Дни на кръв и звездна светлина

2. ПЕПЕЛ И АНГЕЛИ

Небето над Узбекистан, същата вечер.

Порталът се оказа пролука в небето. Вятърът свиреше в него и в двете посоки, съскаше като процеждащ се през стиснати зъби дъх, а там, където свършваше небето на единия свят, се откриваше небето на другия. Акива наблюдаваше преливането на звездите през цепнатината и се готвеше да премине отвъд. Оттатък мъждукаха звездите на Ерец видимо-невидимо, видимо-невидимо; Акива също ставаше ту видим, ту невидим. От другата страна на портала сигурно имаше стражи и той не знаеше дали да се разкрие пред тях.

Какво ли го чакаше в неговия собствен свят?

Ако брат му и сестра му са го обявили за предател, стражите ще го заловят още щом се появи – или поне ще се опитат да го направят. Акива не вярваше, че Хазаел и Лираз могат да го предадат, но последният спомен за тях беше още ясен в паметта му: Лираз – бясна заради неговата измяна, Хазаел – направо погнусен.

Не можеше да рискува да го заловят. Преследваше го още един образ, още по-отчетлив и скорошен от техните.

Кару.

Преди два дни тя го заряза в Мароко само с един поглед през рамо, толкова потресаващ, че предпочиташе да го беше убила. Но не скръбта ѝ бе най-страшното. По-страшна бе нейната надежда, нейната упорита, сляпа надежда, че казаното от него не може да е вярно. Той обаче с абсолютната яснота на лишените от надежда знаеше, че това е самата истина.

Химерите бяха унищожени. Всички от нейното семейство бяха мъртви.

Заради него.

Разкаянието разяждаше Акива отвътре. Разкъсваше го парче по парче и той усещаше всичко – зъбите, които го раздират; отчаянието, което корми вътрешностите му; непоносимият кошмар наяве заради онова, което стори. Точно в този момент Кару сигурно стои затънала до глезени в пепелта на своя народ, самотна сред руините на Лораменди. Или още по-лошо – може да е с онова изчадие Разгут, което я води обратно към Ерец. Какво ли ще стане с нея тогава?

Трябваше да ги последва. Кару не разбираше. Светът, в който се връщаше, не беше като този от нейните спомени. Сега там нямаше да открие нито помощ, нито утеха – само пепел и ангели. Серафимите охраняваха зорко доскорошните Свободни владения, а единствените оцелели химери бяха оковани във вериги и откарани на север, гонени от камшиците на поробителя. Веднага ще я разкрият – кой би могъл да я подмине с тази нейна яркосиня коса и устремния ѝ полет без криле? Ще бъде убита или пленена.

Акива трябваше да я открие преди останалите.

Разгут твърдеше, че помни портала, а като се знае, че той е един от Падналите, сигурно наистина беше така. Акива се опита да ги проследи, но безуспешно, и накрая не му остана друго, освен да полети обратно към другия портал, който сам преоткри: този, пред който сега стоеше. Кой знае какво можеше да е станало, докато той си е губил времето да лети над планини и океани.

Накрая реши да остане невидим. Цената за това се плащаше лесно. Магията не се дава даром; болката беше нейната цена, но старите рани на Акива му я осигуряваха в изобилие. Не представляваше никакво усилие да я размени за нужното количество магия, колкото да се разтвори във въздуха.

После пое към дома.

Промяната в пейзажа бе едва доловима. Планините тук приличаха много на планините оттатък, макар че в света на хората в далечината мъждукаха светлинките на Самарканд. Сега наоколо не се виждаше никакъв град, а само една наблюдателна кула на остър планински връх, където двама стражи на серафимите крачеха напред-назад покрай парапета. Онова, което издаваше истинския Ерец, беше в небето: двете луни – едната ярка, другата призрачна, едва загатната.

Нитид, по-ярката от сестрите, бе химерската богиня, царуваща почти над целия свят. Само убийците и тайните любовници не ѝ бяха подвластни. Те принадлежаха на Елай.

Елай. Тялото на Акива се изопна като струна при вида ѝ. "Познавам те, ангеле", сигурно шепнеше тя сега – нали близо месец живя в нейния храм, пиеше от свещения ѝ извор и кръвта му изтече в неговите води, когато Белия вълк едва не го уби?

"Богинята на убийците вкуси от кръвта ми", помисли си той и се зачуди дали я е харесала и дали не иска още.

"Помогни ми да открия Кару невредима и ще получиш и последната капка."

Той полетя на юг и на запад, а страхът го дърпаше като с кука; колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече го обземаше паниката, че ще стигне твърде късно. Твърде късно и... тогава? Ще я открие мъртва? Той преживя отново екзекуцията на Мадригал: тупването на отсечената ѝ глава и тракането на рогата, които ѝ попречиха да се търкулне по ешафода. Но сега в мислите му не беше Мадригал, а Кару: същата душа в различно тяло и вече без рога, които да попречат на главата да се търколи, а само неправдоподобно синята коприна на косата ѝ. Макар сега очите ѝ да са черни вместо кафяви, те ще потъмнеят по същия начин, отново добили втренчения поглед на мъртвите и тя ще си отиде. Отново. Отново и завинаги, защото го няма вече Бримстоун да я възкреси. Отсега нататък смъртта наистина е смърт.

Ако той не се добере до там. Ако не я открие.

Най-накрая се появиха пред него: руините, които някога бяха Лораменди, укрепеният град на химерите. Сринати кули, разрушени бойници, овъглени кости, всичко, превърнато в пепел. Дори железните решетки, образували навремето свод над града, бяха огънати сякаш от ръцете на могъщи богове.

Акива усети как сърцето му засяда в гърлото. Понесе се над руините, оглеждайки се за синьо петно насред тази шир от сиво и черно, символ на неговата собствена чудовищна победа. Там обаче не се виждаше нищо.

Кару не беше тук.

Претърсва цял ден, на следващия – също; огледа Лораменди и околностите, питайки се трескаво къде ли може да е отишла, но не позволяваше този въпрос да прерасне в догадка какво ли се е случило с нея. Но часовете минаваха и очакванията ставаха все по-мрачни; страховете му бяха пометени от кошмари, които черпеха образи от ужасите, които бе видял и причинил. Тези образи го щурмуваха непрекъснато. Отново и отново той притискаше длани към очите си, за да ги прогони. Не Кару. Тя трябва да е жива.

Акива просто не можеше да понесе мисълта, че е възможно и нещо друго.