Дни на кръв и звездна светлина

42. КЪСМЕТЛИЯТА ЗИРИ

– Хайде! – каза Хазаел. – Няма какво повече да направим.

Повече? Това предполагаше, че все пак са направили нещо. Само дето нямаха никаква възможност. Твърде много доминионци, прекалено обширна открита площ. Акива поклати глава и нищо не отвърна. Може би неговият нощен полет е пришпорил бегълците да напуснат своите биваци; може би ги е подплашил навреме, за да изчезнат в клисурите и тунелите от очите на ангелите. Никога нямаше да разбере. Единственото сигурно нещо бе гледката пред очите му.

Небето бе пролетно синьо и планински бистро. Девствено. Все още тук-там се виждаха тънки стълбове дим. От високата скала, върху която кацна, светът приличаше на дантела от горски върхари и ливади, а огрените от слънцето бързоводни реки бяха вени чиста светлина, които се виеха между хълмовете. Планина и небе, дървеса и потоци и искри от крилете на ескадрите на Доминиона, които прелитаха от място на място и палеха пожари. Земята обаче беше влажна, обрасла с папрат, покрита с мъглив воал и изобилна на водопади. Не можеше лесно да бъде опожарена.

От това място и при гледката, която се откриваше пред него, беше почти невъзможно да повярва на случилото се този ден. Само трупоядите го доказваха.

Имаше ги много. Хищните птици могат да доловят мириса на кръв във въздуха от километри. Ако се съдеше по тяхното множество и по трескавата жадност на обичайно мудните спирали на летежа им, сега въздухът беше наситен с мирис на кръв.

– Ето ги и нашите птици – покрусено рече Акива.

Хазаел разбра мисълта му.

– Сигурен съм, че някои са успели да се спасят – каза.

Трябваше да мине малко време, преди Акива да осъзнае, че се е издал пред Лираз. Гледаше право в тях. Той зачака какво ще каже, но тя просто се извърна и зарея поглед към върховете.

– Разправят, че няма как да се прелети над тях – каза сестра им. – Вятърът бил много силен. Само буревестниците оцеляват там.

– Чудя се какво ли има от другата страна – обади се Хазаел.

– Може би земите там са огледални на тукашните и тамошните серафими също преследват своите химери из подземните галерии, а химерите от двете страни се срещат в мрака точно по средата, за да открият, че за тях в целия свят няма спасение. Няма щастлив край.

– Или пък – с пресилена веселост продължи Хазаел – оттатък няма никакви серафими и ги чака щастливият край. Няма ни нас.

Тя рязко се обърна. Гласът ѝ, който обикновено звучеше безпристрастно, стана рязък.

– Вие не искате нас да ни има, така ли? – погледът ѝ се местеше ту към единия, ту към другия. – Мислите си, че не виждам ли?

Хазаел сви устни и погледна Акива.

– Аз все още искам нас да ни има – каза.

– Аз също – добави Акива. – Винаги съм го искал. – Сети се отново за небето в света оттатък, когато им попречи да преследват Кару и беше принуден най-накрая да им каже истината. Истината за това, че обича химера и мечтае за един по-различен живот. Тогава рискува, разчитайки, че сестра му е нещо повече от оръжие на императора. Макар че не прие мисълта да живеят в съгласие с химерите, тя поне не се обърна срещу него. Защо тогава си въобразяваше, че само на него му е омръзнало от толкова много смърт? Ами Хазаел? И колко ли още имаше. – Но да станем по-добри – заключи.

– По-добри ли? – повтори Лираз. – Я ни погледни нас, Акива! – Тя вдигна ръце и му показа татуираните по тях черти. – Няма как да се преобразим. Винаги ще носим клеймото на стореното от нас.

– Това са само извършените убийства. Никъде не е белязано милосърдието.

– Дори да имаше белег за проявено милосърдие, аз няма как да го получа – отвърна тя. Акива срещна погледа ѝ и почувства как в нея се надига някаква мъка.

– Достатъчно е да поставиш началото, Лир. Милосърдието ражда милосърдие, както кръвопролитието води към кръвопролитие. Не можем да очакваме светът да е по-добър от нас самите.

– Не – немощно отвърна тя и за миг му се стори, че ще каже още нещо, ще задълбае още по-навътре, ще попита за тайните му. Дали да ѝ се разкрие? Но когато извърна очи от него, единственото, което тя каза, бе: – да се махаме от тук. Наоколо е пълно с овъглени тела, а аз не искам да усещам миризмата на изгорели останки.

Зири наблюдаваше пламъците. Стоеше в безопасност на един хребет, защитен от дърветата.

Безопасност. Думата му се стори абсурдна. Вече никъде нямаше безопасност. Ангелите бяха способни да подпалят целия свят и да приключат с него веднъж завинаги. През последните месеци всичко гореше пред очите му. Стопанствата, цели реки, лъснали от течно масло. Бягащи на тълпи пищящи деца в пламъци, докато накрая вече не можеха нито да бягат, нито да пищят. А сега и приятелите му.

