Дни на кръв и звездна светлина

41. БЕЗУМНА АЛХИМИЯ

Когато ангелите пак ги връхлетяха, Свева заоглежда трескаво очите им, но нито едни от тях не бяха огнени; после обърна поглед към броните, но в нито една нямаше затъкната лилия. Други ангели. Лош късмет.

А бяха само на крачка от избавлението...

Тя вече си мислеше, че наистина ще успеят да се спасят. Планината беше толкова голяма, че изглеждаше по-близо, отколкото бе в действителност, като че ли на ръка разстояние. Тогава от върха на склона, който трябваше уж да е последен – последното възвишение, след което земята трябваше да се разпери в огромни гранитни гънки, сякаш са външните стени на самия свят – те видяха поредната долина, просната в краката им. Още една шир, която трябваше да прекосят, следвана от още едно възвишение за изкачване. Приличаше на някаква дяволия.

Това тук обаче наистина беше последното. Свева дори виждаше мястото, където редицата огромни скали се срещат с ливадата.

– Приличат на пръстите на някакъв огромен дебел крак – каза преди малко тя, обръщайки се усмихнато към останалите. После завъртя Лел около себе си и бебето се разсмя с глас. – Пръстите на планината – пропя Свева. – Стигнахме до пръстите на планината! – Взе да подхвърля и да улавя във въздуха малкото дете на кеприните, да го притиска към гърдите си, продължавайки да напява безсмислените си куплети: "Чудя се дали е миризливо между пръстите на планината!", когато чу вика на Саразал "Свий!".

Тя погледна и те бяха там. Ангели. Не тези, които трябваше.

Замръзнала на място, Свева се разкъсваше между омразата и надеждата, каквато само допреди няколко дни не съществуваше. Веднъж бяха пощадени, защо да не се случи и втори път? Тя откри, че милосърдието се подчинява на някаква безумна алхимия: само капка от него може да пресуши цяло езеро омраза. Защото след случилото се в дерето серафимите бяха за нея вече нещо повече от поробители и безлики крилати убийци.

Въпреки това, щом тези серафими взеха да налитат върху тях с вече окървавени мечове и безмилостни очи, нищо не я спря да се провикне: "Избий ги!".

Рат се хвърли напред.

Ангелите не го бяха забелязали. Тия двамата се хилеха самодоволно, пристъпвайки в бляскавите си брони. Виждаха пред себе си само тълпа кеприни, две момичета дама и някакъв стар и посивял харткайнд – лесна плячка. Ами дашнагът? Той беше последен при изкачването; не го видяха чак докато не се нахвърли върху тях, вече преминал зад обсега на мечовете.

Повали ги на земята, впит, разкъсващ.

Те запищяха.

Свева не искаше да гледа, но се насили и затова видя как единият от тях освободи ръката си и вдигна меча, после удари с него Рат по гърба. Свева метна Лел към Саразал, втурна се напред с оголен сребърен нож и го прободе. Намушка го точно в пролуката, останала непокрита от бронята. Уцели подмишницата, ножът ѝ влезе дълбоко в плътта и той изпусна меча.

После умря.

"Значи, такова било усещането – помисли си тя, когато смелостта ѝ отстъпи място на трепета. – Ужасно е." Ножът ѝ беше станал хлъзгав, а вътрешностите сякаш се надигаха към гърлото ѝ. Саразал я стисна за рамото. "Хайде, Свий!" Бързо. А после се озоваха потопени в сенки, всичките. Кръжащи, махащи сенки. Още ангели над главите им. Свева вдигна глава.

Още много ангели.

Рат изрева. Свева погледна сестра си, Лел, Нур с протегнатите ръце, която се опитваше да достигне детето си; огледа всички останали кеприни и възрастната двойка харткайнди и вдигна ножа, сочейки към каменните пръсти в далечината.

– Бягайте! – изкрещя. И те побягнаха.

Тя остана с Рат.

"Виж ме сега", каза си с някаква фатална, студена гордост. Сега всичко ѝ се виждаше ясно и предопределено. Чувството да наръгаш някого беше ужасно. Освен това доскоро не би повярвала, че ще остане, когато има възможност да избяга. Обичаше да тича. Но се почувства добре и като остана на мястото си. Погледна Рат. Той също я гледаше. Мислеше си, че ще я подкани да бяга, но той не го направи. Сигурно знаеше, че това няма да промени нищо, че никъде няма избавление, а може би... може би не искаше да остава сам. Той все пак беше още момче.

Свева му се усмихна. Двамата стояха един до друг, толкова близо до своето избавление, че можеха да усетят влагата на водопадите в синевата. Но сега бяха потънали в сянката на ангелите и най-вероятно никога нямаше да излязат от нея.

Освен ако не се случеше ново чудо.

Когато силуетите се появиха над върхарите на дърветата, Свева не повярва на очите си. Ако не ги беше виждала преди, те щяха да я изплашат не по-малко от ангелите. Защото бяха много по-ужасяващи от тях.

Това бяха химери ревенанти.

Спасители. Почти се повтаряше случилото се с кервана роби през нощта, но сега беше ден и тя ги виждаше ясно. Разпозна някои от тях: ето го грифона, който счупи металната халка около кръста ѝ; ето и бика кентавър, който свали желязото, впито в крака на Саразал. Свева затърси с поглед другия – красавеца с рогата, който ѝ даде ножа – но не го видя.

Бунтовниците бяха петима срещу три пъти по-многочислен враг, но минаха през серафимите като ураган.

След първата схватка и първите тъпи удари от паднали тела – все вражески – Рат се обърна към Свева и я подкани да бяга. Очите му грееха.

– Знаех си, че ще се върнат – пламенно рече той. – Знаех, че няма да ни изоставят. Върви, Свева. Настигни останалите. Погрижи се за тях и кажи, че съм се сбогувал. – После сложи огромната си ноктеста ръка върху рамото ѝ. – На добър час.

– Ами ти?

– Вече ти казах, че търся бунтовниците. – Той беше щастлив, тя и сама виждаше, че това е единственото му желание. – Ще стана един от тях – добави.

Така и направи. Когато Свева побягна, той остана и се сражаваше рамо до рамо с бунтовниците.

И загина заедно с тях, точно при пръстите на планината.

И заедно с тях беше хвърлен върху огромна погребална клада.

И изгорен.