Дни на кръв и звездна светлина

50. КАТО ЖУЛИЕТА

Зузана беше кацнала на ръба на леглото на Кару. Приятелката ѝ спеше, стиснала здраво очи, а кожата около тях имаше тъмносин цвят. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно. До нея лежеше Зири, също заспал, дишащ в нейния ритъм. Зузана изми лицето на приятелката си със студена вода, също ръцете и китките ѝ, преди да ги положи изпънати покрай тялото.

– Има нужда от почивка – каза тя на Мик. – Аз пък имам нужда от храна. Дано поне ти не си умрял от глад.

Вместо отговор той отвори раницата си и измъкна нещо.

– Заповядай – каза.

Зузана го взе. Това беше, или поне трябваше да бъде, блокче шоколад.

– Разтопило се е по пътя към ада.

– А после пак се е втвърдило в нова и вълнуваща форма.

Зузана се обърна към прозореца, вдиша дълбоко и помаха, за да насочи въздушната струя към Мик.

– Надушваш ли това? Храна. Шоколадът с необикновена форма може да послужи за десерт. Ще си го поделим с химерите.

На челото на Мик се появи угрижена бръчка.

– Нали не се каниш да слезеш долу без Кару?

– Напротив.

– И ще поделиш шоколада си с тях?

– Да.

– Хубаво. Тогава кажи веднага коя си ти и какво си направила на истинската Зузана.

– Какво искаш да кажеш? – попита тя, вмъквайки стоманена нотка в лишения от емоция глас. – Аз съм човек на име Зузана и не се опитвам да те примамя навън при чудовищата. Довери ми се, вкусни човече, искам да кажа – Мик.

Мик се разсмя.

– Не ти се връзвам, но то е само защото не съм те изпускал от очи, откакто сме тук. – Той я хвана за ръката. – И занапред гледай да не ми се губиш, става ли?

Тя го погледна кротко.

– Ами в тоалетната?

– А, това ли. – Двамата бяха сключили споразумение да не се превръщат в една от ония двойки, които използват тоалетната в присъствието на другия. "Трябва да поддържам мистерията, която витае около мен", беше ѝ казал навремето, държейки ръката ѝ в дланите си. Затова сега предложи: – Трябва да си измислим кодова дума, за да знаем дали другият не е някой самозванец. В случай че някое чудовище се всели в тялото ми през петте минути, докато пикая.

– Мислиш ли, че могат да крадат тела? Но по-важният въпрос сега е: щом наистина можеш да пикаеш в продължение на пет минути, защо не се изпика върху Каз, като те помолих?

– Цял живот ли трябва да се разкайвам за това? Но другото беше сериозно. Кодова дума.

– Дадено. Какво ще кажеш за... самозванец?

– Значи, кодовата дума срещу самозванци трябва да е самозванец?

– Е, поне лесно се помни.

– Ама нали цялата работа е, че трябва да бъде тайна! Ако заподозра, че ти не си наистина ти, трябва да има начин да го разбера, без да се усетиш. Като във филмите. Ще ти обърна гръб, ще погледна право в камерата и небрежно ще подхвърля по време на разговора, хм, например галантерист...

– Галантерист? Това ли е кодовата ни дума?

– Да. Ти обаче не реагираш и тогава лицето ми става буреносно и страховито – той показа как точно изглежда буреносно и страховито – защото внезапно съм открил, че тялото ти е превзето от враждебни сили. Когато отново се обръщам към теб обаче, вече съм възвърнал хладнокръвието си. После продължавам да се преструвам на заблуден, докато междувременно планирам своето бягство.

– Бягство ли? – Тя нацупи долната си устна. – Значи, няма да се опиташ да ме спасиш?

– Майтапиш ли се?! – Той я дръпна към себе си. – Направо ще напъхам главата си в гърлото на чудовището, за да те търся вътре.

– Точно така. Надявам се чудовището да ме е глътнало на една хапка, без да ме дъвче. Като в приказките.

– Естествено. А аз ще му разпоря търбуха и ще те измъкна. Жалко само, че няма да усети неповторимия ти вкус, щом не те е сдъвкало. – Той гризна врата ѝ, а тя изпищя и го отблъсна.

– Хайде тогава, смелчако, надзъртащ-в-гърлата-на-чудовищата, да вървим да вечеряме. Почти съм готова да се обзаложа, че тая вечер нас ни няма в менюто. – Тя отново подуши въздуха. – Просто защото храната е почти готова. – Когато той отново се накани да ѝ възрази, тя вдигна ръка. – От какво те е страх повече: от тях или от мен, когато ми е паднала кръвната захар?

