Дни на кръв и звездна светлина

45. МЪРТВИ

– Какво беше това?! – прошушна Зузана, когато Кару изведе двамата с Мик от вътрешния двор, по-далече от насъбралите се там чудовища. – Тоя новият ъпгрейд ли ти е?

Смехът на Кару прозвуча така, сякаш се дави.

– Божичко – простена, когато успя да си поеме дъх. – Сега всеки път, като го видя, все за това ще се сещам. Внимавай къде стъпваш!

Вече вървяха по осеяна с отломки пътека и Мик придържаше Зузана за лакътя, докато търсеха проход през развалините на порутена стена. Зузана се озърташе на всички страни. Отдалече казбата изглеждаше царствено като някакъв необикновен пясъчен замък, отвътре обаче се виждаше, че е доста запусната. Освен това бе и опасна – Зузана прескочи голяма греда, настръхнала от забитите в нея едри ръждиви пирони, и заобиколи по края зейнала дупка. На всичкото отгоре миришеше лошо, на урина и даже на нещо още по-гнусно. Що за воня беше това? И защо изобщо Кару живееше тук? Пък и тия създания... Приличаха донякъде на рисунките на нейната приятелка, но не бяха съвсем същите. Видяха ѝ се много по-грамадни и чудати, отколкото изобщо някога можеше да си представи.

Колкото до онзи белия, той изглеждаше почти човек; на всичкото отгоре беше суперсекси – божичко, тия очи, тия рамене, сякаш е правен само за корицата на някой любовен роман. Но в него имаше нещо ледено студено, което я накара да потрепери, въпреки че се топеше на пустинната жега.

– Това беше Тиаго – каза Кару. – Той... командва тук.

Зузана и сама вече се беше досетила заради господарското му излъчване.

– И за какво по-точно командва? – попита тя. През главата ѝ мина някаква мисъл и тя изведнъж се закова на място. – Я чакай. Къде е Бримстоун?

Кару също спря и изразът на покруса върху лицето ѝ беше достатъчен отговор за Зузана.

– О, не – простена тя. – Нали не е...? Мъртъв ли е?

Кару кимна.

"Мъртъв." Тази дума нямаше място в тяхното приключение. Ужасена, Зузана продължи:

– Ами... Исса? Ясри?

И отново изражението на Кару ѝ даде отговор.

– О, Кару, толкова съжалявам – пророни Зузана и отново погледна Кару, но сега наистина я видя, вече без чувството на истинско облекчение, което я обзе при срещата на сипея. Забеляза, че е твърде слаба, обострена, косата ѝ, сплетена небрежно на плитка, ризата – някаква памучна дреха в марокански стил – намачкана така, сякаш от дълго време не я сваля нито денем, нито нощем, а очите ѝ гледат недоспало и изтощено. Изглеждаше не само недоспала, а някак... изчерпана.

По гърба на Зузана отново полазиха тръпки. В какво се беше забъркала този път, че въвлече и Мик на всичкото отгоре! Направо си беше загубила ума заради цялата тая мистериозност и заради предизвикателството; естествено, още отначало беше разбрала, че с Кару става нещо. Нейният кодиран имейл го потвърждаваше ясно, но Зузана и за миг не допусна, че това може да включва думата мъртъв, както и тая воня във въздуха, която – вече беше сигурна – е на разложение.

Зузана преглътна мъчително. Главата я цепеше, краката я боляха убийствено и тя наистина, ама наистина имаше нужда от душ; освен това нещо ѝ подсказваше, че за сладолед и дума не може да става. Но имаше още някого, за когото не беше попитала. Поколеба се – беше изплашена, че може да разчете още един мрачен отговор върху лицето на приятелката си.

– Ами Акива?

Отговорът наистина се изписа върху лицето на Кару, но не този, от който се боеше Зузана. Тъгата се превърна в суровост. Кару стисна челюсти, очите ѝ се присвиха.

– Какво за него? – попита остро тя.

Зузана примигна. Какво ли?!

– Ами... Той... жив ли е?

– Поне доколкото знам – отвърна Кару и се обърна. – Хайде!

Зузана и Мик се спогледаха ококорени, но я последваха. Напрегнатата стойка на Кару подсказваше ясно, че трябва да си мълчат, но Зузана реши да не ѝ обръща внимание. Ако трябваше да бъде искрена, това дори я вбеси. Измина целия път до тук; разплете гатанката, която се оказа, че дори не била гатанка; откри Кару насред пустинята Сахара – е, не попаднаха точно в пустинята Сахара, но бяха достатъчно близо и ако някога ѝ се удадеше случай да разкаже тая история, тя непременно щеше дебело да подчертае, че е пребродила Сахара с нашарени като зебра кецове. Както и да е. Обаче не заслужаваше сега да ѝ мълчат.

