видя Рат пред себе си. Момчето от дашнагите с дългите бели зъби стоеше наполовина скрито в сянката и макар да беше още съвсем млад, имаше огромно тяло. Свева пресекливо си пое дъх, освобождавайки се постепенно от ужаса. Рат я изгледа продължително, но Свева не успя да разчете никакви чувства по безизразното му звероподобно лице. Имаше глава на тигър и котешки очи, които светеха сребърно от пречупената в тях светлина. Той беше ловец, преследвач, месоядец. Тя можеше лесно да го надбяга, знаеше го със сигурност... но нямаше дори да се опита, защото в такъв случай трябваше да изостави Саразал.

– Какво правиш тук? – кресна му тя. – Защо ни следиш?

Гласът на Рат излизаше някъде дълбоко от гърлото му.

– Търсех ревенантите – отговори той. – Те обаче са си заминали и на твое място не бих разчитал да ме спасяват втори път.

Това заплаха ли беше?

– Остави ни на мира – каза тя, заставайки между него и Саразал.

Рат издаде нетърпеливо ръмжене.

– Не от мен трябва да се страхуваш – каза. – Ако поглеждаше небето и сама щеше да разбереш.

– Какво? – Сърцето на Свева заблъска в гърдите ѝ. – Какво искаш да кажеш?

– Ангелите наближават. Воини, не търговци на роби. Време е да вървиш, ако искаш да оцелееш.

Ангели. Омразата на Свева се разгоря.

– Тук сме скрити – каза. В зеления балдахин на девичите дървета над тях нямаше нито една пролука в продължение на километри. Под него двете момичета приличаха на два жълъда. – Никога няма да ни видят.

– Няма нужда да ви видят, за да ви убият – отвърна Рат. – Може и сама да се убедиш. – Той сочеше към една просека в гъсталака, водеща към малко възвишение и хребет, от който се разкриваха полегатите склонове на хълмовете. Свева хвърли поглед към Саразал, която пак беше заспала – устните ѝ се мърдаха и клепачите ѝ потрепваха от нерадостни сънища. Рат отново издаде нетърпелив звук и Свева тръгна натам. Пристъпи с рамо напред и с неспокойно танцуващи раздвоени копита се промуши покрай него, след което хукна към възвишението с всичка сила.

Тогава видя дима.

Стелеше се напряко през долината, отрязвайки пътя им към дома. Няколко мастилено черни димни стълба се издигаха на равни разстояния из гората. Живи огнени езици се мяркаха и под нея, и отгоре, трептейки на слънцето като мираж: серафими.

Канеха се да ги изгорят. да опожарят тези земи. Целия свят.

Потресена, тя се върна при Рат.

– Е, видя ли? – попита той.

– Да – гневно просъска тя. Гневеше се на него, сякаш той беше виновен за всичко. По-добре да се гневи, отколкото да се поддава на паниката, която пулсираше под гнева ѝ. Наведе се да вдигне сестра си, но Саразал се задърпа.

– Не – проплака с изтъняло детско гласче. – Не мога, не мога.

Свева никога не беше виждала сестра си такава. Отново се опита да я вдигне на крака.

– Хайде – взе да настоява. – Ти можеш, Саразал. Трябва да го направиш.

Саразал обаче клатеше глава.

– Моля те, Свий. – Лицето ѝ се сгърчи, тя здраво стисна очи. – Боли. – Тя за първи път признаваше, че я боли. Гласът ѝ се бе превърнал в шепот, който излизаше издълбоко, проточен и умоляващ. – Върви – продължи тя. – И сама знаеш, че аз не мога. Няма да те виня. Никой няма да те обвинява. Свий, Свий, може би наистина си най-бързата на света. – Тя измъчено се опита да се усмихне. Свий беше галеното име на Свева, сега то прониза сърцето ѝ. – Затова бягай! – извика Саразал.

– Ще легна тук и ще умра заедно с теб, чуваш ли? – разтърси я Свева. – Това ли искаш? Мама направо ще ти е бясна! – Гласът ѝ стана пронизителен, жесток. На всяка цена трябваше да накара сестра си да тръгне. – И не се опитвай да ме убеждаваш, че на мое място ти би ме изоставила. Знам, че не е така и аз също няма да го направя!

Саразал наистина се опита да се надигне, но изпищя веднага щом отпусна тялото си върху подпухналия крак.

– Не мога – прошепна накрая. Трескавите ѝ очи гледаха ужасено.

Тогава Рат се хвърли напред. Свева почти беше забравила за него. Тя не видя началото на неговия скок, а само как се приземи върху орловата папрат пред тях – невероятно леко за такава маса – и сграбчи Саразал. Едната му огромна ръка се пъхна под нейния гладък корем на кошута и притисна здраво човешкия ѝ торс към рамото си. Саразал ахна, скована от болка и страх, но Рат не обели и дума. Нов скок и той се понесе напред, далече от настъпващия огън и мержелеещите се ангели, без дори да погледне през рамо към Свева.

Онемяла от изненада, след миг тя го последва.