Дни на кръв и звездна светлина

36. В НАСТРОЕНИЕ ЗА УСМИВКА

Тя свали менгемето, освободи магията и започна да наблюдава как отново става видима. Ръката ѝ беше посиняла на мястото, където доскоро се бяха впили щипците. Синина. Има ли нещо по-незначително от една синина?

Дали Тиаго ще се досети за заклинанието? Каква глупачка беше само! Ако у него се породи дори най-малко съмнение, че тя владее това заклинание, шпионите му нито за миг няма да я изпускат от очи. На всичкото отгоре, заподозре ли нещо, той ще иска да разбере как точно го прави. Ще поиска да научи всичките му войници и Кару нямаше как да откаже, щом това ще им помогне.

Да им помогне да избият още повече ангели, докато спят.

Точно това бяха направили Тангрис и Башаис. Никой не разбра как точно са го извършили. Те притежаваха умението да се обграждат със сенки и да нападат врага невидими. Нейното заклинание не можеше да гарантира масово клане, при това съвсем безшумно. Кой може да спи така дълбоко, че да не се събуди дори докато му прерязват гърлото? Но ето че техните жертви са спали, докато са ги избивали една по една; накрая в помещението не се е чувал друг дъх, освен този на убийците.

Кару не разбираше защо това толкова я безпокои. Смъртта им е била съвършено безболезнена. Колко химери бяха избити от същите тези войници, при това далеч не така милостиво.

Милостиво? Що за потресаваща мисъл?!

Кару спореше със себе си и отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да поговори. В нея бушуваха противоречия, с които нямаше как да се справи сама. Досега се преструваше, че тази жестокост, от която самата тя стана част, е просто лош сън. Само това ѝ помагаше някак да продължи напред, иначе не би могла да я преодолее.

Не би могла да преодолее и войната.

Животът ѝ като Кару изобщо не я беше подготвил за подобно нещо. За нея войната беше просто тема от информационните емисии, а тя дори не гледаше новини, защото в тях имаше само ужаси. Дори тайно да се беше надявала Мадригал да ѝ помогне, сякаш дълбоко заровеното в нея друго аз можеше да ѝ даде сили да приеме грозната действителност, пак щеше да сгреши. Защо Мадригал е постъпила така, защо е влязла в заговор с Акива в името на мира? Защото и тя не е могла да понесе войната, макар това да е бил целият ѝ живот, още откакто се помнеше. Тя винаги е била мечтателка.

А какво щеше да стане сега с Ерец... Бунтовниците бяха причинили зло, още по-голямо зло. Направо бяха ритнали гнездото на стършелите. Разпорените усмивки, прерязаните гърла, надрасканите набързо с кръв послания. Какво си мислеше Тиаго, предизвиквайки така Империята?! И отговорът на императора не закъсня – светкавичен и чудовищен. Това щеше да се превърне в истински катаклизъм за химерите. Цялата мощ на Доминиона, насочена към унищожението на мирни жители?!

Какво ли е очаквал Тиаго? Какво е очаквала тя самата?

Изобщо не беше се замисляла, не искаше нищо да знае и ето ти сега.

"Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива..."

Кару събу обувките и потопи краката си в прохладната вода. В казбата сигурно продължаваха да я издирват. Нямаше да им е трудно да я открият – стоеше на открито. Не след дълго чу шум от криле, после някаква сянка падна отгоре ѝ. Имаше рога и за миг ѝ се стори, че е нейната собствена, толкова много приличаше на предишното ѝ аз.

Зири.

Той е отговарял за кървавите усмивки в своя патрулен отряд. Сърповидните му остриета също като нейните бяха пригодени точно за тази цел; трябваше само да подхване ъглите на мъртвешките усти, после леко замахване на китката и готово: те се усмихват широко. "Ето в какво се е превърнала моята малка киринска сянка." Тя се обърна, за да го погледне. Слънцето грееше иззад гърба му, наложи се да заслони очи. Сега, след като я откри, той май не знаеше какво да прави по-нататък. Забеляза как погледът му пъпли по ръцете ѝ, където синини и татуировки се сливаха, преди да стигне лицето.

– Ти... добре ли си? – попита колебливо.

Това бяха първите му думи към нея. Толкова щеше да е щастлива, ако ги беше изрекъл по-рано. В първите си ужасяващи дни сред бунтовниците тя се надяваше той да бъде неин приятел, неин съюзник; мислеше си, че долавя нещо в него – съчувствие може би. Или благостта на неговото по-младо аз? Дори в този момент виждаше момчето с кръглите кафяви очи, сериозно и свенливо. Но той странеше от нея през цялото време и когато най-накрая реши да я заговори, това вече нямаше никакво значение.

– Изглеждаш... – Той се запъна смутен. – Не изглеждаш добре.

– Така ли? – Кару нямаше сили да се изсмее. – Просто да не повярваш.

