Дни на кръв и звездна светлина

68. СИРИТХАР

Акива последва Байон през последната поредица от врати. Посрещнаха ги благоухание и влага; облак пара замъгли погледа на Акива още щом прекрачи прага и той първо чу гласа на баща си, а чак тогава го видя.

– А, Лорда на копелетата, почетохте ни с присъствието си. – Гласът му беше мощен, укрепнал в отминали битки, когато е призовавал своите армии да избиват зверовете. В каквото и да се беше превърнал сега Йорам, навремето е бил истински воин.

И видът му беше на воин. Акива се поклони. Докато се изправяше, парата се разсея и той забеляза, че се намират в баня, а Йорам е гол. Императорът стоеше изправен върху димящите плочки на пода, як и масивен с порозовяла от горещината плът и заобиколен от малка армия прислужници, чието задължение явно беше да очистят императорската му персона. Една девойка вдигна кана с вода над главата му и той затвори очи. Друга беше коленичила и го търкаше с пяна, плътна и бухнала като сметана.

Акива си беше представял срещата им в много варианти, но в нито един от тях баща му не беше гол. "Нищо не подозира – помисли си. – Иначе щеше да ме посрещне облечен и въоръжен."

– Господарю мой, императоре – отвърна той. – Честта е само моя.

– Нашата чест, твоята чест – провлече императорът. – Какво ще правим с такова изобилие от чест?

– Винаги може да я обесим край Западния път – обади се друг глас и на Акива не му трябваше да види разсеченото на две лице, за да разбере чий е. Отпуснат върху облицованата с плочки пейка в банята в небрежна поза, която единствен той можеше да си позволи в присъствието на императора, седеше Яил. Още по-добре, че беше тук, защото Яил не можеше да остане жив по-дълго от Йорам. За щастие, поне той беше облечен. – Стига да е останало място на бесилката – продължи той с престорено ридание и сред присъстващите се разнесоха приглушени смехове. Акива бързо огледа лицата им. Никой не седеше разположен като Яил, но въпреки това за тях явно не беше новост да присъстват на къпането на императора – нали винаги трябва да е в обичайното си обкръжение.

Жестоките черти на Йорам се изкривиха в слаба усмивка.

– На бесилката винаги ще се намери място – отвърна той.

Това заплаха ли беше? Едва ли. Йорам дори не поглеждаше Акива. Той затвори очи и вирна глава, за да го полеят отново от каната, после разтърси глава, разпръсквайки вода наоколо. Намаис и Мизориас, както обикновено редом с него, примигнаха от разлетелите се пръски, но друго не трепна по тях. Личните телохранители на Йорам – братя, на които се носеше славата на смъртоносни бойци. Те двамата бяха първата цел на Акива. Имаше и сребърни мечоносци – по двама край всяка стена; осем Счупени остриета в покрити с влага сребърни брони и клюмнали от парата пера. Те не го притесняваха.

Когато баща му излезе от плиткия, пълен с пяна басейн, и загърби облечените в бяло момичета, за да отиде при слугите, които го чакаха с неговата роба, Акива усети, че притесненията му постепенно се разсейват. Макар да не представяше тяхната среща в банята, това беше най-благоприятният развой на събитията: рехава охрана и малък брой свидетели, чиито думи ще бъдат приети на доверие. Но най-важното: никакво подозрение.

Нищо в погледите на серафимите около него не подсказваше да са нащрек.

Тук беше и принцът престолонаследник Яфет, оцъклил очи от досада. Невъзмутимо привлекателен серафим, приблизително на възрастта на Акива, с отпуснато лице, чиито черти издаваха слаб характер. Акива и отпреди знаеше, че Яфет не е образец за подражание. Но щеше да стане по-добър от баща си, а сега само това имаше значение. До него стоеше белокосият ур-маг Халас, глава на императорския кръг от безполезни влъхви, за които казваха, че са неговите уши и очи. Снизходителният поглед изпод полуспуснатите клепачи беше достатъчен, за да се увери Акива, че магическото му прикритие все още не е разкрито. Останалите няколко лица с еднакви като униформа надменни изражения му бяха непознати.

– Дай да те погледна – заповяда Йорам.

