Разнищи ме

Четирийсет и седма глава

Тръгвам след него.

Адам излиза от трапезарията и поема по празния коридор, а аз го следвам, макар и да знам, че не бива. Знам, че не бива да говоря с него, не бива да поощрявам чувствата си към него, но се тревожа. Безпомощна съм срещу тревогата. Той се затваря в себе си, загубва се в свят, до който нямам достъп, а дори нямам право да го обвинявам за това. Мога само да гадая какво преживява в момента. Скорошните разкрития биха довели по-слаб човек до пълна лудост. И въпреки че напоследък успяваме да работим заедно, в подобни напрегнати ситуации не ни остава почти никакво време за личните ни грижи.

А аз трябва да знам дали е добре.

Не мога просто да спра да се интересувам от него.

— Адам?

Гласът ми го спира. Гръбнакът му видимо се сковава от изненада. Той се обръща и наблюдавам как по лицето му само за няколко секунди се изреждат надежда, недоумение, тревога.

— Какво има? — пита ме той. — Всичко наред ли е?

И за отрицателно време вече е пред мен, цялото му почти двуметрово тяло, и аз се давя в спомени и чувства, които дори не съм опитала да забравя. Мъча се да се сетя за какво исках да говоря с него. Защо изобщо му казах, че не можем да бъдем заедно. Защо ми е да се лишавам от възможността да прекарам дори 5 секунди в обятията му, а той изрича името ми и казва:

— Джулиет… какво има? Станало ли е нещо?

Толкова отчаяно искам да отвърна да, да, стават ужасяващи неща и ми е тежко, толкова ми е тежко и съм уморена, просто искам да се хвърля в прегръдката ти и да забравя света около себе си. Вместо това успявам да вдигна поглед, да го погледна в очите. Синьото им е толкова тъмно, обсебващо.

— Безпокоя се за теб — казвам му.

И очите му моментално се променят, напрягат се, отчуждават се. От устните му се изтръгва бледо подобие на смях и той казва:

— Безпокоиш се за мен. — Въздъхва тежко. Прокарва ръка през косата си.

— Просто исках да се убедя, че си добре…

Той клати глава недоумяващо.

— Какво правиш? — пита ме. — Подиграваш ли ми се?

— Какво?

Тупа с юмрук по устните си. Вдига поглед. Изглежда така, сякаш не знае какво точно да ми каже, а като проговаря, гласът му е обтегнат, накърнен, объркан.

— Ти скъса с мен. Отказа се от съвместното ни бъдеще. В общи линии бръкна в гърдите ми и изтръгна сърцето ми, а сега ме питаш дали съм добре? Как да съм добре, по дяволите? Що за въпрос е това, Джулиет?

Олюлявам се на краката си.

— Не исках да кажа… — преглъщам сухо. — Г-говорех за… б-баща ти… реших, че може би… о, боже, извинявай… прав си, толкова съм глупава… не биваше да идвам, не биваше…

— Джулиет — спира ме отчаяно, улавяйки ме за кръста, докато отстъпвам назад. Очите му са плътно затворени. — Моля те — казва ми, — обясни ми как да постъпя. Как да се чувствам. Неприятностите ме връхлитат една след друга и опитвам да се държа… боже, толкова се старая, но е безкрайно трудно и ми лип… — гласът му пресеква — … липсваш ми. — Произнася го, като че ли думите забиват кинжали в плътта му. — Толкова много ми липсваш, че едва издържам.

Пръстите ми са вкопчени в тениската му.

Сърцето ми бушува в тишината, издавайки всичките ми тайни.

Виждам колко му е трудно да отвърне на погледа ми, колко му е трудно да говори, а той прошепва:

— Обичаш ли ме още?

Напрягам всеки мускул в тялото си само за да се възпра да го докосна, да го целуна, да го прегърна.

— Адам… разбира се, че те обичам…

— Знаеш ли — продължава той с пресипнал от емоции глас, — никога не съм чувствал подобно нещо. Почти не помня майка си, а след смъртта ѝ си имах само Джеймс и скапания ми баща. Джеймс винаги ме е обичал по свой собствен начин, но ти… с теб… — Гласът му го предава. Той свежда поглед. — Как да продължа напред? — Пита ме тихо. — Как да забравя чувството да бъда с теб? Да бъда обичан от теб?

Не осъзнавам, че плача, докато не вкусвам собствените си сълзи.

— Казваш, че ме обичаш — продължава той. — И знам, че е така. — Вдига поглед към очите ми. — Защо тогава да не бъдем заедно?

А аз не знам какво друго да кажа освен…

— С-съжалявам, толкова много съжалявам, нямаш представа колко…

— Защо просто не опитаме? — Вече стиска раменете ми, думите му са трескави, измъчени, лицата ни са опасно близо едно до друго. — Готов съм да се задоволя и с малко, кълна ти се, просто искам да знам, че още присъстваш в живота ми…

— Не мога — казвам му, бърша лицето си и се мъча да спра унижението от сълзите ми. — Никога няма да е достатъчно, Адам, и сам го знаеш. Някой ден ще поемем глупав риск, ще направим нещо забранено. Някой ден ще решим, че няма страшно, но жестоко ще се лъжем. И краят ще е плачевен.

