Разнищи ме

Четирийсет и първа глава

Главата на Уорнър е в скута ми.

Лицето му е отпуснато, спокойно и кротко; никога не съм го виждала такова и едва не протягам ръка да погаля косата му, преди да си спомня колко странна е всъщност ситуацията.

Убиец в скута ми

Убиец в скута ми

Убиец в скута ми

Поглеждам надясно.

Краката на Уорнър са върху коленете на Адам, който изглежда не по-малко сконфузен от мен.

— Търпение, хора — казва Кенджи, карайки танка към базата на Пункт Омега. — Знам, че ви поставям в безумно шантаво положение, но не разполагах с много време да измисля по-удачен план.

Той поглежда към двама трима ни, но никой не проговаря, докато…

— Толкова се радвам, че сте добре, момчета. — Казвам го така, сякаш тези 13 срички са седели в мен твърде дълго, сякаш съм ги изблъскала, прогонила от устата си, и чак тогава осъзнавам колко разтревожена съм била, че тримата няма да се върнем живи. — Толкова, толкова много се радвам, че сте добре.

Дълбоко, умислено, равномерно дишане около мен.

— Как се чувстваш? — пита ме Адам. — Ръката ти… добре ли си?

— Да. — Свивам китката си, стараейки се да не изтръпна от болка. — Май ще трябва да ходя с превръзка известно време, но иначе съм добре. Ръкавиците и тези метални чудесии доста помогнаха. — Размърдвам пръсти. Оглеждам ръкавиците си. — Няма нищо счупено.

— Беше направо върхът — казва ми Кенджи. — Спаси ни кожите.

Поклащам глава.

— Кенджи… онова, дето се случи в къщата… много съжалявам, просто…

— Ей, какво ще кажеш да не говорим за това точно в момента, става ли?

— Какво има? — пита тревожно Адам. — Какво е станало?

— Нищо — отвръща бързо Кенджи.

Адам не му обръща внимание. Поглежда към мен.

— Какво е станало? Добре ли си?

— Да, просто… просто… — Трудно ми е да говоря. — Случилото се с… бащата на Уо…

Кенджи изругава шумно.

Устата ми замръзва отворена.

Осъзнавам какво съм изрекла и бузите ми пламват. Спомням си какво бе казал Адам малко преди да излезем от къщата. Той внезапно побледнява, стисва устни и извръща поглед към малкото прозорче на танка.

— Вижте какво… — подхваща Кенджи и се прокашля. — Няма смисъл да го обсъждаме точно сега, ясно? Всъщност, като се замисля, предпочтам да не казваме и дума по въпроса. Понеже тая работа е прекалено смахната, за да…

— Дори не знам как е възможно — прошепва Адам. Изместил е поглед право напред и мига-мига-мига с очи. — Мислех си, че сънувам. — Казва той. — Че всичко това е просто халюцинация. Но пък — той отпуска глава в ръцете си, засмивайки се дрезгаво, — не мога да забравя това лице.

— Не си ли… не си ли виждал върховния главнокомандващ на живо? — осмелявам се да попитам. — Или поне на снимка…? Не са ли ти го показали в армията?

Адам поклаща глава.

— Вечно е държал да бъде невидим, така да се каже — обажда се Кенджи. — Извличаше някакво перверзно удоволствие от това да е невидимата власт.

— Заради страха от неизвестното, предполагам?

— Нещо такова. Чувал съм, че не искал да вижда снимката си никъде… не изнасяше публични речи. Явно си мисли, че разкривайки лицето си пред народа, става уязвим. Просто човек. А открай време обича да плаши хората до смърт. Да се изживява като непобедима сила. Заплаха. Как да се бориш с нещо, което дори не виждаш? Което не можеш да откриеш?

— Затова появата му тук е била такова голямо събитие — размишлявам на глас.

— Именно.

— Но нали мислеше баща си за мъртъв? — питам Адам. — Каза ми, че е починал.

— Само да вметна — обажда се Кенджи, — че още гласувам за варианта "мълчанието е злато". Просто да си кажа. За да сте наясно. Изразявам мнение.

— Така си мислех — проронва Адам, без да ме поглежда. — Така ми бяха казали.

— Кой? — пита Кенджи. Хваща се в грешка. Настръхва. — Мамка му! Добре де. Добре. Хубаво. Любопитно ми е.

Адам свива рамене.

— Вече всичко започва да ми се изяснява. Всички загадки около живота ми. Колко трудно ни беше с Джеймс. След като майка ни почина, баща ни изобщо не се прибираше, освен ако не искаше да се напие и да пребие някого. Явно е водил съвършено различен живот някъде другаде. Затова постоянно ни е оставял сами с Джеймс.

