Дни на кръв и звездна светлина

20. ЗЕМЯ НА ПРИЗРАЦИ

Акива, Хазаел и Лираз крачеха сред мъртвите ангели. Не говореха, само гледаха, но това мълчание беше настръхнало от гняв. Труповете бяха разкъсани, сякаш котка си е играла с мишка. Акива дори не можеше да разбере дали ги е познавал – трупоядите си бяха свършили работата, но по някои лица беше останала достатъчно плът, за да добие представа за осакатяванията. Скверните усмивки не се бяха появявали от поколения, но те бяха дамгосани в паметта и на серафими, и на химери. Това бе подписът на Войнолюбеца.

Така беше постъпил той със своите господари серафими, когато преди хиляда години счупил робските окови и променил света. От тогава това бе могъщ и неоспорим символ на бунта.

– Хармония със зверовете – изрече почти без дъх Лираз и тялото на Акива се изопна. Тя хвърляше в лицето му неговите собствени думи. Как би могъл да отвърне? Може би с това, че същите тези воини бяха оставили подире си върволица от опожарени села и никой не можеше да ги обяви за невинни жертви. Но тогава думите му щяха да прозвучат все едно според него са си получили заслуженото. Не беше така, но той не изпитваше възмущение, а единствено дълбока скръб. Тези воини бяха извадили меч и от меч бяха загинали. Така върви светът.

Един безкраен кръговрат от кръвопролития, в който на насилието се отвръща с насилие и така до безкрай. Сега обаче не беше време за философстване, не и когато над главите им кръжаха трупояди, наблюдаваха ги с едно око и ги чакаха да си тръгнат, за да продължат своя пир. Затова Акива запази разсъжденията за себе си.

Слънцето изгряваше. Лъчите му озаряваха царевичните стебла с вълшебно сияние, а свилата се развяваше като криле на вятъра. Зелено-златисти и златисто-зелени, още неузрели и без надежда някога да узреят. Воините бяха подпалили нивите от четирите краища и огънят щеше да погълне всичко в сухата като прахан жега. Още преди слънцето да се е подало цялото над хоризонта, царевичната свила вече щеше да пращи и да пука, също като телата на убитите. Огънят взима мъртвите. Войниците не ги погребват.

– Ей, вие там! Какво правите? – чу се вик някъде отгоре.

Акива вдигна глава. Лъчите на ранното слънце се пречупиха в кехлибарените му очи, а серафимът във въздуха го разпозна и пребледня.

– Простете, сър... Аз... Не ми беше докладвано, че сте тук.

Акива се вдигна във въздуха, за да застане лице в лице с него, брат му и сестра му го последваха.

– Пристигнахме заедно с подкреплението от нос Армазин – каза той.

Нос Армазин, най-големият гарнизон в бившите Свободни владения, беше пратил войници да подсилят малобройния южен контингент, за да отвърне на нападенията.

Младият командир на патрулния отряд, чието име беше Ноам, изглеждаше леко замаян от директната среща с Бича за зверовете.

– Добре е, че сте тук, сър – изпелтечи той.

Вече втори път това сър. Нещо изклокочи в гърлото на Лираз. Акива не беше никакъв сър. Макар славата да му осигуряваше известно положение, той оставаше един от извънбрачните, а рангът му никога нямаше да се промени: низш.

– Какво разбрахте досега? – попита той.

Войникът ококори очи.

– Битката е била под акведукта.

Акведуктът, масивна древна конструкция, минаваше точно под тях, а заради прорасналите между камъните дървета приличаше на висящ лес. Акива знаеше, че трябва да е бил построен от серафимите във времената на първото разрастване на Империята. Много векове бяха минали от идването на ангелите по тези диви земи, населени с примитивни и враждебни племена, които те цивилизовали. И подчинили.