Тя се изправи, отупа джинсите си и вдигна обувките от земята. После отново впери очи в Зири. Толкова се беше източил, че трябваше да наклони глава назад. На единия от роговете му имаше следа от удар, част от върха липсваше; достатъчен бе само бегъл поглед, за да разбере, че рогът е предпазил главата от смъртоносния съсичащ удар. Късметлия. Дочу, че останалите химери така му викат. Късметлията Зири.

– Не бери грижа за мен – продължи Кару. – Следващият път дори ще съм в настроение за усмивка. Мисля, че знам кого да помоля за това.

Той трепна, сякаш някой го зашлеви. Тя мина покрай него, изкатери се по прашния бряг на реката и се упъти към казбата. Не летеше, а вървеше по земята. Не бързаше да се връща там.

Братът на императора изглеждаше разполовен. Белегът се спускаше от темето право през средата на лицето и завиваше под брадичката, за да спре боязливо (и за жалост) точно над гърлото. И не беше някакъв фин белег, а сбръчкан сивосинкав ръбец, който покриваше останките от носа му и опъваше устните настрани, за да разкрие изпочупените зъби. Никой не знаеше как е получил този белег. Той твърдеше, че е бойна рана, но слуховете – толкова многобройни и така разнообразни, че беше невъзможно да се отсее истината – го опровергаваха. Дори Хазаел, с неговата способност да научава всичко, не знаеше със сигурност.

Но каквото и да бе причинило белега, сега той правеше храненето на Яил почти непоносимо за околните. Докато ядеше, Яил издаваше звуци, които много напомняха мляскането на куче, което ближе слабините си.

Акива все пак успя да запази обичайното си безстрастно изражение, макар това да му костваше много. Едва ли някой можеше по-силно да го изкуши да свие устни в погнуса от командира на Доминион.

– Гледай на това като на ловна потеря – небрежно подхвърли Яил, докато прокарваше половин студенопушена птица с голяма глътка пиво, без да си направи труд да избърше струйките, които се проточиха от осакатената му уста. – Много голяма ловна потеря. Ти ходиш ли на лов? – обърна се към Акива.

– Не.

– Естествено, че не ходиш. Войниците не могат да си позволят този разкош. Докато врагът не се превърне в тяхна плячка. Според мен ще ти хареса.

"Малко е вероятно", помисли си Акива.

Цялата мощ на Доминиона беше готова да се стовари върху бегълците на южния континент; няколко хиляди ескадрона имаха за задача да пресекат бягството им към Хинтермост, а после да поемат право на север, избивайки всичко живо по пътя си.

– Казах им, че е прекалено рано да изтегляме основните сили – продължаваше Яил, – ама брат ми не повярва, че югът може да се превърне в заплаха.

– Той и сега не е заплаха – обади се Ормерод, командир на Втори легион, който до този момент отговаряше за прочистването и сега никак не беше доволен, рече си Акива, че го изместват. Седяха около масата в неговата шатра – необичайно място за Акива. Меко казано. На копелетата не се разрешаваше да седят на една маса с висшите командири, още по-малко да се хранят заедно с тях. Но той беше тук – за своя изненада и не за удоволствие – по заповед на Яил.

– Принцът на копелетата – провикна се командирът, когато още с пристигането го зърна. Акива беше работил с него и преди, но дори когато яростта на двамата беше насочена в една и съща посока, като при унищожението на Лораменди например, той пак го презираше и усещаше, че чувството е взаимно. После Яил продължи: – Каква чест само. Не съм предполагал, че ще те заваря тук. Трябва да дойдеш на закуска с нас. Обзалагам се, че имаш мнение за сегашното положение.

О, Акива определено имаше мнение, но не би могъл да го сподели на тази маса.

– Нито преди, нито сега югът е заплаха за нас – продължаваше Ормерод. Акива се възхити на неговата прямота, но не можеше да си позволи да го подкрепи. – Който и да напада серафимите, това не е мирното население.

– Добре, така да е. Но бунтовниците се укриват все някъде, нали? – изпъшка Яил. – Бунтовници. Брат ми е обезпокоен и иска да планираме нова война. Толкова ли много иска? Ето защо на сцената излиза старият, завърнал се от мъртвите. – Той се засмя на собственото си остроумие, но Акива не се присъедини към неговия смях.

Нова война?! И то толкова скоро? Въпреки това не попита нищо. Любопитството е проява на слабост; Йорам и Яил обичаха да провокират любопитството на околните, а после да го оставят незадоволено.

Ормерод обаче явно не си беше извадил тази поука.

– Как така нова война?

Яил не откъсваше очи от Акива и погледът му беше прям, развеселен и съвсем личен.

– Изненада – отвърна с усмивка, ако това как устата му се кривеше в широка гримаса, от която белязаните устни побеляваха, изобщо можеше да се нарече усмивка.

"Ето една усмивка, върху която химерите биха могли да се потрудят", помисли си Акива. Но ако Яил се опитваше да го предизвика, би трябвало да се постарае повече. За него нямаше никаква изненада. Коя би могла да е следващата цел на Йорам, ако не серафимите отстъпници, чието свободомислие и мистичност го дразнеха от години.