— Нещо не ми се връзва — коментира Кенджи. — Не това, че баща ти е гадняр, ами цялата картинка. Щом с Уорнър сте братя, ти си на осемнайсет, а Уорнър е на деветнайсет, а пък Андерсън никога не се е разделял с майката на Уорнър…

— Родителите ми не са се женили — казва Адам и очите му се ококорват, докато произнася последната дума, сякаш всички липсващи парчета от пъзела най-сетне си идваха на мястото.

— Бил си извънбрачно дете? — казва Кенджи с отвращение. — Ух, не се засягай, ама не мога да си представя, че Андерсън би завързал пламенна любовна авантюра. Направо е откачено.

Адам изглежда така, сякаш се е превърнал в ледник.

— Божичко — прошепва той.

— Добре де, но защо му е изобщо да се забърква в любовни авантюри? — чуди се Кенджи. — Никога не съм я разбирал тая глупост. Щом не си щастлив с една жена, просто я напусни. Не ѝ изневерявай. Прав ли съм? — Изкисква се. — Естествено, че съм прав. Не е нужно да си гений, за да се досетиш. Така де — поколебава се той, — предполагам, че е било любовна авантюра. — Забил е поглед в предното стъкло на танка и не вижда изражението по лицето на Адам. — Може и да не имало нищо общо с любовта. Може да е било просто поредната мъжка заигравка, ако раз… — Усеща се и млъква. — Мамка му! Видяхте ли, ето защо не говоря с хората за личните им проблеми…

— Любов беше — казва Адам, едва дишайки. — Нямам представа защо не се е оженил за нея, но знам, че я обичаше. За нас никога не му е пукало — добавя, — но тя беше друго нещо. Всичко правеше единствено заради нея. Малкото пъти в месеца, когато се прибираше, ме караше да стоя в стаята си. И да пазя тишина. Трябваше да почукам на собствената си врата и да поискам разрешение да изляза дори за да отида до тоалетната. И винаги побесняваше, когато майка ми ме пускаше. Не искаше да ме вижда, освен ако не беше наложително. На мама ѝ се налагаше да ми носи вечеря тайно, за да не ѝ се развика, че ме прехранвала и не оставяла нищо за себе си. — Казва той, клатейки глава. — А положението се влоши още повече след раждането на Джеймс.

Адам мига, сякаш ослепява.

— Когато почина — продължава той и вдишва дълбоко, — обвини мен за смъртта ѝ. Все ми разправяше, че аз съм виновен, задето се разболяла. Че все съм искал прекалено много, че тя не се хранела достатъчно, че изнемощявала от грижи по нас, че се отказала… от всичко заради нас. Заради мен и Джеймс. — Веждите му се сближават. — А аз му вярвах толкова дълго време. Живеех с мисълта, че затова ни е напуснал. Че това е наказанието ни. Че го заслужавам.

Прекалено ужасена съм, за да проговоря.

— След това просто… изобщо не се появяваше, докато растях — продължава Адам, — а дойдеше ли, вечно се държеше отвратително. Когато майка ми почина, просто… обезумя. Идваше у дома само колкото да се накваси. Караше ме да заставам пред него и ме замеряше с празни бутилки. Но дръпнех ли се… дръпнех ли се…

Той преглъща сухо.

— Само това правеше — казва Адам с поутихнал глас. — Идваше у дома. Напиваше се. Пребиваше ме. Бях на четиринайсет, когато престана да се прибира. — Адам се взира в разтворените си длани. — Всеки месец ни изпращаше пари, с които да преживяваме, а накрая… — Умълчава се за момент. — Две години по-късно получавам писмо от чисто новото ни правителство, известяващо ме, че баща ми е починал. Реших, че вероятно се е накъркал и е направил някоя глупост. Изскочил е пред някоя кола например. Удавил се е в океана. Знам ли. Нямаше значение. Радвах се, че е мъртъв, но трябваше да оставя училището. Записах се в армията, защото вече нямахме източник на пари и не вярвах да си намеря работа, а трябваше някак да се грижа за Джеймс.

Адам поклаща глава.

— Остави ни без нищо, без пукната пара, без парче месо, за да оцелеем, а сега седя тук, в този танк, бягам от глобална война, организирана с помощта на собствения ми баща — от гърдите му се изтръгва силен, празен смях, — а вторият най-презрян от мен човек на планетата лежи в безсъзнание в скута ми. — Вече се смее, залива се от смях, от недоумение, вкопчил ръка в косата си, дърпайки корените и, впивайки пръсти в черепа си. — И той ми е брат. Моя плът и кръв. Баща ми е водил втори живот без мое знание и вместо да е мъртъв, за какъвто го смятах, ми дава брат, който ме изтезава почти до смърт в кланица… — Той прокарва треперлива ръка през лицето си и внезапно рухва, внезапно се срива, внезапно губи контрол и ръцете му се тресат, и трябва да ги свие в юмруци, и ги притиска към челото си, и казва: — Той трябва да умре.

А аз не дишам, не поемам нито глътка въздух, просто нищичко, когато казва:

— Трябва да убия баща си.