Подчинили. Що за мека дума за поробването на телата и пречупването на душите, довело до гнета на химерите под юмрука на Империята. Войнолюбеца беше строшил този юмрук, но сега той отново тегнеше над тях и Акива бе част от него.

– Засада – добави Ноам. – Избити са в прохода отдолу, после са ги разпънали тук. – Той посочи надписа в червено върху извисяващото се най-горно ниво на акведукта.

Въздигнати. Въздигнати.

Акива не откъсваше поглед от тези думи. Но кои?

– Възможно ли е селяните да са го направили? – обади се Лираз.

Ноам погледна бегло към мъртвите.

– Това е село на кеприни – обясни просто той и Акива разтълкува думите му, че примитивните овцеподобни създания никога не биха се решили на такава постъпка, какво остава да извлекат телата до върха на акведукта.

– Има ли мъртви врагове – попита Акива.

– Не, сър. Само от нашите са, а по оръжието им няма никаква кръв.

Излиза, че не са успели да замахнат дори веднъж с мечовете, за да се защитят. А това бяха опитни воини, преживели дори войната.

– А там долу, сър – Ноам посочи към пътя под тях, който се виеше на юг между хълмовете, – е бил нападнат и керванът с роби.

Акива погледна натам. Гледката беше пасторална: меките очертания на долината и хълмовете, закриващи се един друг като сянка на сянката, над които цареше покой и се носеха птичи песни. А там, увиснала точно над хоризонта, беше Елай. Призрачната луна, която изчезваше с идването на зората. "Видях какво се случи тук – може би им се подиграваше тя сега. – И се смях."

– Ами робите? – обърна се той към Ноам.

– Изчезнали са, сър. Сигурно в гората. Търговците на роби... бяха изяли веригите.

– Изяли са веригите? – повтори Хазаел.

– Оковите на робите – кимна Ноам.

Акива погледна брат си и сестра си да види какво показват лицата им, но те останаха непроменени. "Как бихте постъпили вие – щеше му се да попита, – ако някой беше оковал нашия народ?"

В делата на Империята робите се приемаха за необходимо зло, но Акива не споделяше това и не тъжеше особено за загубата на търговците на роби. Войниците обаче бяха друго нещо, а с кервана имаше още осем. Загубите бяха болезнени и непрекъснато нарастваха. Досега имаше общо пет нападения. В една и съща безумна нощ едновременно при Дънкрейг, Спирит Вейл, Уиспърс, Иксими Моорс и тук някой беше нападнал от засада "разчистващите" отряди на серафимите, те бяха избити до един, осакатени и оставени като ужасяващо послание към Империята.

Това е по-лошо от война, помисли си той, да ти изтече кръвта точно когато някъде далече твоят народ вика "Алелуя!" и вдига чаши в чест на мира.

Мир, как ли пък не.

Акива погледна надолу. Огънят вече беше стигнал средата на полето и поглъщаше телата на първите воини. Над надигащата се гореща вълна се образуваха вихрушки, които се снишаваха някак лениво, за да подхванат зашеметените от дима скакалци, летящи като облак пред огнените езици.

– Сър – наруши мълчанието Ноам, – имате ли представа кой може да е направил това?

"Ревенантите", беше първата мисъл на Акива. Досега беше видял много покрити с трупове бойни полета, за да знае, че само най-едрите, най-озверелите и противоестествени химери могат да оставят след себе си подобна касапница. Но ревенантите вече ги нямаше.

– Най-вероятно някои оцелели след войната – каза той.

– Носят се слухове – каза колебливо Ноам, – че старите чудовища всъщност не са мъртви.

Той говореше за Войнолюбеца и Бримстоун.

– Повярвай ми – Акива беше връхлетян от спомена за техния последен миг, – те са не само мъртви, но и нещо повече.

Какво ли би казало ококореното младо войниче, ако знаеше колко отчаяно Бича за зверовете се молеше това да не беше ставало?

– Ами посланието? "Ние се въздигнахме" – какво друго може да означава, ако не възкресение?

