Дни на кръв и звездна светлина

26. ТЕЖКИ РАНИ

Вълка стоеше на прозореца точно под този на Кару. Щом Зири вдигна очи да я погледне, зърна белия силует и тутакси сведе глава. Но и това му стигаше, за да зърне обнадеждения ѝ поглед и как едва забележимо му помаха. Самотно.

После се направи, че не я е видял.

Вълка му каза да стои далече от нея. Предупреждението се отнасяше за всички, но Зири имаше чувството, че докато го изрича, прозрачните очи на Тиаго са приковани право в него, че се обръща специално към него. Дали защото и той самият беше кирин? Дали според Тиаго това е достатъчно, за да има някаква особена връзка между тях, или пък помнеше Зири още от дете? От бала на Войнолюбеца.

Или от екзекуцията?

Тогава той се опита да я спаси. Щеше да е забавно, ако не бе така жалко. Как само пълзя по корем в тясното пространство под ешафода, стиснал учебните мечове с изтъпени остриета, събирайки кураж да ѝ ги даде. Ешафодът беше издигнат насред агората, та колкото се може повече хора да я видят как умира; нейната смърт трябваше да се превърне в представление. В сравнение с Мадригал – така неподвижна и с изправени рамене, така красива – струпаните на площада приличаха на животни. А той, дванайсетгодишното кльощаво момче, си беше помислил, че ако се втурне на ешафода... тогава какво? Ще разкъса въжетата, ще счупи веригите? Целият град наоколо беше една клетка, тя нямаше къде да избяга.

Но всичко беше напразно. Оказа се повален от удар с дръжката на меча на един от войниците още преди кракът му да стъпи на ешафода. Мадригал така и не видя нелепия му героичен опит. Тя не откъсваше очи от своя възлюбен.

Но това се случи в един друг живот. Тогава Зири още не схващаше нейното предателство, нито докъде може да доведе то. Докъде всъщност ги доведе. Отдавна вече не беше заслепеното от любов малко момче и Кару не значеше нищо за него.

Тогава защо все го теглеше да погледне към нейния прозорец? Или към нея в редките случаи, когато слизаше при останалите.

Дали не бе от жал? Достатъчен бе само един поглед, за да разбере колко е самотна. През първите дни след идването ѝ в Ерец ходеше бледа, трепереща, безмълвна – видимо в шок. Тогава му беше най-трудно да не се приближи и да не размени поне дума с нея. Трябва да го е почувствала – как всичко в него копнее да сподели нейната печал, нейната самота. Тя и сега продължаваше да го следи с този поглед на плаха надежда всеки път, щом го видеше, сякаш двамата можеше да бъдат приятели.

Но той се отвърна от нея. Тиаго беше повече от ясен: бунтовниците имаха нужда от нея, но не можеха да ѝ се доверят. Тя беше вероломна и трябваше да бъде държана под око – лично от Вълка.

Ето че и самият той слезе да поздрави първите завърнали се.

– Добре дошли – посрещна ги, сякаш бе истинският господар на крепостта. По-скоро на нейните руини. Но щом Белия вълк стъпи в тази издигната от глина и кирпич крепост, за него тя стана същото, каквото бяха и всичките му останали завоевания – собственост, с която се разпореждаше според волята си, докато не си намери нещо по-добро. Твърдеше, че ще седне на трона в Астре още докато е в разцвета на силите си, а серафимите ще му слугуват. Колкото и нелепо да звучеше това при сегашните обстоятелства, Зири нито за миг не би си позволил да подцени Вълка.

Тиаго беше воин на воините. Подчинените му го боготворяха и бяха готови на всичко за него. Той живееше заради битките. Много по-често можеха да го заварят надвесен над картите във войнишката шатра да обмисля бойната стратегия заедно с капитаните си или – още по-често – да атакува ангелите с оголени окървавени зъби, отколкото в неговите покои.

"Луда глава – кипеше Войнолюбеца бесен, задето синът му пак беше загинал в битка и трябваше да се върне към живот в ново тяло. – Генералите не трябва да умират на бойното поле!" Но Тиаго не беше от главнокомандващите, които седят в тила и пращат другите на смърт. Той беше предводител и Зири лично се беше убедил как боят разпалва безстрашието му. Точно от това идваше неговото величие.

Но сега, когато химерите бяха на път да изчезнат от лицето на земята, думите на баща му най-сетне придобиха тежест. Ето защо, когато патрулните отряди отлетяха за Ерец, той остана в крепостта. Явното му нежелание, дори недоволство, напомниха на Зири войник, който е принуден да остане на пост, докато всички останали пируват. Не му беше никак леко да пропусне всичко това. Оставиха го да крачи неспокойно като вълк в клетка, жаден и завистлив. Едва сега, когато войниците му се върнаха, той отново се оживи.

Потупа ги един подир друг по гърба, преди да се закове пред Болейрос.

– Надявам се – рече с мрачна усмивка, която подсказваше неговата твърда увереност, – че си им нанесъл тежки рани.

Тежки рани.

Доказателствата за това покриваха воините му от глава до пети. Кръв: засъхнала до гъсто тъмнокафяво, преливаща в черно по гънките на ръкавиците, ботушите и копитата, където се беше събирала. Остриетата полумесеци на Зири също бяха почернели от нея, нямаше търпение да ги почисти. Обезобразяване на мъртъвци. Някой може и да се гордее с тези разкъсани в усмивка усти, превърнали се в отличителен знак на Войнолюбеца от векове. Но Зири се чувстваше омърсен и единственото му желание бе да се изкъпе в реката. Даже роговете му бяха покрити с кръвта на връхлетял го ангел, който се наниза на тях, докато самият той се беше вкопчил в друг негов събрат. Патрулният отряд наистина нанесе тежки рани.

Освен това спаси кеприните от изтребление, освободи керван с роби, даде им оръжие в ръцете и ги прати по света да разнасят вестта за случилото се. Но Тиаго не питаше за това. Сигурно беше забравил, че на света има народи, които не са войници – свои или вражески – или че може да съществува друга кауза, освен да убиваш.

– Разкажете ми всичко – алчно настояваше той. – Искам да знам как гледаха. Искам да чуя писъците им.