Стелианите.

За Акива племето на майка му бе още по-голяма загадка в сравнение с появяващите се сякаш от нищото бунтовници. Затова не удостои Яил с въпрос. В момента по-важна му беше предстоящата битка и южните земи, където подпаленият от серафимите пожар продължаваше да сее смърт на всяко зелено и подрастващо стебло, на всяко дишащо създание от плът и кръв. Ами сега? Отчаяние плъзна по тялото му, неспокойствието отказваше да утихне. Мислеше си за онези, които досега пощади и успя да предупреди. Те също ще бъдат изненадани от засада, проследени, заловени, избити. Как би могъл да го предотврати? Няколко хиляди доминианци. Срещу това нямаше какво да направи.

– За Йорам може да е грижа, но за мен този бунт е същинска благодат – рече Яил. – Нали все трябва да се занимаваме с нещо. Според мен бездейният войник е оскърбление за природата. Съгласен ли си, принце?

Принц.

– Съмнявам се, че природата ни удостоява с внимание, освен когато плаче, щом се зададем отнякъде.

Яил се усмихна.

– Добре казано. Земята гори, зверовете измират и луните леят сълзи в небесата при тази гледка.

– Тогава внимавай – предупреди го Акива и усети, че тънко се усмихва. – Нали химерите са се появили на света, родени точно от лунни сълзи.

Яил го изгледа студено и изпитателно.

– Бича за зверовете декламира митовете на зверовете. Да не си приказваш с тия чудовища, преди да ги убиеш?

– Всеки трябва добре да познава врага си.

– Да, така е. – Пак същият поглед: прям, развеселен, много личен. Какво ли значеше? За Яил Акива не беше никой, просто един от легиона с копелетата на брат му.

Но дори когато най-после се вдигнаха от трапезата, той продължаваше да се пита какво ли още значи неговата личност за Яил.

Яил блъсна стола си назад и се изправи.

– Благодарим за гостоприемството, командире – обърна се към Ормерод. – Политаме след час. – После се обърна към Акива. – Винаги е очарователно да те срещна, племеннико. – Тръгна да си върви, но после се спря и се обърна. – Сигурно не е редно да го признавам точно сега, когато вече си герой, но настоявах да бъдеш убит. Навремето. Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен.

Навремето? Акива спокойно изгледа Яил. Кога ли животът му е бил тема на разговор?

Ормерод пристъпваше неспокойно от крак на крак и изломоти нещо, но нито Акива, нито Яил му обърнаха внимание.

– Заради нечистата ти кръв, както знаеш – продължи Яил, сякаш това се разбираше от само себе си. Така значи. Пак заради майка му. Акива не показа по-голям интерес към това увъртане, отколкото беше показал и по-рано по въпроса за новата война. За майка си пазеше само бегъл спомен и критичното подмятане на императора: "Ужасно е онова, което се случи с нея". Какъв беше тук интересът на Яил? – Брат ми обаче настояваше, че неговата кръв ще надделее – "Кръвта е сила" и тям подобни – а сега твърди, че е излязъл прав. Ти беше подложен на изпитание и го премина славно. Предполагам, че вече никой не би казал дума срещу теб. Жалко. Много е неприятно да сгрешиш в тия дела. – С тези думи Яил от Доминион, вторият най-могъщ серафим в Империята, се обърна и си тръгна, като се забави само колкото да заповяда през рамо на Ормерод: – Прати някоя женска в палатката ми, става ли. – После продължи по пътя си.

Ормерод пребледня. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Вместо него се изправи Акива. Думите на Лираз отново нахлуха в съзнанието му, заедно с "всички ония момичета", за които говореше тя. Чак сега му дойде на ум, че така сестра му беше дала глас на своите собствени страхове. Не директно, това не би си позволила; но ето че сега той започваше да се страхува за нея, както и за "всички ония момичета". И това не беше само страх. А ярост.

– Тук женски няма – каза. – Само войници.

Яил се спря. Въздъхна.

– Е, никой не може много-много да подбира, когато е във войнишки лагер.

Някоя от тях ще трябва да го направи.

В един друг свят Белия вълк готвеше войската си. Събра всички по заник във вътрешния двор и започна да ги провожда отряд след отряд, всичките крилати. Девет отряда от по шестима войници плюс двата сфинкса, които си бяха самостоятелен отряд. Петдесет и шест химери. Това се равняваше на толкова голям десятък болка, на толкова много синини. Но докато наблюдаваше заминаващите от своя прозорец и си ги представяше на фона на затъмненото от крилата на Доминиона небе, Кару разбра, че това е нищо. Тя си спомни отблясъците на слънчевите лъчи върху броните, огнения дъх от крилата на серафимите и ужасяващата гледка на строените в бойни редици врагове и цялата изтръпна. На какво се надяваха сега, тръгнали така безразсъдно на бой? Това си беше чисто самоубийство.

Откъснаха се от земята като ескадри и полетяха.

Зири не погледна към прозореца ѝ.