Дни на кръв и звездна светлина

28. НАЙ-СТРАШНАТА ТИШИНА

Има толкова различни видове тишина, мислеше си Свева с притисната до рамото на Рат глава, докато се опитваше да не диша. А този беше най-страшният. Това бе тишината, последвала предсмъртен стон. Макар да я чуваше за първи път, Свева я разпозна инстинктивно; с колкото повече клетници я споделяше, толкова по-напрегната и плашеща ставаше тя. Ако е сама, щеше да стои тихо, но сега – обградена от трийсетина непознати?

При това с бебета?!

Криеха се, свити под стрехата на изровения от пълноводието бряг на потока. Водата течеше покрай тях и миеше копитата им, както и огромните лапи на Рат, но нейното бълбукане можеше да заглуши само по-слабите звуци – хленчене и подсмърчане. Макар че, отбеляза наум Свева, дори това не се чуваше наоколо. Така, както стоеше със здраво стиснати очи, можеше дори да си представи, че е самичка, стига да не беше топлината, излъчвана от тялото на Рат от едната ѝ страна и на Нур – от другата. Майката от племето на кеприните здраво притискаше бебето към себе си. Свева очакваше Лел да заплаче всеки момент, но тя мълчеше. Тази тишина е необикновена, помисли си кошутата дама: съвършена, блещукаща и така крехка. Също като стъкло – ако го разбиеш, то никога вече няма да бъде цяло.

Ако Лел се разплаче, ако нечие копито изгуби опора и се плъзне по брега, или друг звук наруши невинното бълбукане на потока, те всички ще умрат.

Но дори когато някъде в тъмните дълбини на душата ѝ наплашеното дете в нея искаше да хвърли цялата вина върху Рат, че ги е довлякъл тук, пак не можеше да го направи. И не защото не опита. Винаги е хубаво да има някого, когото да обвиниш за всичко. Но проблемът на Свева с прехвърлянето на вината бе в друго: колкото по-назад се връщаше, толкова по-ясно се виждаше нейната вина – задето препусна из долината пред Саразал, развяла коси на вятъра и не обърна внимание на виковете на сестра си да се връщат. Това не стана по вина на Рат. Нещо повече – двете със сестра ѝ сигурно досега щяха да са мъртви, ако не беше той. Заради кеприните обаче щяха да умрат точно сега. Ето в този момент.

Колко странно и ужасно е да знаеш това.

Ако Рат не беше надушил кеприните и не беше ги последвал, ако не бяха ги настигнали и не се бяха присъединили към тях, сега тази споделена тишина изобщо нямаше да я има. Същият въздух щеше да е разкъсан от блеещи викове, а Лел, този сладък малък вързоп, наистина щеше да реве в един глас с всички останали, вместо да се чуват само овните.

– Овни! – провикна се през смях Хазаел – смях от облекчение, както се стори на Акива – и той наистина видя, че в дерето има само овни: рунтаво криворого стадо, без нито един пастир, без следа от химери.

– Ти и ти – посочи двама от войниците Кала. – Избийте ги. Останалите... – Тя се извърна наполовина, оглеждайки отряда си; висеше във въздуха с широко разперени криле, които докосваха върхарите на полегналите дървета по края на дерето и пръскаха искри. – Намерете стопаните им.

Свева дочу блеенето на овните и още по-силно притисна чело към рамото на Рат. Той беше убедил кеприните да натирят стадата си, да се върнат назад по коритото на потока, да излязат от дерето и да се спуснат в друга клисура – тази тук – за да се скрият. Заедно със стадата ставаха многобройни, пък и овните бяха доста шумни и прекалено необуздани, за да им доверят живота си. "Ако сме заедно с тях ще ни открият", каза той, и беше прав.

А сега избиваха овните.

Свева стисна ръката на сестра си; беше отпусната. Блеенето на овните всяваше ужас дори от такова разстояние. Но то не продължи дълго и когато съвсем замря, тя имаше чувството, че може да усети как ангелите кръжат в небето над главите им. Ангели преследвачи. Преследваха тях. Тя стисна дръжката на откраднатия нож, но той я накара да се почувства още по-безсилна, защото бе пригоден за големия и жесток юмрук на някой ангел.

Можеше да наръга серафим с този нож. Какво ли е усещането? Омразата кипеше в нея и тя почти се надяваше да ѝ се удаде такъв случай. Винаги беше мразила ангелите, разбира се, но като нещо далечно и отвлечено. За нея те бяха чудовищата от страшните приказки за лека нощ. Преди да я заловят, дори не беше виждала ангел. Векове наред тази земя беше тяхното убежище – армията на Войнолюбеца имаше грижата за това. Ама че лош късмет да живее в такива размирни времена! Сега серафимите най-неочаквано се превърнаха в реалност: цинични инквизитори, красиви до степен, при която красотата става отвратителна.

А после се появи Рат, страховит до степен, при която страховитото... е, не чак красиво, но поне става царствено. Гордо. Колко странно да търси утеха в масивното тяло на един месоядец. Точно това правеше обаче. Свева отново почувства колко повърхностни са познанията ѝ за живота; откакто попадна в кервана с роби, светът сякаш се отвори пред нея. Тя се сблъска с ревенанти и серафими, видя смъртта и я помириса, а днес, само за един ден, научи за народа си повече, отколкото през всичките четиринайсет години живот. Най-напред Рат, а после и кеприните: овчедушните, както наричаше пастирите и на чиито грижи трябваше да разчита. Нур наложи с билки раната на Саразал и ѝ даде някаква билка, разтворена във вода, надявайки се да пребори треската. Кеприните споделиха храната си с тях, а Лел, която ухаеше на трева, беше предоставена на грижите на Свева и известно време язди на гърба ѝ, обвила с малките си ръчички талията ѝ на мястото, където само преди дни беше черната метална халка на прангите.

Сега Свева стискаше здраво очи. Лицето ѝ беше опряно плътно в рамото на Рат, хълбокът ѝ докосваше тялото на Нур, а тишината ги сплотяваше. Това беше най-страшният вид тишина, но пък за сметка на това пораждаше близост. Не беше със своето племе, но... сега тези тук вече ѝ бяха близки; сигурно всеки може с всекиго да се сближи – ето една хубава мисъл, с която да се разтушава сред хаоса на разпадащия се около нея свят. Свева се запита дали някога пак ще се завърне у дома при майка си и баща си, за да я сподели с тях.

Опита се да си каже молитвата, но досега се беше молила само нощем. Пък и луните вече не ѝ се струваха чак такава закрила, щом ангелите бяха тръгнали на лов през деня.

В края на краищата не Лел ги издаде, а Саразал. Тя се събуди с подскок и отпуснатата ѝ дотогава ръка внезапно се дръпна, освобождавайки се от дланта на Свева. Треската беше утихнала; превръзката с билките на Нур беше свършила своето и когато Саразал отвори огромните си тъмни очи, потрепвайки с мигли, те бяха много по-бистри от последния път, когато Свева ги видя. Но щом ги отвори, Саразал зърна на сантиметри от себе си страховитото лице на Рат.

Тогава тя разтвори уста и запищя.