— Но виж ни сега — казва той. — Ще се справя… ще успея да стоя близо до теб, без да те целувам… трябват ми само още няколко месеца обучение…

— Обучението ти няма да помогне — прекъсвам го аз, съзнавайки, че е дошъл моментът да му кажа всичко. Че и той има право да знае. — Защото, колкото повече усъвършенствам способностите си, толкова повече се уверявам колко опасна съм всъщност. Н-не мога да те допусна до себе си. Проблемът вече не е само в кожата ми. Мога да те нараня дори държейки те за ръка.

— Какво? — Той примигва няколко пъти. — За какво говориш?

Вдишвам дълбоко. Опирам длан в стената на тунела и вдълбавам пръсти в нея, раздирайки камъка с тях. Забивам юмрук в нея и сграбчвам шепа натрошена скала, смачквам я в ръката си и и позволявам да се процеди като пясък измежду пръстите ми.

Адам ме гледа изумено.

— Аз прострелях баща ти — казвам му. — Не знам защо Кенджи ме прикриваше. Не знам защо не ти е казал истината. Но бях толкова заслепена от този… този всепомитащ гняв, че исках единствено да го унищожа. И го изтезавах. — Прошепвам аз. — Прострелях го в краката, защото исках да се мъчи по-дълго. Защото исках да се насладя максимално на последния момент. На последния куршум, който щях да изстрелям в сърцето му. И бях толкова близо. Бях толкова близо, когато Кенджи… Кенджи ме дръпна. Защото видя, че не съм на себе си. Не мога да се владея. — Гласът ми е дрезгав, насечен, умолителен. — Не знам какво ми има и не знам дори на какво съм способна. Не знам колко още ще се влошат нещата. Всеки ден научавам по нещо ново за себе си и всеки ден се ужасявам все повече и повече. Причинявала съм потресаващи неща на човешки същества. — Прошепвам. Преглъщам риданието, набиращо сили в гърлото ми. — И не съм добре. — Казвам му. — Не съм добре, Адам. Не съм добре и не е безопасно да си покрай мен.

Той се взира в мен, занемял от смайване.

— Сега вече знаеш, че слуховете са верни — прошепвам аз. — Наистина съм психопат. Чудовище.

— Не — проронва той. — Не…

— Да.

— Не — казва с истински отчаян тон. — Не е вярно… ти си силна… знам го… познавам те. — Казва той. — Познавам те отвътре вече цели десет години — продължава — и знам какво си преживяла, какво си изтърпяла и няма да се откажа от теб, не и заради такова нещо…

— Как можеш да говориш така? Как е възможно след всичко това още да вярваш, че…

— Ти — прекъсва ме той, стисвайки ме по-силно с ръце, — си една от най-смелите, силни личности, които познавам. Имаш най-доброто сърце, най-добрите намерения… — Той спира. Поема си напрегната, трепереща глътка въздух. — Ти си най-добрият човек, когото познавам. — Казва ми. — Преживяла си най-ужасните неща на света, но си оцеляла с непокътната човечност. Как, по дяволите — продължава той с пресеклив глас, — очакваш от мен да те забравя? Как да си тръгна от теб?

— Адам…

— Не — казва той, клатейки глава. — Отказвам да повярвам, че това е краят ни. Не и щом още ме обичаш. Защото рано или късно ще преодолееш всичко това, а аз ще те чакам. Никъде няма да ходя. Няма да погледна друга жена. Ти си единствената, която някога съм желал, и това никога — натъртва той, — никога няма да се промени.

— Колко трогателно.

С Адам замръзваме. Обръщаме се бавно към неканения глас.

Той е в коридора.

Уорнър стои пред нас със закопчани зад гърба ръце и пламнали от гняв и болка, и отвращение очи. Касъл идва зад него, съпровождайки го, накъдето и да са тръгнали, и вижда къде е спрял Уорнър, неподвижен, втренчен в нас, а Адам е като парче мрамор, не помръдва, дори не прави опит да диша, да проговори, да извърне поглед. Почти несъмнено горя толкова жарко, че скоро от мен ще остане само препечена шушулка.

— Толкова си прелестна с изчервени бузи — казва ми Уорнър. — Но много ми се ще да не пилееше чувствата си по човек, който трябва да се моли за любовта ти. — Той кимва с глава към Адам. — Колко жалко. — Казва му. — Сигурно си ужасно смутен.

— Болно копеле — отговаря му Адам със стоманен глас.

— Поне още не съм загубил достойнството си.

Касъл поклаща ядосано глава. Избутва Уорнър напред.

— Връщайте се на работа, ако обичате. И двамата — изкрещява ни, докато с Уорнър минават покрай нас. — Пилеете ценно време тук.

— Върви по дяволите — изкрещява Адам на Уорнър.

— Това, че отивам по дяволите — отвръща Уорнър, — не променя факта, че не я заслужаваш.

Адам не отговаря.

Просто гледа замислено как Уорнър и Касъл изчезват зад ъгъла.