Разнищи ме

Двайсета глава

Уорнър стои на около 5 метра от мен.

Костюмът му е шит по поръчка и е плътно прилепнал по фигурата му, в толкова наситен нюанс на черното е, че е почти ослепителен. Раменете му са загърнати с разкопчано вълнено палто с цвят на дървесен мъх и широколистни гори, 5 тона по-тъмен от зелените му… зелени очи; искрящите златни копчета са идеалното допълнение към златистата му коса. Носи черна вратовръзка. Черни кожени ръкавици. Лъснати черни кубинки.

Изглежда съвършено.

Безупречно, особено сред мръсотията и опустошението, обграден от възможно най-убитите цветове, които може да предложи местността. Същинско видение от смарагд и оникс и борове със златна смола; слънчевата светлина откроява силуета му по така измамен начин. Имам чувството, че сияе. Че около главата му има ореол. Може би така светът вижда иронията. Защото в някои аспекти Уорнър е по-красив дори от Адам.

Защото Уорнър не е човек.

В него няма нищо човешко.

Той се оглежда, присвил очи срещу утринната светлина, а вятърът разгръща отвореното му палто за достатъчно дълъг момент, че да зърна ръката му под него. Бинтована е. Виси от превръзка през рамо.

Толкова близо.

Толкова съм близо.

Войниците, кръжащи край него, очакват заповедите му, очакват нещо да се случи, а аз не мога да откъсна очи от него. Полазва ме неканена, странна тръпка при мисълта, че съм толкова близо до него, но и толкова далеч. Усещам я почти като преимущество — възможността да го изучавам без негово знание.

Колко странно, странно… умопомрачено момче.

Не мисля, че мога да забравя какво ми причини. Какво ме принуди да направя. Как заради него едва не убих отново. Ще го мразя вечно за това, макар и да съм сигурна, че пак ще ми се наложи да застана лице в лице с него.

Някой ден.

Не вярвах, че ще видя Уорнър в района на комплексите. Нямах представа, че посещава гражданите — но пък и, честно казано, никога не съм знаела как прекарва дните си, освен когато е бил с мен. Не разбирам каква работа има тук.

Най-накрая казва нещо на войниците и те кимват, само по веднъж, с отсечено движение. После хукват нанякъде.

Преструвам се, че гледам нещо от дясната му страна, държейки главата си наведена и леко килната настрани, за да не види лицето ми, дори да погледне към мен. Протягам лявата си ръка да придърпам шапката върху ушите си, а дясната се преструва, че рови из боклука, търси полезни отпадъци.

Така се прехранват някои хора. Поредното окаяно занимание.

Уорнър прокарва здравата си ръка по лицето си, покривайки с длан очите си само за момент, преди да я притисне към устата си, сякаш го мъчат думи, които не смее да изрече на глас.

Очите му изглеждат почти… тревожни. Но сигурно не тълкувам изражението му правилно.

Наблюдавам го как наблюдава хората около себе си. Наблюдавам го достатъчно внимателно, че да забележа как погледът му се задържа върху малките дечица, търчащи едно подир друго с невинност, доказателство за това, че нямат ни най-малка представа какъв е бил светът, който са загубили. Родили са се в това потискащо, мрачно място.

Опитвам да прочета мислите му, докато се взира в тях, но той умишлено държи лицето си съвършено безизразно. Не допуска нито капка емоция по него. Само примигва от време на време, застанал съвършено неподвижен, като статуя, удържаща напора на вятъра.

Едно улично куче се е запътило право към него.

Внезапно се вцепенявам. Страх ме е за клетото същество, за това едва живо, премръзнало животинче, търсещо поне някакви остатъци от храна, нещичко, което да го спаси от гладна смърт за следващите няколко часа. Сърцето препуска в гърдите ми, кръвта бушува бясно във вените ми и…

Не знам защо, но очаквам да се случи нещо ужасяващо.

Кучето се блъсва право в задната страна на краката му, сякаш е сляпо и не вижда какво има пред него. Запъхтяно е, а езикът му виси от едната страна на муцуната му, като че ли не знае как да го прибере. Скимти тихичко, отърквайки се в изискания панталон на Уорнър, и аз затаявам дъх, когато златното момче се обръща. Почти очаквам да извади пистолета си и да застреля кучето в главата.

Вече съм виждала да прави същото с човешко същество.

Но каменната маска пада от лицето на Уорнър, разкривайки съвършените му черти, искрена изненада повдига веждите му и разширява очите му само за момент. Достатъчно да забележа.

