Разнищи ме

Седемдесет и трета глава

Уорнър спи.

Знам, защото спи точно до мен. Тъмно е и ми се налага да примигна няколко пъти, за да установя, че вече не съм сляпа. Надниквам към прозореца и заварвам луната, пълна до ръба, да лее светлина в малката стаичка.

Още съм тук. В къщата на Андерсън. Навярно в някогашната стая на Уорнър.

А той спи на възглавницата до мен.

Чертите му са толкова деликатни, така ефирни на лунната светлина. Лицето му е издайнически спокойно, кротко, невинно. Замислям се колко невъзможно е да е тук, до мен. Аз да съм тук, до него.

Да лежим заедно в леглото от детинството му.

Да спаси живота ми.

Невъзможно — каква глупава дума.

Помръдвам съвсем леко, но Уорнър реагира моментално, сяда в леглото задъхан и мига трескаво с очи. Поглежда ме, вижда, че съм будна, че очите ми са отворени, и замръзва намясто.

Искам да му кажа толкова много неща. Имам да му казвам толкова много. Имам да свърша толкова неща, да премисля толкова неща.

Но засега имам един-единствен въпрос.

— Къде е баща ти? — прошепвам.

На Уорнър му е нужно малко време да намери гласа си. Казва:

— Върна се в базата. Тръгна веднага след… — той се поколебава, замисля се — … след като те застреля.

Невероятно.

Оставил ме е да кървя на пода във всекидневната му. Чудесен подарък за сина му. Чудесен урок за сина му. Влюбваш се и получаваш шанса да видиш как застрелват възлюбената ти.

— Тоест, той не знае, че съм тук? — питам Уорнър. — Не знае, че съм жива?

Уорнър поклаща глава.

— Не.

Прекрасно, мисля си аз. Прекрасно. Много по-добре е да ме мисли за мъртва.

Уорнър продължава да ме гледа. Гледа ме и ме гледа, и ме гледа, сякаш иска да ме докосне, но се бои да ме доближи. Накрая прошепва:

— Добре ли си, скъпа? Как се чувстваш?

И аз се усмихвам вътрешно, мислейки за всички начини, по които мога да отговоря на въпроса му.

За това, че тялото ми е по-изтощено, по-грохнало, по-изцедено, отколкото някога е било. За това, че от 2 дни в стомаха ми не е попадало нищо друго, освен чаша вода. За това колко ме объркват хората, за това, че наглед са едни, а всъщност са коренно различни, и за това, че се намирам в къща, която уж не съществува, и лежа в едно легло със страшилището на Сектор 45. И се чудя как това ужасяващо същество е способно на толкова нежност, как е способно да спаси живота ми. Спомням си как баща му ме простреля в гърдите. Как само допреди няколко часа лежах в локва от собствената си кръв.

Мисля си за това, че приятелите ми вероятно още са на бойното поле, за това, че Адам навярно умира от тревога по мен. Че Кенджи още носи кой знае колко хора на плещите си. Че Брендън и Уинстън може още да са в плен. Че хората от Пункт Омега може да са мъртви до един. И всичко това ме изумява.

Защото по-добре не съм се чувствала в живота си.

Удивително е колко различна се чувствам сега. Колко различно ще е всичко от тук нататък. Чака ме толкова много работа. Трябва да отмъстя на толкова много хора. Да помогна на толкова много приятели.

Всичко е различно вече.

Защото някога бях просто хлапе.

Днес още съм просто хлапе, но хлапе с желязна воля и два стоманени юмрука, и с 50 години зад гърба си. Хлапе с кауза. Най-сетне осъзнавам, че имам силата, имам дори смелостта да изпълня мисията си.

Сега вече съм стихия.

Отклонение от човешката природа.

Аз съм живо доказателство, че природата е дефектна, че я е страх от собственото ѝ творение, от собствената ѝ метаморфоза.

И съм по-силна. По-гневна.

Готова съм да направя нещо, за което несъмнено ще съжалявам, но този път не ме е грижа. Омръзна ми да съм добричка. Омръзна ми да съм на нокти. Вече не ме е страх от нищо.

Бъдещето ми крие поголовен хаос.

Но този път тръгвам без ръкавици.