– Това е просто лозунг, нищо повече.

Вече нищо не можеше да върне Войнолюбеца и Бримстоун на този свят. Той ги видя как умират.

Но... нали беше видял и Мадригал да умира.

Увереността му се пропука от едно малко съмнение. Нима това бе възможно? Сърцето на Акива рязко и болезнено прескочи. Мислеше си за кандилницата, която откри, и краткия надпис, надраскан от нечия дръзка ръка: Кару. Ако се е появил нов възкресител, тогава тази дума вече няма да прилича на жестока шега, за каквато я мислеше досега.

Не. Не можеше да си позволи тази надежда.

– Има само един Бримстоун – отсече той, доста по-остро, отколкото му се искаше.

Очите на Лираз, която внимателно го наблюдаваше, съвсем леко се присвиха. Дали някак не беше успяла да прочете мислите му? Тя, естествено, знаеше за кандилницата. "Никакви тайни повече", закле го тя и така беше. Но този мигновен проблясък на надежда можеше ли да се брои за тайна? Ако е така, то смяташе за справедливо да я запази за себе си.

Ноам прие думите му с кимване. После с безгрижен тон, сякаш повтаряше небивалица, продължи:

– Други пък разправят, че това са призраци. – Погледът му обаче издаваше съвсем реален страх и Акива не можеше да го вини за това. Последните думи на Бримстоун също бяха смразили кръвта му.

Още помнеше как кънтеше гласът на Йорам над притихналата агора в Лораменди след потушаването на съпротивата. Войнолюбеца и Бримстоун стояха на колене – бяха ги заловили, за да видят агонията на всички останали.

На всички останали.

– Ти ги обрече на тази участ – беше изсъскал Йорам в ухото на Войнолюбеца. – Никога нямаше да победиш. Вие сте животни. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да управляваш света?

– Не това беше нашата мечта – беше отвърнал с подчертано достолепие Войнолюбеца.

– Мечта ли? Спести ми приказките за вашите животински мечти. Знаеш ли каква е моята мечта? – бе попитал Йорам, сякаш имаше някой, който да не знае за стремежа му да владее цял Ерец.

Еленовите рога на Войнолюбеца бяха прекършени, нащърбени. Дълго го бяха били и си личеше, че му коства голямо усилие да държи главата си изправена. До него Бримстоун не успяваше да направи дори това. Той се беше наклонил напред, опрял цялата си тежест само върху едната ръка, с другата се държеше през корема, а от дълбоката рана в него бликаше кръв. Могъщите му рамене потръпваха при всяко поемане на дъх. В него не беше останала много жизнена сила, но тя му стигна, за да вдигне глава и да отговори.

Този глас! Това беше първият и последен път, когато Акива го чу, но неговото звучене – усещането за него – никога нямаше да го напусне. Плътен като размаха от криле на буревестник, той сякаш се заби в основата на черепа му и остана там.

– Мъртвите души мечтаят единствено за смърт – обърна се възкресителят към императора. – Мечтите на низшите духом са дребни. Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете. Или животът ти е господар, или смъртта. Погледни се само. Ти си господар на пепелта, повелител на въглените. Твоята победа те е развратила. Порадвай ѝ се, Йорам, защото друга победа няма да познаеш. Ти си господар в земя на призраци и такъв ще си останеш вечно.

Думите му звучаха като проклятие, помисли си Акива, и това възпламени Йорам.

– Ще бъде земя на призраци, обещавам ти го. Земя, покрита с трупове. И един звяр няма да остане неокован във вериги, а камшикът така ще плющи над тях, че няма да могат главата си да вдигнат!

Гневът служеше за утеха на императора. Серафимите бяха огнени създания, но се мълвеше, че Йорам гори отвътре като ядрото на звезда. Този плам го правеше лаком, ненаситен като самия ад, а когато го обземеше ярост, тя беше извънмерна, отвъд всяка разумна граница.