– Господарю – каза само Акива и остана на мястото си, докато баща му, изправен право пред него, го изучаваше с присвити очи. Робата беше наметната върху раменете му, но не и загърната; Акива съжали, че не е закопчана. Имаше някаква противоестествена интимност в това да убиеш гол човек. Йорам стоеше толкова близо, че Акива би могъл да протегне ръка и да го потупа по гърдите. Или да прониже сърцето му. Мина му неканена мисъл – че порозовелите от парата гърди на баща му ще поддадат като размекнато масло. Усещаше пулса си по цялата скована от напрежение ръка. Дланта, ръката, цялото тяло го зовеше да изтегли меча и да приключи всичко още тук и сега, но главата му кънтеше от незададени въпроси.

Защо е всичко това?

Имаше и още нещо. "Ужасно е онова, което се случи с нея." Ако Акива сега не узнае какво точно е станало, никога нямаше да научи.

Той издържа втренчения поглед на баща си. Или пък баща му издържа неговия. Очите на Йорам толкова приличаха на очите на Лираз и Хазаел: сини, леко скосени надолу във вътрешната страна, с гъсти златисти мигли. Но за разлика от техните през очите на баща им не надничаше душа. Неговите имаха лоша слава – твърдеше се, че всеки, погледнал в тях, вижда собствената си смърт или най-малкото усеща пълното нищожество на живота си. Императорът само с един поглед караше серафимите да коленичат пред него; мълвеше се, че най-недостойните сами прерязвали гърлата си, обзети от ужас и срам.

Акива също зърна смърт в очите на императора, но не своята собствена.

Усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше какво е това – някакво чувство, но... какво? Не беше заради Йорам, нито угризение за онова, което се канеше да извърши. Дали не беше заради безликата, почти забравена жена, от която бе наследил тигровите очи и която бе наблюдавала безучастно, докато стражите го отвеждат? Или... заради малкото личице, чието сребърно отражение видя в онзи далечен ден – дребно и ужасено, умножено многократно от лъскавите набедреници на Сребърните мечоносци. Не, заради самия него беше. Заради всичко онова, което загуби, което никога не бе имал и нямаше да има.

– Да, определено ставаш – заключи най-накрая Йорам. – В края на краищата добре направих, че те оставих жив. Ако бях заповядал да те убият, сега кого щях да изпратя при тях?

"Да изпратя при тях."

– Те може да решат и да те убият; кой ли ги разбира стелианите? Затова се сбогувай преди тръгване, просто за всеки случай.

Яил се обади от другия край на помещението.

– Лоша поличба е, ако войникът се сбогува преди тръгване, братко. Не помниш ли вече – така предизвиква съдбата.

Йорам завъртя очи и обърна гръб на Акива.

– Е, тогава не се сбогувай. Какво ме е грижа мен. – После се отдалечи и вече не беше в обсега на Акива. Намаис и Мизориас застанаха от двете му страни. Акива беше пропуснал удобния случай. Но щеше да изскочи друг. Той ще има грижата за това. – Приготви се да тръгнеш утре заран. – Йорам бегло измери с поглед Лираз и Хазаел. Дори да беше забелязал колко приличат на него, не даде да се разбере. – Сам.

– За къде да тръгна, господарю? – попита Акива. Той, разбира се, вече имаше план какво ще прави на заранта – ще изчезне безследно. Но ето че сега му се удаваше случай да дръпне нишката на една мистерия и да я разплете докрай. Неговата майка.

– Към Далечните острови, естествено. Стелианите вярват, че аз държа нещо, което им принадлежи и си го искат обратно. Яил, я ти кажи. Аз никога не си правя труд да им помня имената. Как беше нейното?

– Аз го помня – отговори Яил. – Викаха ѝ Фиеста.

Фиеста.

– Фиеста. При такова име човек очаква с нея да му е забавно. – Йорам поклати глава. – Как може да им хрумне, че ще я държа толкова дълго време?

Фиеста.

Името. То беше като ключ, пъхнат в ключалката на затворена врата. Нахлуха образи. Парфюм. Докосване. Лицето ѝ. За миг Акива отново видя лицето на майка си. Чу гласа ѝ. Спомените бяха далечни – отпреди десетилетия – и откъслечни, но въздействието им бе мигновено: концентрирано и ясно, като светлина, събрала се в един-единствен лъч.

Достигнал беше сиритхар.

До този момент Акива мислеше, че познава сиритхар. Това бе част от неговото обучение. Упражняваше ката в продължение на години, стремейки се към вътрешен покой; той постоянно му се изплъзваше, но въпреки това Акива вярваше, че знае какво търси. Този път беше различно. Усети го внезапно и недвусмислено. Нищо чудно, че досега не разбираше; без съмнение нито един от неговите учители не го беше постигнал.

