Разнищи ме

Петдесета глава

Чувствам се толкова унизена.

Цяла нощ мисля за случилото се и тази сутрин стигнах до едно заключение. Уорнър беше споделил с Касъл нарочно. Защото си играе игрички с мен, защото не се е променил, защото още цели да ме подчини на волята си. Още се опитва да ме превърне в свой проект и да ме нарани.

Няма да го позволя.

Няма да позволя на Уорнър да ме лъже, да манипулира чувствата ми, за да постигне целта си. Не е за вярване, че ми дожаля за него, че изпитах слабост заради него, когато видях как го обижда баща му, че повярвах на думите му за дневника ми. Каква наивна глупачка съм само.

Колко безразсъдно от моя страна да реша, че всъщност е способен на човешки емоции.

Казах на Касъл, че сега, когато знае, че Уорнър може да ме докосва, май е най-разумно да даде задачата ми на друг; вече е опасно. Той обаче се смя, смя, смя и накрая каза:

— О, госпожице Ферърс, напълно, напълно убеден съм, че можете да се защитавате. Даже бих казал, че сте по-способна на това от всички нас. Пък и — добави той — създалата се ситуация е идеална. Ако наистина е влюбен във вас, навярно ще намерите начин да обърнете увлечението му в наша полза. Нужна ни е помощта ви. — Каза ми той, отново придобил сериозен тон. — Ще имаме голяма необходимост от всякаква помощ, а в момента вие сте единственият човек, който може да ни набави необходимите отговори. Моля ви. — Продължи той. — Опитайте да извлечете някаква информация. Каквато и да е. Животът на Уинстън и Брендън зависи от това.

Прав е.

Затова измествам настрана личните си съображения, тъй като Уинстън и Брендън страдат някъде и трябва да ги намерим. Ще направя всичко по силите си да им помогна.

Тоест ще трябва отново да говоря с Уорнър.

Ще трябва да се отнеса с него като със затворник, какъвто той е. Край на страничните разговори. Няма да му позволя отново да ме подведе. И отново, и отново, и отново. Този път ще подходя по-разумно. По-трезво.

И си искам тефтерчето обратно.

Стражите отключват стаята му и аз влетявам вътре с маршова стъпка, затварям вратата след себе си и тъкмо се каня да подхвана предварително подготвената си реч, когато замръзвам намясто.

Не знам какво бях очаквала.

Навярно предполагах, че ще го спипам да дълбае дупка в стената или да крои планове за изтреблението на всички от Пункт Омега, или не знам не знам не знам… знам само как да се боря с гневен нападател, с нагло същество, с арогантно чудовище, но не знам как да подходя към това.

Той спи.

Някой му е донесъл дюшек, елементарен правоъгълник със средно качество, тънък и износен, но все пак по-удобен от земята, и той лежи на него само по чифт черни боксерки.

Дрехите му са на пода.

Панталоните му, ризата му, чорапите му са леко влажни, намачкани, видимо прани на ръка и разпънати да съхнат; палтото му е старателно сгънато и поставено върху кубинките му, а ръкавиците му лежат една до друга върху палтото.

Не е помръднал и със сантиметър, откакто влязох в стаята.

Спи на една страна с гръб към стената, лявата му ръка е пъхната под лицето му, дясната лежи до тялото му — съвършено голо, силно, гладко и с лек аромат на сапун. Не знам защо не мога да откъсна поглед от него. Не знам защо сънят прави лицата ни така нежни и невинни, така спокойни и уязвими, но опитвам да извърна очи, а все не мога. Започвам да забравям целта на посещението си, окуражителните думи, които си наговорих, преди да вляза тук. Защото в него има нещо — винаги е имало нещо пленително, но не разбирам какво. Ще ми се да можех да го пренебрегна, ала не мога.

Защото го наблюдавам и се чудя дали всичко не е в главата ми. Дали не съм безкрайно наивна.

Виждам в него различни цветове, отсенки на златистото и зеленото, виждам човек, на когото никога не е даден шанс да бъде човек, и се питам дали и аз не съм също толкова жестока, колкото потисниците ми, щом смятам, че обществото е право, че някои хора са загубени, че понякога няма връщане назад, че не всички заслужават втори шанс, а не мога-не мога-не мога...

да се съглася.

Все си мисля, че на 19 години още си млад, за да те отпишат напълно, че на 19 години си едва на прага, че е твърде рано да ти кажат, че не ставаш за нищо друго, освен за злодеяния.

Все се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако някой ми беше дал втори шанс.

Затова отстъпвам назад. Обръщам се да изляза.

Оставям го да спи.

