Дни на кръв и звездна светлина

38. НЕИЗБЕЖНО

Дрънчене на кандилници, тракане на зъби.

Пръстите на Кару неуморно ровеха из подносите. Ровене, връв. Зъби, зъби. Човешки, бичи. Късчета нефрит, желязо. Зъби от игуана – дребни назъбени заплахи – кости от прилеп. Ровене, връв. Когато стигна до зъбите от антилопа, тя се отпусна назад и се втренчи в тях.

– Тия за кого са?

Кару подскочи стреснато и ги скри в юмрук. За момент беше забравила Тен. Дебнеща. Вълчицата винаги дебнеше.

– За никого – отвърна и ги остави настрана.

Тен сви рамене и се върна към приготвянето на тамяна.

В Лондон, в Националния музей по естествена история Кару се беше задържала за миг пред една красива антилопа орикс; прокара ръце по дългите ѝ набраздени рога, припомняйки си какво е да носиш тяхната тежест на главата си.

"Ти пак можеш да станеш кирин", каза ѝ Тен, но подобна мисъл никога не бе минавала през ума на Кару. Зъбите от антилопа не бяха предназначени за нея. Донесе ги за Зири, но се боеше да посегне към тях. Някакъв суеверен страх я караше да вярва, че ако приготви огърлица за него, ще предизвика смъртта му – сякаш копаеше гроб за някого, който още не е умрял. Вярно, смъртта рано или късно щеше да дойде, такъв беше установеният ред, но... не и за Зири.

Късметлията Зири.

Колкото и да е невероятно, той все още обитаваше тялото, с което се е родил. Благодарение на бързината, на уменията и на своя късмет, той единствен можеше да каже, че никога досега не е бил убиван. Колкото и глупава, колкото и двулична да беше нейната грижа за "чистотата" му, тя все пак държеше на нея. Той беше последният от нейното племе, последната естествена плът от тази порода. Имаше нещо плашещо в това. Щом Зири отлетя за първата си атака, в нея започна да кристализира някакъв малък студен ужас, който постепенно взе да расте. Намаляваше само тогава, когато го видеше да се завръща.

Ето че сега отново го чакаше да си дойде – достатъчно бе само да го зърне, за да разбере, че кирините още не са заличени от лицето на света. Този път обаче нищо не беше като преди. Вече не можеше да се надява да го види пак. Прощалните ѝ думи към него – нейните единствени думи към него – бяха така жестоки, все едно наистина ги е заслужил. Дали някога ще ѝ се удаде случай да заличи казаното?

Ровене, връв. Зъби, зъби.

Часовете се точеха, а ужасът ѝ нарастваше. Слънцето изгря и повлече след себе си безкрайни часове; досега тук не бе идвал ден, толкова муден, така жарък, толкова безкраен. Кару се почувства остаряла, когато той най-накрая отстъпи пред здрача. И пак, и отново стискаше зъбите на антилопата в шепата си.

Онази нощ в Лондон тя най-накрая пъхна клещите в устата на антилопата орикс. Това не беше предизвикателство към смъртта на Зири, убеждаваше сама себе си тя, а просто подготовка за неизбежното. Всички химери воини рано или късно умират. Може би сега бе дошъл и неговият ред. Опита се да си представи как ѝ го носят в кандилница, а неговото тяло – последната истинска киринска плът в Ерец – лежи изоставено някъде, овъглено или с потрошени кости. И не можа да понесе тази мисъл.

Но тя поне я спасяваше от мисълта за друг, още по-страшен край: че той може изобщо да не се завърне.