Защото това беше магия.

Не оная магия, до която стигна по свой собствен път, постигната с налучкване и болка. Почувства се така, все едно цял живот се е валял и драскал в калта и едва сега вдига глава, за да види небето и безкрайния хоризонт и неговите неподозирани дълбини. Каквато и да бе цената на тази новопридобита сила, тя не беше болка. Даже болката в рамото му изчезна. "Какво беше това?" Светлина, подем и безтегловност, всепроникващ покой, който кара света наоколо да забави своя ход, да се проясни. Той виждаше вече всичко ясно – как Яфет стиска челюсти, за да потисне прозявката; неуловима размяна на погледи между Халас и Яил, спазматичното потрепване на шийната артерия на Йорам. Полъхващата от крилете горещина, развълнуваното дишане – всяко движение чертаеше своята стремителна следа във въздуха. Знаеше кога коленичилата прислужница ще се изправи: светлината я предхождаше и тя сякаш вървеше подир нея. Йорам щеше да вдигне ръце; Акива го очакваше и така стана. Императорът най-накрая загърна робата си, затегна пояса. Продължаваше да говори, а всяка дума бе осезаема и оформена като речен камък. Акива осъзна, че всичко, чуто в това състояние, ще се вреже завинаги в паметта му.

И че никога няма да забрави последните думи на баща си.

А той знаеше какви ще са последните думи на баща му.

– Отиваш при тях – казваше в този момент Йорам с категоричната увереност на всяка абсолютна власт. Акива си даде сметка, че напразно се е страхувал да не предизвика подозрение. Заслепен от собствената си легендарност, на Йорам никога не би хрумнало, че той няма да се подчини. – Покажи им кой си. Приемат ли да те изслушат, предай им моето обещание. Ако още сега преклонят глава пред мен и ми предадат техните магове, няма да постъпя с тях, както постъпих със зверовете. Вярно, стелианите успяха да затрият хвърковатите ми пратеници, но се питам какво ли ще направят срещу петхилядния Доминион. Имат ли изобщо армия? Явно си въобразяват, че ще им е лесно да победят мен.

"Не ти е дадено да разбереш колко по-висши от теб са." Една част от Акива искаше да се завърти в кръг и да се възхити на реките светлина, които нахлуваха през стените от многопластово стъкло, да вдигне ръце и да ги погледне с нови очи, сякаш целият той е съвършено друго създание, сътворено от същите тези потоци светлина.

Светлина, затъмняваща огъня.

Глас от далечното минало: "Ти не си негов". Нейният глас, плътно вибрато, отчетлив и пълен със сила. Случи се в същия онзи ден. "Ти не си мой. Ти принадлежиш на самия себе си." Тя не заплака. Фиеста. Не се опита да го задържи, нито се противопостави на стражите, нито се сбогува с него. "Като се сбогуваш, предизвикваш съдбата", каза Яил.

Дали е предполагала, че някога пак ще го види?

– Уби ли я? – Чу се да задава този въпрос и изведнъж осъзна много неща едновременно: внезапно замлъкналите съветници, вкопчените в дръжките на мечовете Намаис и Мизориас, проблясъкът на любопитство у Яфет, който изведнъж забрави да се прозява. Не му трябваше да поглежда назад към Хазаел и Лираз, за да разбере, че охлабиха мускули в готовност. Знаеше, че Лираз вече се усмихва със своята поразяваща бойна усмивка. – Ти ли уби майка ми?

Видя погледа на баща си – в него нямаше и капка изненада, само презрение.

– Ти нямаш майка. Както нямаш и баща. Ти си само брънка във веригата. Ти си само ръка, която върти меч. Обвивка, облечена в броня. Забрави ли всичко, на което са те учили, войнико? Ти си оръжие. Ти си неодушевен предмет.

Това бяха думите. Акива беше чул ехото им в сиянието на сиритхар. Той вече знаеше, че са последните думи на Йорам.

После свали заклинанието от меча и го измъкна от ножницата. Действаше в синхрон с хода на времето; всичко щеше да приключи още преди свидетелите да се съвземат от шока. Намаис и Мизориас понечиха да се размърдат, но те сега се намираха в друг отрязък от време. Акива беше огън, затъмнен от светлината. За тях нямаше надежда да го спрат. Стигна до императора със същата скорост, с която изненадата се мярна в студените му очи.

"Как не е успял да забележи промяната в мен?" Акива си задаваше този въпрос, докато пронизваше с меча копринената роба на своя баща, достигайки сърцето.