Дни на кръв и звездна светлина

71. ЯМАТА

Докато Кару успее да стигне, всичко вече беше приключило.

Амзалаг, Тангрис, Башаис. Лежаха мъртви на звездната светлина, а Тиаго стоеше над телата им, спокоен и сияен, целият в бяло, очакващ. Чакаше нея. Останалите образуваха широк полукръг около него. Кару схвана положението от пръв поглед и не ѝ оставаше друго, освен да направи завой във въздуха и да се прибере в относителната безопасност на своята стая. Но тя не можеше да постъпи така. Не и при гледката на трите трупа долу – Амзалаг и двата сфинкса. От прерязаните им гърла по сипея все още шуртеше кръв, а привързаните към телата души лека-полека се отделяха. И всичко това само защото застанаха на нейна страна.

Това ли беше цената? Значи от тук нататък няма да има нито един съюзник. Ако се примири, по-добре да зареже химерите и тяхната кауза още сега.

Докато се спускаше надолу, беше заслепена от отвращение и ярост. Кацна тежко право пред Вълка. Кръвта, изпръскала гърдите и ръкава му, изглеждаше черна в мрака на нощта. Зад гърба му: планини от пръст, появили се след изкопаването на ямата; редица лопати с щръкнали като коловете на ограда дръжки; ниско ручене като от далечен двигател, но Кару осъзна, че са мухите. Долу в тъмното. Трябваше ѝ известно време да огледа ужасяващата сцена и да възвърне гласа си. После задавено каза:

– Ето го великия химерски герой, убил собствените си войници.

– Както се оказа, те не бяха мои войници – отвърна той. – Тяхна грешка. – И се обърна към тялото на Амзалаг. То лежеше на самия край на ямата. Тиаго се засили и го ритна с ноктестия си вълчи крак. То се претърколи на една страна. Сигурно имаше над двеста и петдесет килограма, но след като раменете увиснаха през ръба, тяхната тежест повлече и останалото. Започна да се свлича бавно, много бавно... после изчезна в миг. Тялото на Амзалаг се преметна в ямата и потъна в нейния непрогледен мрак.

Лиссет направи същото с телата на сфинксовете, които бяха много по-леки. Падането им не беше съпроводено от никакъв звук, сякаш се приземиха върху нещо меко. Кару не искаше да се замисля какво беше смекчило удара, но отдолу се надигнаха смрад и мухи, стотици мухи. Вдигнаха се като жужащ черен облак, понесли сякаш разложението върху крилете си. Тя отстъпи назад, борейки се с пристъпа на гадене. Почти усети въздуха в устата си, плътен и задушлив, димен и втечнен. Залитна назад, втренчена ужасена в Тиаго.

– Не всички са чудовища като теб – каза. – Като вас тук. – Тя огледа командирите на отряди, събрани около тях – Ниск, Лиссет, Вирко, Рарк,

Сарзагон. Посрещнаха погледа ѝ равнодушно, без никакъв свян. Само Вирко заби очи в земята, когато се спря на него.

– Чудовища, така е, ние сме чудовища – отвърна Тиаго. – Аз ще дам на ангелите техните "зверове". Ще им пратя кошмар, който да ги преследва в сънищата им дори след като мен вече няма да ме има.

– Това ли било? – озъби му се тя. – Такава ли е целта ти – да оставиш след смъртта си наследство от кошмари? Защо пък не. Не е ли такава цялата ти същност! Славният Бял вълк, убиецът на ангели, който не е спасил нито един живот!

– Спасител – разсмя се той. – Към това ли се стремиш? Ама че високомерна цел за един предател.

– Никого и нищо не съм предала. Ако има изменник, това си ти. Днешните ти приказки за разкопаване на катедралата – всичко ли беше лъжа?

– Кару, какво си въобразяваш? Какво ще правим с тия хиляди души? Нашият възкресител едва се справи с простата задачата да създаде армия.

В гласа му имаше толкова презрение. Но Кару не му остана длъжна.

– Е, вече приключих с твоята армия и сега ще имам нужда от ново занимание. – Тя вече съскаше, а главата ѝ се изпълни с белия шум на яростта. Решена бе да спаси душата на Амзалаг, както и душите на сфинксовете. Амзалаг не заслужаваше да умре точно сега, когато му върнаха надеждата да открие своето семейство.

– Приключила си, значи, а? – Тиаго се усмихна. "Убиец, инквизитор, дивак." Тук той вече плуваше в свои води. – Мигар наистина си въобразяваш, че можеш да спечелиш тая игра? – Той поклати глава. – Ех, Кару, Кару. Името ти наистина ме разсмива. Този глупак Бримстоун! Кръсти те Надежда, само защото се съешаваше с един ангел. По-скоро трябваше да те именува Похот. Или най-добре Блудница.