Погледът ми попада на тефтерчето ми, оставено на дюшека до протегнатата му ръка, чиито пръсти сякаш току-що са го пуснали. Отдава ми се идеална възможно да си го върна, стига да съм достатъчно внимателна.

Запристъпвам на пръсти, благодарна, че ботите ми са специално предвидени за напълно безшумна походка. Но докато се приближавам към него, нещо на гърба му започва да привлича вниманието ми.

Малко черно правоъгълниче.

Пристъпвам още по-близо.

Примигвам.

Примижавам.

Привеждам се.

Татуировка.

Но не изображение. Просто 1 дума. 1 дума, изписана с печатни букви през средата на гърба му. С мастило.

А кожата му е нашарена с белези.

Кръвта нахлува така стихийно в главата ми, че започва да ми причернява. Гади ми се. Сякаш всеки момент ще излея съдържанието на стомаха си. Искам да изпадна в паника, искам да разтърся някого, искам да разбера задушаващите ме емоции, защото дори не мога да си представя, дори не мога да си представя какво е преживял, за да носи следи от такова страдание по кожата си.

Целият му гръб е карта, начертана с болка.

С дебели и тънки, и неравни, и ужасяващи щрихи. Белези като пътища, които не водят никъде. Дълбоки рани и назъбени разрези, които не мога да си обясня, дири от изтезание, каквото никога не съм очаквала да видя. Те са единствените несъвършенства по цялото му тяло, несъвършенства, скрити и криещи свои собствени тайни.

И не за пръв път осъзнавам, че нямам никакво понятие кой е всъщност Уорнър.

— Джулиет?

Замръзвам.

— Какво правиш тук? — Очите му са широко отворени, тревожни.

— Аз… дойдох да говоря с теб…

— Божичко! — възкликва той и отскача назад. — Поласкан съм, скъпа, но можеше поне да ме оставиш да си обуя панталоните. — Изправил се е до стената, но не посяга към дрехите си. Очите му прескачат от мен към панталоните му на пода и обратно, сякаш се чуди какво да направи. Сякаш внимава да не се обърне с гръб към мен. — Ще бъдеш ли така добра? — Казва ми, кимвайки към дрехите до краката ми с престорена небрежност, която обаче не успява да скрие смущението в очите му. — Тук е доста хладно.

Но аз съм вперила очи в него, в тялото му, впечатлена от невероятната безупречност на предната му страна. Силна, стройна фигура, атлетична и мускулеста, но не едра. Кожата му е светла, но не бледа, с достатъчно слънчев загар, за да изглежда естествено здрава. Тялото на момче за подражание.

Колко лъжовна може да е външността.

Колко опасно, опасно лъжовна.

Погледът му е прикован в моя, очите му са зелени негаснещи огньове, а гърдите му се надигат и спадат така бързо, така бързо, така бързо.

— Какво се е случило с гърба ти? — чувам се да прошепвам.

Цветът се изцежда от лицето му. Той извръща поглед, прокарва ръка по устата си, по брадичката си, надолу по тила си.

— Кой ти е причинил такова нещо? — питам с тих глас. Усещам наченките на странното чувство, което ме спохожда точно преди да направя нещо ужасно. Точно в този момент съм готова да убия някого за това.

— Джулиет, моля те, дрехите ми…

— Баща ти ли? — питам с малко по-остър глас. — Той ли ти го причини…

— Няма значение — прекъсва ме Уорнър вече истински смутен.

— Има значение… и още как!

Той не ми отвръща.

— Татуировката ти… — продължавам аз. — Онази дума…

— Да — казва той, макар и много тихо. Прочиства гърлото си.

— Ами… — примигвам. — Какво значи?

Уорнър поклаща глава, прокарва ръка през косата си.

— От някоя книга ли е?

— Какво те интересува? — пита той, извръщайки поглед. — Откъде идва този внезапен интерес към живота ми?

Не знам, искам да му кажа. Искам да му кажа, че не знам, но това не е вярно.

Защото усещам нещо. Усещам щракането и наместването, скърцането на милион ключове, отключващи милион врати в съзнанието ми. Сякаш най-сетне си позволявам да разчета собствените си мисли, чувства, сякаш за пръв път разкривам собствените си тайни. После претърсвам очите му, претърсвам изражението му за нещо, което дори не мога да назова. И осъзнавам, че вече не искам да съм му враг.

— Всичко приключи — казвам му. — Този път не съм на твоя територия. Няма да ти бъда оръжие и никога няма да ме накараш да размисля. Струва ми се, че вече трябва да си го разбрал. — Свеждам поглед към пода. — Защо тогава продължаваме да се караме? Защо още се опитваш да ме манипулираш? Защо се опитваш да ме подлъжеш с номерата си?

