Дни на кръв и звездна светлина

70. ДА ЖИВЕЕ ИМПЕРАТОРЪТ

Императорът падна на колене. Очите му се изцъклиха мъртво; омразата изтече от тях така, както животът изтичаше в червено от гърдите му. Никой не го подхвана и той се прекатури с плясък в плиткия улей на банята. Водата и пяната разцъфнаха в розово.

Прислужничката изпищя.

Намаис и Мизориас се нахвърлиха, Акива отблъсна атаката им; никога не бе вършил нещо с такава лекота.

Долови как стражите се откъсват от стените, въздухът беше наситен с техния потрес. Един се заплете в дългия си ръкав, докато опитваше да извади меча и изруга. Хазаел и Лираз вдигнаха мечовете си като един.

Сигурно сребърните мечоносци си въобразяваха, че победата е на тяхна страна само защото са повече – осмина срещу двама – но още при първото кръстосване на мечовете тяхната самоувереност се изпари. Това не беше поредното упражнение за париране и нападение, с каквито бяха свикнали, нито ги съпровождаше игривия звън на сребро. Хазаел и Лираз държаха дългите си мечове с две ръце, а мощните им удари сякаш бяха предназначени за безчетна армия ревенанти. Имаха зад себе си десетилетия на битки и сражения, а ръцете им бяха покрити с ужасяващи рабоши – тяхната яростна атака помете стражите като природно бедствие.

Това не беше битка на двама срещу осмина, а касапница, в която двама посичат осмина. С присъщата ѝ лекота Лираз отсече рамото на стража, който я блокира. Неговото болезнено стенание беше заглушено от издрънчаването на меча върху пода. Когато отстъпи назад, тя не го довърши, а покоси следващия страж с нисък ритник и той падна на колене. Мъчителният му стон се сля с този на неговия другар; той също беше вече извън строя.

Първият удар на Хазаел мина през острието на неговия противник и онзи остана да стърчи с един красив сребърен кочан в ръце.

Всичко това се случи между две вдишвания: извънбрачните даваха урок на наперените сребърни мечоносци каква е фаталната разлика между страж и войник. Най-накрая в погледите на стражите проблесна разбиране. Заплашителната самоувереност в стойката на останалите петима отстъпи място на отбранително привеждане. Те стиснаха още по-здраво мечовете и оформиха широк кръг около извънбрачните. Целта на трескавата размяна на погледи помежду им беше лесна за разгадаване.

"Хайде, нападай."

"Не, ти ги нападни пръв."

Нямаше защо да се притесняват. Лираз и Хазаел не чакаха покана. Всяко забавяне даваше време на врага да мисли. Самите те имаха нужда от мислене толкова, колкото и техните мечове. Те нападнаха. Те бяха нитилъм. Ехтежът от ударите беше оглушителен и прозвището "Счупени остриета" намери потвърждение, когато лъскавите и крехки оръжия на стражите се раздробиха при срещата със стоманата. В другия край на помещението един от безименните придворни приклекна точно навреме, за да избегне къс от сребърен меч, забил се в стената, където само преди секунда беше главата му.

Счупените остриета бяха обезоръжени и се разминаха само с леки рани. Когато един от тях все пак направи вял опит да вдигне меча си от пода, достатъчно бе само озъбена усмивка и поклащане на глава от страна на Лираз, за да застине като гузно дете, хванато да върши бели.

– Просто останете по местата си – каза тя. – Демонстрирайте умението си да стоите неподвижно и нищо няма да ви се случи.

Всички застинаха неподвижно, изпълвайки пространството с телата си – толкова голямо пространство, толкова мускулна маса, а никаква полза. Никой досега не беше заплашвал живота на сребърните мечоносци и ако Лираз и Хазаел поискаха да ги убият, нищо нямаше да ги затрудни. Но те не желаеха да ги убиват и всичко се размина почти без никаква кръв. Мишената беше Йорам, а той лежеше забравен в плитката вода, чийто цвят преминаваше от розово към наситеночервено. Яил беше следващият.

Само че Яил го нямаше.

– Акива – само каза Лираз. – Яил.

Акива всичко разбра. Тримата извънбрачни владееха центъра на помещението. Вътре беше тихо. Най-много две минути да бяха минали, откакто острието на Акива прониза сърцето на неговия баща. Обезоръжи Намаис и Мизориас – сражаваха се добре, но не чак толкова добре – и ги повали в безсъзнание с дръжката на меча, за да предотврати евентуални прояви на героизъм, което би го принудило да ги убие. Единият падна по лице и докато Акива го преобръщаше с крак, за да не се удави в плитката алена вода, Яил изчезна.

Къде? Дори да се е измъкнал през някой таен изход, не беше успял да вземе и племенника със себе си.

Акива изгледа продължително престолонаследника със смразяващ поглед. Яфет беше придърпал една от прислужничките като жив щит пред себе си. Тя стоеше окаменяла, прилепена до гърдите му, а той стискаше дългата ѝ плитка в ръка, както някой достоен мъж би стискал меча.

"Ето го новия император", помисли си Акива.

Където и да беше отишъл Яил, досега трябваше да е вдигнал всички на крак. Акива се приготви за ответен удар. Изненада се, че още не е нанесен; очакваше стражите при портата Самех първи да чуят звън на оръжие и да нахлуят при тях. Тогава тримата с Хазаел и Лираз ще направят заклинанието, ще станат невидими и ще полетят, проправяйки си път за бягство сред всеобщия хаос.

Само дето не настъпи никакъв хаос.