Той уби Бримстоун още там. Един удар с меча; явно имаше намерение да отсече главата му, но вратът на Бримстоун беше як и императорът се провали, а Бримстоун падна сред потоци кръв. Йорам издърпа меча и го вдигна за повторен удар. С яростен гърлен рев Войнолюбеца, това древно създание, наведе пречупените си еленски рога за атака и се нахвърли срещу императора. Двама войници едва успяха да го върнат на мястото му, но не и преди да наниже Йорам на един от нащърбените си рогове. Не го уби, нито го рани смъртоносно, но му срина достойнството точно в деня на неговия триумф.

От този ден нататък Йорам се посвети на изпълнението на своето обещание и наистина превърна владенията в земя на призраци.

– Ако призраците можеха да убиват там, откъдето животът си е тръгнал – обърна се Акива към Ноам, – досега отдавна да сме се изтребили един друг.

Ноам кимна, приемайки думите му като свещена мъдрост.

– Имате ли други заповеди, сър? – попита той.

Този път Лираз не издържа.

– Няма нужда да се обръщаш към него със "сър" – сопна се тя. – Добре знаеш какви сме ние. – Извънбрачни. Копелета. Нищожества.

– Ами аз... – заекна Ноам. – Нали той...

– Както и да е – намеси се Акива. – Не, няма нови заповеди. Какво е наредено? – Те бяха пристигнали току-що и той още не знаеше каква е задачата им. – Бунтовниците ли трябва да проследим?

Ноам поклати глава.

– Няма кого да проследяваме. Те просто се изпариха. Ние... трябва да им отвърнем.

– Да им отвърнем ли?

– Ами онова с посланията, усмивките. Императорът... – Той преглътна шумно. Внимателно претегляше думите си пред Акива, но те не звучаха никак убедително. – Императорът също може да изпрати послание.

Акива мълчаливо обмисли казаното. Засега имаше късмет, че попадна на нос Армазин: на север не беше останала жива душа за убиване. Тук обаче положението беше съвсем различно. Селяни бегълци, освободени роби, химери, тръгнали към Хинтермост с надеждата да открият убежище и път през планините към един нов живот. Значи, сега трябваше тях да преследва?

Нали е Бич за зверовете, би трябвало да се справи.

Обзе го смесица от отчаяние, умора и безнадеждност. Не искаше да става приносител на посланието на Йорам.

Димът от труповете се стелеше над полето, та ангелите трябваше да размахат криле и да избягат от него на върха на акведукта. От погледа на Ноам не убягна съсирената кръв и скършените пера на мястото, където са били разпънати воините и чувствата пропукаха бронята на бойната му закаленост.

– За какво е всичко това?! – обърна се бясно той, дали към небето, или просто напосоки. – Вече не помня как започна всичко. Даже... не съм сигурен дали някога изобщо съм знаел защо. – Той внезапно спря поглед на Акива. – Сър – умолително рече, забравил упрека на Лираз, – кога ще свърши това?

"Никога", помисли си Акива. Той се вгледа в очите на своя млад войник и разбра, че онова, което сега го кара да пита защо, съвсем скоро ще умре, защото това е неизбежно – ще бъде изтръгната още една душа, за да дойде на нейно място чудовище. Войските се нуждаят от чудовища, за да продължават да вършат страховитите си дела – нали така му каза гърбушкото в Мароко. Кой би могъл да знае това по-добре от Акива? Той обърна поглед към Хазаел и Лираз. И за тях ли е вече прекалено късно? Ами за него?

Отчаян и изтощен, безпомощен и пропит с мириса от горящата плът на другарите си, той направи нещо, което не беше правил от много време, още откакто Мадригал беше изтръгната гола от ръцете му в храма на Елай.

Представи си две бъдеща за Ерец: едното, ако Йорам го завладее, и другото, което също бе възможно.

Един различен живот.