Думите му не я уязвиха. Нищо от това, което каза Тиаго, вече не би могло да я засегне. Докато го гледаше, не можа да проумее как толкова време е изпълнявала неговите заповеди и е създавала чудовища само и само да се сбъдне чудовищното му желание – да остави наследство от кошмари. Мислеше си за Акива, за нощта, когато дойде при нея край реката, за опустошителната болка и срама, изписани върху лицето му, и за любовта, това все пак беше любов – печал, любов и надежда; припомни си нощта на бала на Войнолюбеца и как колкото повече грешеше Тиаго, толкова по-вярно постъпваше Акива – жар срещу смразяващия студ на Вълка, закрила срещу надвисналата чудовищна опасност.

Тя прикова присвитите си очи в Тиаго и каза тихо, хладно:

– Все още те яде отвътре, че предпочетох него, така ли? Искаш ли да ти кажа нещо? – "Любовта е стихия." – Ти никога не си му бил съперник. – Тя почти изсъска последната дума и студеното, овладяно изражение на Тиаго се разпука от яростен спазъм. Толкова красив съсъд, сътворен от Бримстоун, а какво черно и смъртоносно нещо се криеше вътре.

– Оставете ни. – Говореше през стиснати зъби и всички разтвориха криле да изпълнят заповедта му още преди Кару да успее да се разкае за думите си.

Сред плясъка на криле и повея на мощния им размах, вдигнал вихрушки от прах, сред прииждащата на талази смрад на разложение и парливата болка от мърсотията по голите ѝ ръце и лицето, тя почувства въображаемо потрепване на някогашните си криле – толкова силно беше желанието ѝ да избяга. Също като в нощта на бала на Войнолюбеца, когато танцуваше с Тиаго, а крилете ѝ тръпнеха да я понесат далече от него.

Далече, далече. "Махни се от него." Напрегна тяло да се вдигне във въздуха, но Тиаго я изпревари още преди да се откъсне от земята. Светкавично. Ръката му се стрелна, вкопчи се в нейната и синините ѝ пламнаха от болка. Задържа я здраво.

– Наистина ме яде отвътре, Кару. Това ли искаше да чуеш? Да се увериш, че си ме унижила? Наказах те за това, но наказанието се оказа... неудовлетворително. Защото не го извърших лично. Твоят покровител Бримстоун направи всичко възможно да не останем с теб насаме. Знаеше ли това? Е, сега обаче него го няма, нали?

Прикована от желязната му хватка, Кару изпрати с очи отдалечаващите се войници. Само Вирко се обърна да погледне назад. Но не спря и скоро мракът го погълна заедно с останалите. Плясъкът от крилете им заглъхна, облаците прах се уталожиха и Кару остана сама с Тиаго.

Ръката му стискаше нейната като менгеме. Кару помнеше от какво Бримстоун съчленяваше телата на Вълка. Познаваше силата му и затова не се надяваше да се изтръгне.

– Пусни ме.

– Не бях ли мил с теб? Не бях ли внимателен? Мислех, че ти така го искаш. Смятах, че това е най-правилният път към теб – ласкателства и любезност. Сега обаче виждам, че съм направил грешка. И знаеш ли какво? Доволен съм. Защото има и друг начин за убеждаване.

Внезапно свободната му ръка се озова на кръста ѝ, промъкна се под блузата и се впи в голата кожа. Нейната свободна ръка се стрелна към сърповидния нож, затъкнат на хълбока, но Тиаго парира движението, сграбчи оръжието и го запрати в ямата. След секунди и другият нож го последва, а Кару безсилно заудря с юмруци по гърдите му, опитвайки да се освободи.

Всичко се случваше с такава бързина, че не усети кога се озова просната върху сипея; от силния удар пред очите ѝ притъмня и въздухът излезе от дробовете ѝ. Едва си поемаше дъх, защото Тиаго вече беше отгоре върху нея, тежък и прекалено силен. Тогава в главата ѝ се мярна напразна мисъл: "Не е възможно да ми направи нещо лошо, защото съм му нужна . А той през цялото време се смееше.

Смееше се. Дъхът му я блъсна в лицето. Тя извърна глава, взе да се съпротивлява, мускулите ѝ се напрегнаха да му даде отпор, а с всяко поемане на въздух в дробовете ѝ нахлуваше вонята от ямата.

Тя също беше силна. И нейното тяло бе дело на Бримстоун, както и неговото; при това не просто притежаваше мощ – цял живот беше тренирала. Освободи едната си ръка и се изви под него, препречи рамото си между тях, сви коляно и го отблъсна, претърколи се настрани, а докато той успее да ѝ се нахвърли отново, скочи на крака и, аха, да се вдигне към небето, да избяга, когато се вкопчи в нея и пак я повали тежко на земята. Този път падна по очи върху сипея и болката опърли тялото ѝ. Почувства се като прикована от неговата тежест, която притискаше раменете ѝ и не ѝ даваше възможност да го отметне. После чу гласа му в ухото си – "Блудница!", издиша той, а дъхът му пареше; устните му опираха кожата ѝ, усети острите върхове на зъбите му.