"Сигурно тези дебели стъклени стени не пропускат никакъв звук", помисли си Акива. Сред тази неестествена тишина новопостигнатият сиритхар постепенно започна да напуска Акива, сякаш го беше споходил и си тръгваше по своя воля; сетивата му изгубиха необикновената си чувствителност. Погълнат от спусналия се пред очите му полумрак и постепенно губещ свръхспособностите си, Акива огледа помещението. Групата придворни ласкатели стоеше като прикована за пода, всички напълно втрещени; зяпаха с усти като риби на сухо във влажния въздух. Погледът му се плъзна по тях. Халас беше загубил самодоволното си изражение.

Пак се върна на Яфет, прикрил се с тялото на прислужницата. Това не би трябвало да го изненадва, но едно е да чуеш за някого, че е мерзък и страхлив, друго е да се убедиш с очите си. Въпреки това нямаше друг избор. Целта беше постигната. Дойдоха да убият един подстрекател към война, а не да предизвикват метеж в Империята, нито да окупират властта.

Затова, без да сваля очи от Яфет, Акива произнесе традиционните думи за встъпване във власт на нов владетел: "Императорът е мъртъв. да живее императорът". Насред пропития с влага и потрес въздух гласът му прозвуча тежко, тържествено. Кръстоса ръце на гърдите, притиснал дръжката на меча към сърцето си, и леко сведе глава пред Яфет. Зад него Хазаел и Лираз направиха същото.

Ужасът на Яфет премина в смут. Огледа се, търсейки обяснение от придворните съветници, сякаш изобщо не е помислял за такъв развой на събитията. Прислужницата се възползва от неговото объркване, изтръгна се от хватката му и се стрелна към вратата като освободено от капан животно. Акива я остави да избяга. Вратата след нея остана широко отворена и Акива реши, че сега вече стражите няма как да не нахлуят.

Но те никакви не се появяваха.

Лишен от своя жив щит, Яфет падна на колене и треперещ, взе бавно да пълзи заднешком. Акива отмести поглед от него отвратен.

– Нашата работа тук приключи – обърна се към брат си и сестра си.

Каквото и да ставаше навън, повече не можеха да чакат. Много по-лесно щяха да избягат сред всеобщ хаос – десет зеещи, оставени без надзор порти, докато стражите се стичат да отвърнат на удара – но и така щяха да се справят. И да се бият, ако се наложи. Той беше готов да тръгне, обръщайки гръб на Астре и на своето предателство.

Успя да стигне само до вратата.

Спряха го не сребърните мечоносци с тяхната непохватност и красивите си безполезни мечове. На вратата го чакаше Доминионът. Не стражи, а войници: в пълна бойна готовност, хладнокръвни и многобройни. Двадесетина, че и повече. Два пъти по двайсет, те нахлуха в помещението, но без да създават хаос и без да им дават шанс за лесно бягство. Само мрачни лица и вече окървавени мечове.

Чия беше тази кръв?

Освен това... носеха нещо – нещо напълно непредвидено; още при първия пристъп на познатата немощ и гадене Акива разбра. Войниците все повече стесняваха кръг около него, около брат му и сестра му, около посрамените и обезоръжени Счупени остриета и трупа на императора, вдигнали пред себе си потресаващи... трофеи. Тогава той разбра, че всичко е било предварително планирано.

Доминионците държаха пред себе си ръце. Изсушени, отрязани до китките длани, белязани с дяволските очи. Ръце на ревенанти, чиято поразяваща сила не беше намаляла след отделянето от телата на химерите бунтовници, избити и изгорени в полите на Хинтермост.

Акива усети как тяхната магия сякаш се вля в кръвта му и взе да я съсирва във вените. Опита се да ѝ устои, но нямаше полза. Започна неудържимо да се тресе.

– Слава на звездните богове – чу да мърморят придворните съветници. – Спасени сме.

Глупаци. Още ли не са се досетили защо Доминионът е в Кулата на завоевателя?!

Командирът му също бе тук.

– Племеннико – провикна се той. За миг Акива помисли, че говори на него, но Яил гледаше Яфет. – Позволи ми пръв да те поздравя. – Целият гореше – от жегата, или от страх? – и белегът му приличаше на блед корен, пропълзял през средата на лицето. Той приближи до Яфет, който продължаваше да стои на колене, и продължи: – Не така трябва да посреща поданиците си владетелят на Империята на серафимите. Вдигни се.

И му протегна ръка.

Акива осъзна какво ще последва, но поразяващата сила на хамсите се добави към обзелата го след сиритхар премала и той нямаше сили да се противопостави.

Яфет протегна ръка към Яил и той я пое, но не вдигна племенника си на крака, а я изви на гърба. Яфет изохка от болка, когато Яил смаза меката му китка в своята здрава войнишка хватка и му попречи да стане. Проблясване на метал, рязко движение на ръката и всичко приключи за миг: Яил прокара кинжала си по гърлото на своя племенник и там се появи тънка червена линия.

Очите на Яфет се облещиха и се завъртяха в орбитите. Устата му зяпна, но от там излезе само задавено гъргорене. Червената линия вече не беше толкова тънка. Сълзенето на кръвта се превърна в бликащ ручей. Той на свой ред стана порой.

– Императорът е мъртъв – провъзгласи Яил още преди това да е станало факт. После се ухили и избърса острието в ръкава на Яфет, преди да бутне тялото край трупа на Йорам в червената вода. – да живее императорът.

Акива усети, че е вкаменен и отваря уста като риба на сухо също като придворните съветници.

Колкото до Яил – той едва ли можеше да е по-доволен. Обърна се към Акива и направи шеговит поклон пред него.

– Благодаря ти – каза. – Много разчитах на теб да го направиш.

От тук нататък чудесният план на Акива тръгна в съвсем погрешна посока.