Дни на кръв и звездна светлина

47. УБИЙЦИ И ТАЙНИ ЛЮБОВНИЦИ

Денят премина в нощ и Кару се изправи пред нелицеприятната задача да обясни положението с тоалетната на Зузана. А това беше изобщо-няма-тоалетна положение. За нейна огромна изненада обаче Зузана само каза:

– Е, това обяснява вонята.

Изглежда, Кару наистина беше изчерпала докрай способността им да се удивяват. Накрая реши, че най-добре ще е да ги заведе при реката, за да се изкъпят и да свършат всички належащи нужди в някакво уединение. Привидно уединение, разбира се. Тиаго ги срещна, докато излизаха, и с обичайния си церемониален, свръхзагрижен, надут и старомоден маниер настоя Тен да ги придружи. "Просто да съм сигурен, че сте в безопасност", каза.

"В безопасност – помисли си Кару. – Как ли пък не."

– Спокойно – отвърна тя, – не се опитваме да избягаме.

– Разбира се, че не се опитвате – рече той и тя осъзна, че не биха успели, дори да опитат. Няма да могат да се измъкнат от нейните собствени творения. Крилати, могъщи и с изострени животински сетива, те мигновено щяха да надушат дирите им. "Значи, добре съм си свършила работата", каза си, докато минаваше с приятелите си през главната порта. После ги поведе надолу по склона към реката, следвана по петите от вълчицата. Сега, когато жегата премина, студената вода не се оказа толкова примамлива. А и прегърбеният силует на Тен върху скалата не изглеждаше като покана да си съблечеш дрехите. Затова не успяха да се изкъпят както трябва, само се наплискаха, нажулиха лицата и вратовете си и се проснаха върху скалите да изсъхнат.

– Звездна баня – обади се Кару.

– Наистина – каза Зузана и протегна ръка, сякаш искаше да докосне звездите с върховете на пръстите си. – Винаги съм мислела, че картини на нощно небе като това са само фантазия или са силно преувеличени.

– Също като снимките с огромна луна – добави Мик.

Кару се обърна към тях.

– Споменах ли, че в Ерец има две луни? Едната от тях наистина е огромна.

– Две луни ли?

– Аха. Химерите, ние, ги боготворим. – Тя обаче – не, вече не. Навремето вярваше, че някаква могъща воля действа във вселената, но дори да е имало такава, тя я беше изоставила в храма на Елай. – Нитид е по-голямата. Тя е богиня почти на всичко.

– Ами другата?

– Елай – отвърна Кару, припомняйки си храма, онова хиш-хиш на евангелините и ромоленето на свещения извор. Кръвта. – Тя е богиня на убийците и тайните любовници.

– Страхотно – обади се Зузана. – Аз на нея бих се молила.

– Така ли? Че за кое от двете се мислиш – убиец, или тайна любовница?

– Ами – глезено каза Зузана, – любовта ми не е тайна за никого. – После се претърколи да целуне Мик. – Предполагам, че това ме прави убиец. Ами ти? – Тя отново се обърна към Кару.

Гърлото на Кару се сви.

– Аз не съм убиец – каза и тутакси съжали за думите си.

Настаналото мълчание бе така наситено с присъствието на Акива, та на Кару ѝ се стори, че дори долавя неговия мирис. "Глупачка", наруга се тя, задето изобщо отвори дума за това, сякаш искаше да говорят за него. Мълчанието се разтегна и за миг си помисли, че Зузана ще подмине конфузния въпрос, за което щеше да ѝ е много благодарна. Нямаше желание да говори за Акива. Не искаше и да мисли за него. Проклятие, не искаше дори да го познава. Само да можеше да се върне обратно във времето на бойното поле при Булфинч и да поеме в друга посока, докато животът му не попие заедно с кръвта в пясъка.

– Иска ми се да разкажеш какво се случи – обади се Зузана.

– Не ми се говори за това.

– Кару, ти си невъзможна. За какво са тогава приятелите, щом не им позволяваш да ти помогнат?

– Повярвай ми, с нищо не можеш да ми помогнеш.

– Хайде да опитаме.

Цялото тяло на Кару се напрегна като изпъната струна.

– Така ли? Добре тогава – отвърна, впила поглед в звездите. – Нали знаеш, че на финала на "Ромео и Жулиета" Жулиета се събужда в гробницата и вижда, че Ромео е вече мъртъв. Той също преди това е помислил, че тя е умряла, затова се самоубива в краката ѝ.

– Аха. Направо велико. – Последва пауза и едно "Ау!", което подсказваше, че Мик я е сръгал с лакът в ребрата.

Кару го пропусна покрай ушите си.

– Представи си сега, че тя се събужда и той е още жив, обаче... – Тя преглътна мъчително, изчаквайки треперенето на гласа ѝ да отмине. – Обаче е избил цялото ѝ семейство. И е опожарил нейния град. И е подложил на сеч народа ѝ, а оцелелите е заробил.

След дълго мълчание Зузана се обади с изтънял гласец:

– О!