Ухапа я. Разкъсваше я.

Тя изпищя, но той натисна главата ѝ в сипея и задави крясъка.

Не можеше да го види. Продължаваше да натиска лицето ѝ в мърсотията и камънака, когато почувства ноктестите му пръсти да се пъхат под колана на джинсите ѝ и да дърпат надолу. За миг изгуби съзнание.

"Не."

"Не!"

Този писък не беше нейният глас. Това беше съзнанието ѝ и пак онова глупаво, гневно самозаблуждение: "Невъзможно, той не може".

Но той можеше. И го правеше.

Джинсите обаче не поддадоха дори когато дръпна толкова силно, че я влачи близо метър по земята и тя усети с лицето си всяко камъче. Преобърна я отново по гръб, за да докопа ципа, стовари се ухилен отгоре ѝ с нейната кръв по устните, по зъбите; когато покапа и по нея, тя усети вкуса ѝ в устата си. Над него се виждаха звездите. Щом охлаби хватката, за да смъкне джинсите с две ръце, пръстите ѝ докопаха един камък и тя размаза усмивката върху лицето му.

Изръмжа от болка, но не помръдна. Неговата кръв се смеси с нейната по зъбите му и той пак се ухили. Разсмя се с глас. Това беше гнусно. Устата му приличаше на ужасяваща червена гримаса, а той продължаваше да я притиска с тялото си.

– Не! – изкрещя тя и този вик сякаш се откъсна от самата ѝ душа.

– Не се прави на толкова недостъпна – отвърна. – В края на краищата ние сме само съсъди. – Когато този път дръпна джинсите, те се смъкнаха чак до ботушите и се усукаха около прасците ѝ. Усети как камъните се впиват в голата ѝ кожа. Писъкът в главата ѝ бе оглушителен и безполезен, напълно безполезен, когато коляното му се пъхна между краката ѝ и ги разтвори. Ръмженето му беше съвсем животинско и Кару започна да се бори. Съпротивляваше се. Нито за миг не се предаваше. Всеки мускул взимаше участие в битката, противостоеше му. Ноктестите му пръсти разкъсваха ръцете ѝ, докато се опитваше да я прикове към земята, а камъните деряха гърба и краката ѝ, но тя не усещаше болка. Знаеше, че не трябва да остава неподвижна нито за миг. Той промени хватката си и сега държеше двете ѝ китки само с една ръка – за да освободи другата, да освободи другата – но тя се изтръгна и посегна с нокти към очите му. Тиаго обаче се дръпна навреме и тя остави дълбоки бразди по бузите му.

Отново сграбчи двете ѝ ръце.

Тя примигна, защото звездите заплуваха пред очите ѝ. Разтърси глава, за да си проясни погледа и тогава се сети за ножа.

В ботуша.

Сега ботушът ѝ се виждаше така далече. Той стискаше толкова силно китките ѝ, че вече почти не си усещаше пръстите. Когато за миг спря и се дръпна, за да се освободи от собствените си дрехи – вече не така бели – беше принуден да пусне едната ѝ ръка. Този път Кару я остави да падне отстрани до тялото ѝ, напълно отпусната. Затвори очи. Извън кръга на тяхното насечено дишане пустинното мълчание приличаше на кух, всмукващ звук. Зачуди се дали ако изпищи, ще я чуят в казбата. И ако я чуят, дали някой ще се притече на помощ?

"Исса. Досега трябваше да е дошла."

"Какво са сторили на Исса?"

Кару не изпищя.

Когато отново се стовари върху нея, Тиаго беше забравил за свободната ѝ ръка, а тя само извърна глава настрани и стисна очи. Не го гледаше. Сега той дишаше по вълчи насечено и тя размърда бедра, изви се настрани, за да му попречи. Продължи да стиска очи и слепешком заопипва насъбралите се крачоли на джинсите, за да стигне ботуша. И ножът. Малката дръжка студенееше в жарката ѝ длан. Насред болката и недостига на въздух, в слепотата на плътно стиснатите очи, заобиколена от смрадта на разложение и жуженето на мухи, върху раздиращите камъни на подвижния сипей и под натиска на приковалото я тяло, тази дръжка беше всичко за нея.

Бавно измъкна ножа. Тиаго се опитваше да разтвори бедрата ѝ.

– Хайде, любима – измърка той, – пусни ме вътре. – Едва ли имаше нещо по-извратено от този мъркащ глас и Кару беше сигурна, че ако сега го погледне, той сигурно ще се усмихва. Затова не отвори очи.

Заби ножа до дръжката в меката вдлъбнатинка на шията му. Макар и късо, острието се оказа достатъчно.

Обля я топлина – кръвта му. Ръцете на Тиаго внезапно забравиха за нейните бедра. Когато отвори очи, той вече не се усмихваше.