Дни на кръв и звездна светлина

29. ДЯВОЛИТЕ ЩЕ СА ТУК И НА СУТРИНТА

– Чуй това – обади се Зузана. – В Южна Италия е забелязана дяволица...

– Със синя коса ли? – прекъсна я Мик. Гласът му долиташе приглушено. Върху лицето му имаше възглавница, защото се опитваше да заспи.

– Всъщност розова. Предполагам, че легионите на Сатаната си правят експерименти с цвета. – Тя седеше в леглото и четеше от екрана на лаптопа си. – И така, дяволицата се изкатерила по стената на катедралата и изсъскала отгоре. Тогава очевидците успели да се уверят – забележи – от няколкостотин метра разстояние, че е с раздвоен език.

– Значи имат силни очи.

– Аха. – Тя изду бузи и отвори нова страница в Гугъл. – Шайка малоумници.

Мик надникна изпод възглавницата.

– Тук е много светло – каза. – Ела в моята бърлога.

– Бърлога ли? Много измислена бърлога имате, господине.

– Точно колкото да се побере главата ми в нея.

– Ъхъ – неясно избърбори Зузана. – Ето една от вчера, хм, Бейкърсфийлд, Калифорния. Синя коса, готино палто, летяща. Ура! Открихме Кару! Но защо ѝ е да ходи в Бейкърсфийлд, Калифорния и да преследва тамошните ученици, си остава загадка. – Зузана изсумтя подигравателно и се върна към началната страница в Гугъл.

Както се оказа, светът беше пренаселен със синекоси дяволици. Тази информация беше допълнена от съобщението, че ангелите, чието присъствие сред човешкия род бе вече потвърдено, също държат под око дяволската инвазия. По някакво странно стечение на обстоятелствата след масово разпространения репортаж от Карловия мост, дяволите са все със синя коса, черни шлифери и татуирани върху дланите очи.

Кару се беше превърнала в лицето на Апокалипсиса, което по мнението на Зузана си беше чист позор. Приятелката ѝ дори стана корица на списание "Тайм", увенчана със заглавието: "Така ли изглеждат демоните?". От списанието бяха използвали великолепната снимка, която някой ѝ направи в онзи ден, докато стоеше изправена срещу ангелите с разпиляна във всички посоки коса и протегнати напред ръце с хамси върху дланите. Върху лицето ѝ беше изписана неистова концентрация с леко загатната... дивашка наслада. Зузана добре помнеше тази дивашка наслада. В нея имаше нещо откачено. От "Тайм" се бяха опитали да интервюират Зузана във връзка с тази статия и, колкото и да е странно, не бяха публикували нейните ругателно-загадъчни отговори. Каз, разбира се, не ги беше разочаровал.

– Хайде да спим – опита отново Мик. – Дяволите ще са тук и на сутринта.

– След минутка – отвърна Зузана, но не мина само минута. След час тя си направи чай и се премести във фотьойла край леглото. Публикуваните съобщения не я доведоха доникъде; сега идваше ред на най-откачените. Тя стесни търсенето. Вече беше успяла да проследи IР адреса на единствения имейл от Кару чак до Мароко, което не беше кой знае каква изненада. Когато чу приятелката си за последно, тя се намираше в Мароко. Но сега не беше в Маракеш, а в някакъв град с трудно произносимото име Уарзазат, който се намираше в район с палмови оазиси, камили и казби в покрайнините на пустинята Сахара.

Прах и звездна светлина – това го има в писмото на Кару? Че защо пък не. Човек би могъл да си го представи.

Жрица в пясъчен замък? Казбите много приличаха на пясъчни замъци. Жалко само, че бяха близо петдесет милиона, пръснати на площ от стотици километри. Въпреки това Зузана се развълнува. Трябваше да е на прав път. В главата ѝ се беше забила тази глупава песничка Rock the Casbah[7] и тя си я тананикаше, докато отпиваше от чая и ровеше в десетки сайтове, рекламиращи казба хотели за офроуд пътешествия из пустинята или места за "автентично номадско преживяване", всичките с проблясващи на слънцето плувни басейни, които никак не ѝ се виждаха номадски.

После се натъкна на блога на един френски пътешественик, който описваше прехода си из Атласките планини. Публикацията беше само отпреди няколко дни и се състоеше главно от пейзажни фотоси и снимки на сенки на камили и прашни деца, които продават бижута край пътя. Една от тях обаче накара Зузана да остави чашата и да изправи гръб във фотьойла. Тя я увеличи и започна да я разглежда отблизо. Представляваше нощно небе със съвършен полумесец и силуети, които бяха достатъчно неясни, за да не ги забележиш, ако не търсиш целенасочено. Шест от тях, крилати, бяха уловени в мига, когато закриват звездите. Макар че не можеше да определи размерите им по снимката, нещо друго привлече нейното внимание – надписът отдолу.

"Само не казвайте на търсачите на ангели, но по тия места има наистина огромни нощни птици."