Така свирепо стисна дръжката на ножа, че пръстите му сякаш можеха да минат през кожата на ножницата чак до стоманата отдолу и да стопят дори нея. „Безопасност“, помисли си отново. Това бе дори нещо по-лошо от абсурд – бе сквернословие. Както и неговата задача в тази мисия: да бъде в безопасност.

Болейрос му заповяда да се скрие.

При всяка операция винаги имаше по един от тях в тила, за да ги подсигури при неблагоприятен развой на събитията и да събере душите, ако останалите бъдат убити. Това, от него да зависи прераждането на приятелите му, беше най-висока чест, но и огромно мъчение.

"Късметлията Зири", горчиво си помисли той. Добре знаеше защо Болейрос избра точно него. Вече почти нямаше воин, който да е още в рожденото си тяло; командирът му даде шанс да го съхрани. Сякаш това беше важно за него. Много по-лошо бе да е единственият оцелял. Стана свидетел на касапницата и не можа нищо да направи. Дори онова момче от дашнагите влезе в битката – при това умело – не и Зири обаче, макар умът и тялото му да го теглеха към сражението.

Единственото неподчинение, което си позволи, бе да съсече серафима, преследващ момичето дама – красивата като картина кошута кентавър. Същото момиче, което освободи от робство при Маразелските хълмове; тя още носеше ножа, който ѝ даде тогава. Като си помислеше само, че бяха стигнали чак дотук и едва не бяха избити. Видя групата им, момичето дама и кеприните, да потъват в гънките на планината и това беше добре. Тази мисъл го крепеше, докато гледаше как измират приятелите му. Поне знаеше, че смъртта им не е била напразна.

Петимата взеха живота на петорно повече серафими, а и момчето дашнаг прибави немалко към това число. Видя как серафимите се дивят и ръкомахат над мъртвите тела – особено около Иксандер, когото трима от тях едва успяха да вдигнат. Нахвърляха труповете на купчина. После нечестивците отсякоха ръцете им, преди да подпалят кладата; отсякоха ги и ги събраха – защо, за трофеи ли? След това дадоха огън на цялото сечище и останаха да гледат как пламъците поглъщат осакатените останки. Сега Зири можеше да ги подуши от мястото си – примесен със сладкия аромат на изгорели треви, до него достигаше мирисът на горяща козина, рога и – най-страшното – на печено месо. Представи си как душите на другарите му се носят над сечището, опитвайки се да останат свързани с изгорелите тела колкото може по-дълго.

Повече не можеше да чака. Изгарянето ускоряваше разпадането на душите, а вече бяха минали часове. Съвсем скоро щеше да стане необратимо. Ако иска да спаси другарите си, трябваше да го направи сега.

Ангелите кръжаха над мястото от сутринта до късния следобед, но най-накрая си заминаха; вдигнаха се в небето с отблъскваща грациозност и отлетяха.

Тръгна решително надолу по склона, придържайки се към най-гъстите участъци на гората. Когато най-накрая стигна сечището, силуетите на враговете се бяха стопили на хоризонта. Огледа се. Огънят на серафимите бе адска стихия и от телата нямаше и следа. Надигна се вятър, който постепенно взе да разнася купчината пепел, пълнейки очите на Зири, но имаше и по-лошо: унищожаваше и последната тънка нишка, която задържаше душите тук. Зири запали четири конусовидни парчета тамян в кандилницата и я стисна здраво. Петима воини и един доброволец. Надяваше се да ги събере всичките – момчето също.

Стори всичко по силите си. Накрая рязко завинти кандилницата и я окачи в примката на гърба си. Огледа небето. Видя му се чисто, но знаеше, че трябва да изчака до мръкване, за да полети – още криене, още чакане. Доминионците бяха навсякъде, разнасяйки посланието на императора с ужасяваща изпълнителност и, доколкото успя да види, с особена наслада от задачата си.

Отначало, при първия набег на бунтовниците, Зири вътрешно се противеше на това да разпаря устите на мъртвите врагове в усмивката на Войнолюбеца; сега обаче мислеше единствено как може да се отвърне на тая зловеща радост на ангелите.

Ами ако отмъщението подпали и в него искрата на същата зловеща радост? Какво би помислила тогава Кару за него? "Не." Зири отхвърли тази мисъл. Изпълнението на задачата не му достави никаква радост, но не можеше да вини Кару за нейното презрение. Тогава, край реката, се изненада колко дълбоко успя да го засегне тя – как го погледна, как си тръгна. Отначало прикри срама си с гневен изблик – коя беше тя, че да презира него?! – но вече не можеше да се самозалъгва. Когато Болейрос дръпна своя отряд настрани, за да ги попита дали ще го следват – дали искат да избиват мирното население на противниковата страна, или да помогнат на себеподобните си – първата мисъл на Зири беше за Кару; как би могъл да замести нейното презрение с нещо друго. С уважение може би? С одобрение? Гордост?

Дали все още не беше влюбен в нея като малко момче?

Зири тръсна глава. После отново потъна под прикритието на гората. Тогава ги видя: трима ангели, които го наблюдаваха със скръстени на гърдите ръце.