– Точно така – заключи Кару и затвори очи, за да не вижда звездите.

Викът на стражата ги застигна, докато се катереха обратно по склона. Гърлено буботене, в което Кару разпозна гласа на Амзалаг. На мига се вдигна във въздуха, присвила очи в посоката, където се намираше порталът. Отначало нищо не забеляза. Дали не идваха и други хора? Не. Амзалаг сочеше небето.

После звездите взеха да примигват. Някакъв силует проряза нощното небе, видим единствено когато закриваше светлината им. Един силует, самотен – един, само един? – при това... замахът на крилата му беше тежък, мъчителен. Те се вдигаха, падаха рязко, оставаха дълго свити, после пак се разгъваха с усилие и всяко движение беше наситено с болка. Във въздуха се мернаха войници, втурнали се насреща му да му помогнат – на него; Кару видя, че това е той. Това беше Зири. Жив. Тя също копнееше да се понесе към него, но тук, на земята, бяха нейните приятели. Освен това не ѝ се вярваше, че Зири изгаря от желание да види точно нея; не и след всичко, което му наговори при последната среща. Ето защо отново кацна на земята и ги подкани:

– Хайде, побързайте!

Тен поиска да разбере какво е видяла, затова ѝ каза. Вълчицата се втурна напред, а Кару подхвана приятелите си за лактите и ги забута нагоре по хълма, почти вдигайки ги над земята в порив на нетърпение.

– Какво става? – настоя Зузана. – Кару, какво има?

– Просто върви – кратко отвърна тя, но докато стигнат, Ниск и Емилион вече полагаха Зири на земята пред Тиаго. Крилете му висяха безпомощно и Вълка коленичи, за да го подкрепи. Кару също се озова до тях. В ушите ѝ бучеше, докато се опитваше да открие откъде идва кръвта, която го покриваше целия. Откъде изтичаше? Зири беше превит на две, със сведена глава и плътно притиснати към тялото ръце, но... нещо с ръцете му не беше наред. Те бяха потъмнели от кръв, сгърчени като птичи крака – божичко, какво беше станало с ръцете му?! – после той вдигна глава, а лицето му...

Дъхът на Кару секна.

Зад нея Зузана изпищя.

Зири беше пребледнял като платно и Кару първо това забеляза, но всичко останало... беше много объркано; той беше пребледнял, но също така и някак сив, пепелно сив – брадичката му, устата... Устните бяха черни, прашни и покрити с кора, но дори това не беше най-страшното. Очите на Кару се плъзнаха встрани, загубиха фокус, но тя отново се насили да върне погледа си върху Зири.

Какво бяха сторили с него?!

Естествено. Разбира се, че точно това ще му причинят. Насекли са го така, както той е обезобразявал техните мъртъвци; но все пак е още жив, макар и белязан с тази зловеща усмивка. Той е... накълцан. Кървящ, пребледнял от болката и загубата на кръв. Търсеше я с поглед, очите му я откриха и се забиха право в нея – прорязаха я като удар с камшик. Когато погледите им се срещнаха, тя разтвори широко очи, докато той се опитваше да ѝ разкаже всичко само с поглед, но тя не можа да го разбере – думите липсваха, имаше само някаква неистова настойчивост.

После той залитна напред и Тиаго го подхвана, твърде късно – един от дългите му рогове се блъсна в плочника и върхът му се откърши с пукот, подобен на изстрел. Тен се хвърли напред и го хвана от другата страна, а той увисна безжизнен между двамата. Така го вдигнаха и го отнесоха. Кару грабна парчето от счупения рог – сама не знаеше защо – и тръгна с бързи ситни крачки подир тях, давайки знак на Зузана и Мик да я следват.

– Чакайте – каза, когато Тиаго и Тен стигнаха вратата на спалното помещение на войниците. – Занесете го в моята стая. Мисля... мисля, че ще мога да го излекувам.

Тиаго кимна и смени посоката. Тен го последва. Докато вървеше подире им, Кару почувства внезапно изтръпване в тила и се обърна. Огледа покритата с дребен чакъл пътека. Стената отзад беше висока, над нея ярко светеха звездите – нищо повече.

Тя се обърна и забърза по пътеката.

Акива се строполи на колене. Не си беше поемал дъх, откакто я видя. Сега шумно вдиша и заклинанието се развали. Ако Кару беше задържала погледа си още малко, щеше да види силуета му, очертан във и от въздуха; крилете, нарисувани с огън и искри, като пръснати живи въглени. Намираше се едва на двайсетина крачки от нея.

От Кару.

Тя беше жива.

Скоро всичко се възправи срещу него. Също както земята се възправя срещу падналия, то се надигна и го блъсна изведнъж – това място, нейните спътници, думите ѝ; едно водеше след себе си друго и това го потресе. Освен неговото шумно дишане обаче светът наоколо остана притихнал и сияен, така сияен; Акива знаеше само едно-единствено нещо, вкопчи се за него, искаше му се да проникне в него и да остане там завинаги.

Кару беше жива.