Той обхожда с бърз поглед обкръжението си, после грабва животинчето в ръце и се скрива зад една ниска ограда — от онези, с които преграждат парчетата земя, прилежащи към всеки от комплексите. Внезапно ме обзема жестоко любопитство да разбера как ще постъпи и още съм притеснена, толкова притеснена, че не мога да дишам.

Виждала съм какво е способен да причини Уорнър на човешко същество. Познавам коравосърдечността му и суровия му поглед, и пълното му безразличие, студеното му, хладнокръвно изражение, нетрепващо дори в момента на безпощадно убийство. Дори не мога да си представя какво би сторил на едно невинно пале.

Трябва да видя с очите си.

Трябва да прогоня образа му от главата си и именно това ще ми помогне. Доказателството, че е болен, извратен, че не е нормален човек и винаги ще си остане такъв.

Поизправя ли се съвсем мъничко, ще успея да го видя. Ще успея да видя какво прави на горкото същество и може би ще намеря начин да го спра, преди да е станало твърде късно, но в този момент чувам гласа на Касъл, висок шепот. Привиква ни, казва ни, че хоризонтът е чист да продължим напред, Уорнър го няма.

— Всички тръгваме, но поотделно — нарежда той. — Придържайте се към плана! Никой да не се лепва за друг. Среща при сборния пункт. Ако не успеете навреме, оставяме ви. Имате трийсет минути.

Кенджи дърпа ръката ми, казва ми да стана на крака, да се концентрирам, да гледам в правилната посока. Вдигам поглед и виждам, че останалите вече са изчезнали, Кенджи обаче не помръдва от мястото си. Ругае под носа си, докато най-сетне не се изправям. Кимвам с глава. Уверявам го, че знам плана, и му махвам да продължава без мен. Напомням му, че не бива да ни виждат заедно. Че не бива да се движим по групи или двойки. Не трябва да се набиваме на очи.

Най-накрая, най-накрая той се обръща и потегля.

Гледам го как се отдалечава. После правя няколко крачки напред, но веднага се завъртам и хуквам обратно към ъгъла на комплекса, прилепвайки гръб до стената, за да се скрия от чужди погледи.

Очите ми обхождат района, докато не попадат на оградата, където видях Уорнър за последно; надигам се на пръсти, за да надникна над нея.

И ми се налага да покрия устата си с длан, за да не ахна на глас.

Уорнър е клекнал на земята и храни кучето със здравата си ръка. Треперещото кокалесто телце на животинчето е сгушено в отвореното палто на Уорнър, а късите му премръзнали крачета шават в търсене на топлинка. Маха бясно с опашка, отдръпва се назад да погледне Уорнър в очите и веднага се връща в уюта на палтото. Чувам Уорнър да се смее.

Виждам го да се усмихва.

Усмивката го преобразява до неузнаваемост, запалва звезди в очите му, облива устните му с ярка светлина и осъзнавам, че никога досега не съм го виждала такъв. Не съм виждала дори зъбите му — толкова прави, толкова бели, напълно съвършени. Изящна, изящна външност за момче с черно, черно сърце. Трудно ми е да повярвам, че ръцете на човека пред мен са оцапани с кръв. Изглежда мекушав и уязвим — съвсем човешки. Очите му са присвити от широката усмивка, а бузите му — порозовели от студа.

Има трапчинки.

Спокойно бих го нарекла най-красивото нещо, което някога съм виждала.

А ми се ще да не го бях виждала.

Защото нещо в сърцето ми се пръсва и го чувствам като страх, боли като ужас, има вкус на паника, на тревога и отчаяние и не знам как да си обясня картината пред себе си. Не искам да виждам Уорнър такъв. Не искам да го възприемам като нещо, различно от чудовище.

Това е грешка.

Отдръпвам се твърде бързо и твърде надалеч в неправилната посока, внезапно забравям как се стои на крака и се проклинам, задето съм пропиляла времето си за бягство. Знам, че Касъл и Кенджи ще искат да ме убият заради глупавата постъпка, но те не разбират какво се случва в съзнанието ми в момента, не разбират какво…

— Ей! — излайва той. — Кой е там?

Вдигам поглед неволно и твърде късно осъзнавам, че съм откликнала на гласа на Уорнър. Вече е на крака, вцепенен, вперил поглед право в очите ми, здравата му ръка замръзва във въздуха, после се отпуска безжизнено до тялото му, долната му челюст увисва; смаян е, временно обездвижен от изненада.

Виждам как думите умират в гърлото му.

Парализирана съм, приклещена от погледа му, гърдите му се надигат и спадат тежко, а устните му сякаш се готвят да оформят думите, които несъмнено ще ме обрекат на смърт, и всичко това заради глупавата ми, безразсъдна, идиотска…

— Каквото и да правиш, не крещи.

Някой запушва с ръка устата ми.