– Какво стана? – обърна се тя към гърба на приятелката си.

Кару ѝ хвърли поглед през рамо.

– Остави сега това, Зузе. Всичко друго ще ти разкажа, но определено не ми се говори за него.

Колко горест имаше в гласа ѝ.

– Кару! – Зузана посегна към ръката на приятелката си, но щом Кару изкриви лице от допира ѝ, веднага се отдръпна. – Какво? – попита. – Ранена ли си?

Кару спря. Остави раниците, които досега влачеше, и обви ръце около тялото си с окаян вид. Толкова красива и така окаяна. Как е възможно да бъде толкова красива и така ясно да личи, че не е положила никакво усилие за това?

– Добре съм – каза, опитвайки да се усмихне. – Само се безпокоя за теб, Лорънс Арабски[11]. А сега моля да замълчиш и да ме оставиш да ви вкарам вътре. – Кару погледна Мик за подкрепа и той, естествено, се съгласи с нея.

– Хайде, Зузе, после ще наваксаме с разказите.

Зузана въздъхна.

– Добре тогава, хулигани такива. Нека ви лежа на съвестта, като пукна от любопитство.

– Не и ако зависи от мен – отвърна Кару и Зузана неволно стисна ръката на Мик, защото думите ѝ не прозвучаха като шега.

Дори когато стигнаха сарая, Кару все още продължаваше да се бори с мисълта за Акива. Само при споменаване на името му се вкаменяваше. Е, камък все пак е по-добре от безформена пихтия – нямаше да допусне друг да я доведе до това жалко състояние.

Тя влезе в сарая и подкани приятелите си да я последват. Прашен и порутен отвън, както и цялата казба, сараят отвътре беше – е, пак прашен и порутен, но и изненадващо пищен. Някога дом за невестите с очи като маслини на племенните вождове и тяхната цвъртяща челяд, той се състоеше от множество просторни и великолепни стаи. Тук имаше пиластри от гравиран алабастър – зле нащърбени – както и ниши за фенери с форма на ключалка. Стените бяха тапицирани с избеляла коприна, арабската резба по таваните приличаше на пчелна пита, а величественото стълбище нагоре беше облицовано с лапис, който имаше същия цвят като косата на Кару.

Зузана бавно се завъртя около себе си, поглъщайки всичко с очи.

– Не мога да повярвам, че живееш тук – каза. – Чак сега разбирам защо ми отстъпи жалкото си апартаментче.

– Майтапиш ли се? – Кару неволно се разсмя при това нелепо сравнение. – Толкова ми липсва старият апартамент. – И старият живот. – Още сега съм готова да се разменим.

– А, не, благодаря – тутакси отвърна Зузана.

– Умно момиче. – Кару тръгна нагоре по стълбището, после спря, за да подаде ръка на Зузана. Подкрепяна от двете страни от нея и Мик, който не изглеждаше особено въодушевен, Зузана някак се добра до първата площадка. От нея тръгваше коридор към покоите на Тиаго и малкото преддверие, където спеше Тен. Завой и следваше нова поредица стълби. – Още не мога да повярвам, че сте тук – обади се Кару, докато ги изкачваха. – Трябва подробно да ми разкажете как стигнахте до мен. След като си отдъхнете, разбира се. Докато сте тук, може да спите в моето легло.

– Ами ти? – попита Мик.

– О, не се притеснявай. Аз и без това не спя много.

Веждата на Зузана хвръкна нагоре.

– Личи си. Както е видно и че не ядеш. Нито се грижиш за външния си вид.

Въпреки оскърблението, тази извита вежда накара Кару да се преизпълни с обич. Зузана, тук. Направо поразително. Тя я стисна в нова задушаваща прегръдка, която обаче не попречи на Зузана да попита:

– И така, какво точно правиш тук?

Кару я освободи от прегръдката си.

– Всичко ще ти разкажа – отвърна и беше искрена. Нали доскоро отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да поговори, а сега – като отговор на нейното желание – Зузана и Мик пристигнаха. Приличаше ѝ на магия.

Кару въздъхна дълбоко, угрижена в какъв вид е оставила стаята си. После опря ръка върху тежката кедрова врата.

– Сигурна ли си, че искаш всичко да научиш?

Повдигане на веждата.

– Добре тогава. – Кару отвори вратата. – Влизайте и всичко ще ви разкажа. – После, докато минаваха покрай нея, добави невинно: – А, гледайте да не се препънете в тялото на пода.