Дни на кръв и звездна светлина

40. НЕЩО НЕ Е НАРЕД

Още една нощ се спускаше над казбата. Звездите никога не бяха изминавали толкова мудно своя небесен път, но сега времето беше разтеглено от многото животи, които висяха на косъм.

Кару се опитваше да се отвлича с работа – отново имаше спешна нужда от нови тела. Гледаше да не мисли за реалната опасност пак да започне от нулата, но това се оказа много трудно при тия мрачни перспективи.

Можеха да минат дни, преди да разбере накъде вървят нещата. Пътят до Хинтермост беше цяла епопея – деляха ги Свободните владения и целият южен континент. За създания без криле това означаваше седмици наред дълъг и уморителен преход, но сега ходенето по земята беше останало в миналото, слава на боговете. Кару си спомняше как, когато беше Мадригал, едва понасяше мудния ход на нейния батальон. Сега обаче – според развоя на събитията, разбира се – крилатите патрулни отряди можеха да се завърнат до дни.

Или пък никога.

Опасността да не остане нито един оцелял, беше съвсем реална. Тази влудяваща мисъл, чакането, очакването да научи нещо, но без никога да разбере самата истина – всичко беше старо и преживяно като самата война; това бе най-страшният вид проточено, окаяно и постъпателно осъзнаване, което можеше да си представи.

Ето защо предупредителният вик на стражата малко след зазоряване – твърде рано – я стресна и тя тутакси изхвръкна през прозореца, докато нанизът със зъби още потракваше в ръката ѝ. Стигна до парапета на самия връх и продължи още по-нагоре в небето. Не бяха минали дори трийсет и шест часа, а ето че на хоризонта се очертаваха някакви силуети – пълен отряд. Приличаше на същинско чудо.

След няколко минути бяха достатъчно близко, за да различи масивното тяло на Амзалаг. Това беше отрядът на Амзалаг.

Значи, Зири не е с тях.

"Засега." Тя потуши разочарованието си, доволна да види поне Амзалаг. Все още недоумяваше как цял отряд, макар и не този, който очакваше с най-голямо нетърпение, се е върнал непокътнат след подобна битка, при това толкова бързо! Тя кацна върху зеления покрив на сарая и зачака да се приземят. Тиаго излезе да ги посрещне, както правеше винаги, с кръстосани ръце, без да има вид на по-въодушевен или по-изненадан от обикновено. От мястото си не чуваше какво си казват, но забеляза, че ръкавите на войниците са станали корави от засъхналата кръв.

После пристигна още един отряд, след него още един.

С възхода на слънцето ескадрите се завръщаха непокътнати в гнездото си една по една и онова, което доскоро приличаше на чудо, започна да изглежда подозрително. Как е възможно да не дадат нито една жертва? По пладне всички отряди бяха налице с изключение на командвания от Болейрос, а Кару едва дишаше от буцата, заседнала в гърлото ѝ.

– Къде бяха изпратени? – попита тя Тен, вече в стаята си, опитвайки се да намери работа за ръцете и ума си.

– Как така къде – отидоха в Хинтермост – отвърна вълчицата, но Кару знаеше, че лъже. Дори да не се бяха върнали толкова скоро и толкова живи, нещо в настроението им не беше наред. То тежеше.

От удобната си за наблюдение позиция видя как един от воините, Вирко, който с извитите си рога на овен малко ѝ напомняше за Бримстоун, отиде зад крепостния вал, където всички пикаеха, падна на колене и повърна. Задавените звуци, които издаваше, ту се усилваха, ту заглъхваха, прииждайки на вълни към вътрешния двор, където останалите крачеха неспокойно странно смълчани; накрая утихнаха съвсем и сякаш избягваха да се поглеждат един друг в очите.

Амзалаг седна под аркадата и взе да чисти меча си. Когато Кару надникна натам след повече от час, той продължаваше да го чисти, а движенията му бяха отривисти, гневни.

Но гледката, която напълни устата на Кару със слюнка, подсказваща гаденето, беше Рейзър. Каквото и да бяха сторили отрядите през последния ден и половина – време, което, колкото и да пресмяташе, съвсем не беше достатъчно да стигнат Хинтермост и да се върнат – то беше придало наперен вид на безшумната му походка на влечуго. Освен това носеше... торба. Кафява платнена торба, тежка и препълнена, лекедосана от някаква просмукала се в нея течност с неопределим заради тъмната тъкан цвят. Едва потискайки гаденето, Кару се досети каква е тази течност, както и за нейния цвят. Макар само преди няколко дни да се обвиняваше за умишленото си неведение, сега пак нямаше желание да научи нищо повече.

Осъзна, че отново стиска зъбите на антилопата и ги пусна върху масата. После се върна при прозореца. Тен ѝ се сопна, че е много разсеяна, но тя пак не успя да се съсредоточи. А това не беше редно.

Нещо не беше наред.

Не беше наред.

Най-накрая, в протяжното безвремие на най-горещите часове от деня, стражът от наблюдателната кула се обади отново. Зири. Още преди да се усети, Кару изхвръкна от прозореца и вече се носеше във въздуха. Небето беше от чист кобалт, безоблачно и плоско, без скрити тайни.

По него не се виждаше нищо.

Тя объркано погледна към наблюдателната кула. Сега на пост беше Оора, но тя дори не гледаше по посока на портала. Вълка изникна до нея и тя му посочи нещо в далечината, в подножието на хълма. Кару трябваше да присвие очи, за да различи онова, което гледат. Когато го видя, едва събра дъх да изрече: "Не. Не и не. Не".

Двама души, човеци, ту се катереха нагоре по сипея, ту се плъзгаха обратно.

Нямаше съмнение обаче, че вървят право към казбата.