Доскоро обрамчената му с тревожни бръчки уста се разтегна в усмивка.

– Не съм сигурен.

– Вземи си цигулката – нареди тя и той се подчини, като примирено сви рамене.

Преди да излезе, Зузана постави ръка върху челото на Кару. След това двамата затвориха тихо вратата и се втурнаха надолу по стълбите, като прескачаха през една, ориентирайки се по аромата на готова храна.

Сънят на Кару беше населен с призраци и опасно дълбок. Тя изгуби нишката на своите дни и нощи, както и на животите си – човешки и химерски – и бродеше сред картините на паметта, сякаш бяха музейни зали. Сънува дюкянчето на Бримстоун и детството, прекарано там; Исса, Ясри и Туига, мишките-скорпиони, крилатите жаби и... Бримстоун. Дори в съня си се почувства така, сякаш менгеметата са стиснали сърцето ѝ.

Сънува бойното поле при Булфинч, мъглата и умиращия Акива, както го видя за първи път.

Храмът на Елай. Любов, наслада и надежда, величието на мечтата, която я изпълваше цялата през онези седмици – повече никога, в нито един от животите си не беше толкова щастлива като тогава – и крехкостта на ядеца, който двамата с Акива държаха помежду си, опрените едно в друго кокалчета на ръцете им в мига, преди той да се счупи.

Най-накрая Кару сънува себе си в гробница, как се събужда като ревенант – или като Жулиета – върху каменната плоча. Отвсякъде беше заобиколена с трупове, овъглени до неузнаваемост. Сред тях стоеше Акива. Ръцете му бяха обхванати от огън, а очите му бяха черни ями. Той я погледна през купищата от трупове и каза: "Помогни ми".

В следващия миг се събуди и подскочи. Денят отново беше преминал в нощ, а край себе си усещаше някакво топло присъствие.

"Акива", ахна тя. Името се беше изплъзнало от съня; името, което отхапваше по парче от нея всеки път, щом само си го помислеше. Произнесено гласно, то беше остро и жестоко, шип, плесница – и беше така не само за нея, но и за Зири, ако го чуеше. Защото не Акива лежеше до нея. Разбира се, че не беше той. Кару усети как я залива горчилка и почувства двуостра болка: едно, че беше взела тялото до себе си за него.

И второ, когато осъзна, че не е той.

Акива трепна, като чу името си; от гласа на Кару, от това, че я видя изправена, будна и толкова близо. Не би могъл да овладее горещата вълна, предизвикана от нейния вик, нито припламването на крилете си, което тя сигурно усети чак в другия край на стаята. Топлината докосна нея и... онзи, който лежеше от другата ù страна; той нито помръдна, нито отвори очи, дори когато тя извика.

Акива стоеше неподвижно, защитен от заклинанието. Кару само се огледа; после очите ù се приковаха в кирина и Акива усети, че онова, което я беше накарало да извика неговото име, вече го няма. Тя се приведе над кирина и Акива стисна очи. Затаи дъх и се опита да убеди сам себе си, че тя няма как да чуе биенето на сърцето му, докато се прокрадва към прозореца.

Щеше му се да остане. Не искаше никога вече да откъсне очи от Кару. Но сега, след като се събуди – трябваше да се увери, че наистина ще се събуди – сърце не му даваше да я шпионира така. Пък и не беше сигурен, че ще може да се овладее, когато и киринът отвори очи.

Нямаше да гадае какво има между тях двамата. Нямаше никакво право да гадае.

Тя беше жива, само това имаше значение сега.

Само това и... че тя беше възкресителят. Тази мисъл го парализираше и заличаваше почти всичко друго от съзнанието му.

Почти.

Гледката как спи до друг мъж бе твърде непоносима, за да може нещо друго да я изличи. Тя твърде много напомняше гледката на двамата ѝ приятели през прозореца на нейния апартамент в Прага. Акива отново беше разтърсен от същата нелепа ревност като тогава, когато за миг реши, че в леглото е тя. Ако в него имаше останала поне капка почтеност, трябваше да ѝ пожелае щастие с някой от нейния вид. Макар в тези дни на ужас вече да не съществуваше нищо постоянно и сигурно, той беше категоричен само за едно: няма никаква надежда тя все още да обича него.

Кару посегна към ръката на кирина и тази гледка Акива не успя да понесе. Той се хвърли през прозореца и изчезна в нощта.