— Нямам представа… — отговаря той и ме гледа така, сякаш не може да прецени дали съм истинска, — …за какво говориш.

— Защо си казал на Касъл, че можеш да ме докосваш? Тази тайна не беше твоя, защо реши, че имаш право да я разкриеш?

— Ясно. — Той въздъхва дълбоко. — Разбирам. — Като че ли идва на себе си. — Виж, скъпа, ще ми хвърлиш ли поне сакото, щом си решила да ме подлагаш на кръстосан разпит?

Хвърлям му сакото. Той го улавя. Сяда на пода. И вместо да го облече, покрива скута си с него. Накрая казва:

— Да, наистина казах на Касъл, че мога да те докосвам. Имаше право да знае.

— Това не му влиза в работата.

— Разбира се, че му влиза в работата — парира ме Уорнър. — Целият свят, който е създал тук, долу, съществува именно благодарение на такава информация. А ти живееш в неговия свят. Има право да знае.

— Не беше нужно да научава.

— Какво толкова? — пита той, изучавайки внимателно очите ми. — Какво от това, че някой е научил за способността ми да те докосвам? Защо държиш да го пазиш в тайна?

Мъча се да намеря правилните думи, но те ми убягват.

— За Кент ли се тревожиш? Мислиш, че ще му е неприятно да научи, че мога да те докосвам?

— Не исках да научава по този начин…

— Какво значение има? — настоява той. — Вглъбяваш се толкова в нещо, което никак не променя личния ти живот. Няма и да го промени. — Казва. — Не и ако продължаваш да твърдиш, че изпитваш единствено омраза към мен. Защото точно това ми каза, нали? Че ме мразиш?

Сядам на пода срещу Уорнър. Придърпвам колене към гърдите си. Съсредоточавам поглед в камъните под краката си.

— Не те мразя.

Уорнър като че ли спира да диша.

— Понякога ми се струва, че те разбирам — казвам му. — Сериозно. Но тъкмо когато реша, че съм видяла истинското ти Аз, пак ме изненадваш. И никога не знам кой си, нито как ще постъпиш. — Вдигам поглед. — Знам само, че вече не те мразя. Опитвах — продължавам аз, — опитвах с всички сили. Защото толкова много пъти си постъпвал ужасно, ужасно. С невинни хора. С мен. Но вече знам прекалено много за теб. Видях прекалено много. Видях, че нищо човешко не ти е чуждо.

Косата му е толкова златиста. Очите му — толкова зелени. Накрая проговаря с измъчен глас:

— Да не би да казваш, че искаш да сме приятели?

— Н-не знам. — Тази идея ме вцепенява. — Не съм се замисляла по въпроса. Просто казвам, че вече не знам… — поколебавам се, поемам си въздух — … не знам как да те мразя. Колкото и да искам. Много искам да те мразя и съзнавам, че трябва, но просто не успявам.

Той отмества поглед.

И се усмихва.

Усмивката му е такава, че ме кара да забравя как да правя каквото и да било друго, освен да мигам, и мигам… и не разбирам какво ми се случва. Не знам защо не мога да убедя очите си да се взират другаде.

Не знам защо сърцето ми обезумява.

Той докосва тефтерчето ми, сякаш дори не съзнава, че го прави. Пръстите му се плъзват по корицата веднъж, два пъти, докато не улавя погледа ми и спира.

— Ти ли си писала всичко това? — Докосва тефтерчето ми отново. — Всяка думичка?

Аз кимвам.

— Джулиет — произнася името ми той.

Спирам да дишам.

— Много бих се радвал — казва. — Да съм ти приятел. Бих се радвал.

И не знам какво се случва с мозъка ми.

Може би е защото усещам, че е повреден, и съм достатъчно глупава да си мисля, че мога да го поправя. Може би е защото виждам в него себе си на 3, 4, 5, 6, 17 години, изоставена, пренебрегната, онеправдана, хулена заради нещо, което не мога да променя, и смятам Уорнър за някого точно като мен, за някого, който така и не е получил шанс в живота. Съзнавам, че всички вече го мразят, че омразата към него е общоприет факт.

Уорнър е страшилище.

Въпросът не се обсъжда, не се оспорва, не се разисква. Решението е взето: Уорнър е презряно човешко същество, ламтящо за убийства, власт и изтезания.

Но аз искам да знам. Имам нужда да знам. Трябва да знам.

Дали наистина е толкова просто.

Ами ако аз самата някой ден се подхлъзна? Ако пропадна в дупка и никой не иска да ми подаде ръка? Какво ме очаква тогава?

Затова отвръщам на погледа му. Поемам си дълбока глътка въздух.

И хуквам.

Хуквам към вратата.