Разнищи ме

Трийсета глава

— Не така искахме да се развият нещата — казва ми Касъл, — но такива събития обикновено не протичат по план. — С Адам и Кенджи ни приготвят за битка. Разположили сме се в една от по-големите тренировъчни стаи с още 5 членове на Пункт Омега, които не съм срещала досега. Те отговарят за оръжията и защитната екипировка. Интересно е как всеки тук си има работа. Всеки допринася с нещо. Всеки изпълнява задача.

Всички работят заедно.

— Вижте, госпожице Ферърс, още не знаем много неща за дарбата ви, но се надявам, че когато настъпи моментът, Енергията ви сама ще се отзове. Този тип напрегнати ситуации са идеалната среда за проявление на способностите ни; всъщност седемдесет и осем процента от членовете на Пункта съобщават, че за пръв път са открили какво умеят при критични, високорискови обстоятелства.

Аха, не му казвам. Има нещо такова.

Касъл взима нещо от една от жените в стаята — Алиа, ако не се лъжа.

— И няма за какво да се тревожите — казва ми той. — Ще бъдем наблизо, в случай че нещо се обърка.

Не споменавам, че нито веднъж не съм казала, че се тревожа. Поне не на глас.

— Това са новите ви ръкавици — обяснява Касъл и ми ги подава. — Пробвайте ги.

Новите ми ръкавици са по-къси, по-меки, стигат точно до китката ми и се закопчават с клипс. Чувствам ги по-дебели, малко по-тежки, но пасват идеално на пръстите ми. Свивам ръката си в юмрук. Усмихвам се леко.

— Невероятни са — отвръщам му. — Не казахте ли, че са дело на Уинстън?

Касъл оклюмва.

— Да — отвръща тихо. — Завърши ги вчера.

Уинстън.

Неговото беше най-първото лице, което видях, събуждайки се в Пункт Омега. Кривият му нос, пластмасовите му очила, пясъчнорусата му коса и психологическите му познания. Нуждата му от гнусно кафе.

Спомням си за счупените очила, които намерихме в захвърлената раница.

Нямам представа какво му се е случило.

Алиа се връща с някакво кожено приспособление в ръце. Прилича ми на хамут. Моли ме да вдигна ръце и ми помага да го нахлузя; чак тогава се досещам, че е кобур. Състои се от дебели кожени презрамки, които се кръстосват по средата на гърба ми, и още 50 различни каишки от съвсем тънка черна кожа, застъпващи се една с друга около най-високата част на кръста ми — точно под гърдите — като един вид частично бюстие. Прилича на сутиен без чашки. Алиа закопчава всички каишки вместо мен, а аз продължавам да се чудя какво ми е нахлузила. Чакам някой да ми даде обяснение.

Тогава виждам пистолетите.

— В бележката не пишеше, че трябва да ви изпратим невъоръжена — казва Касъл, докато Алиа му подава два автоматични пистолета с познатите ми форма и размер. Вчера се упражнявах да стрелям с тях.

Хич не ме биваше.

— Затова не виждам причина да тръгвате без оръжие — продължава Касъл. Показва ми къде са кобурите, намират се от двете страни на гръдния ми кош. Научава ме как да прибирам пистолетите в тях, как да закопчавам държачите, къде да слагам резервните патрони.

Дори не си правя труда да му споменавам, че не знам как се презарежда пистолет. С Кенджи не стигнахме дотам по време на урока ми. Беше твърде зает да ми напомня, че не бива да размахвам оръжието, докато му задавам въпроси.

— Надявам се да не прибягвате до огнестрелни оръжия — казва ми Касъл. — Разполагате с предостатъчно в собствения си арсенал; едва ли ще ви се наложи да стреляте по някого. А тъй като е възможно в даден момент да впрегнете унищожителната сила на дарбата си, ви съветвам да използвате тези. — Показва ми чифт неща, подобни на метални боксове, но с по-сложна форма. — Алиа ги направи за вас.

Погледът ми прескача от нея към Касъл и накрая към странните предмети в ръката му. Той се усмихва широко. Благодаря на Алиа, задето е отделила време да ги направи, а тя изпелтечва някакъв нечленоразделен отговор, изчервявайки се, сякаш не може да повярва, че говоря с нея.

Объркана съм.

Взимам боксовете от Касъл и ги оглеждам. Долната им страна се състои от по 4 концентрични кръга, споени един за друг и достатъчно големи в диаметър, че облечените ми в ръкавици пръсти да влязат в тях като в халки. Обръщам ръката си, за да огледам и горната им част. Прилича на малък щит, милион парченца метал, покриващи кокалчетата ми, пръстите ми, цялата задна страна на ръката ми. Свивам я в юмрук и металът следва движенията на ставите ми. Освен това не е толкова тежък, колкото изглежда.

Слагам и другия бокс. Свивам пръсти. Пресягам се за пистолетите, вече пристегнати към тялото ми.

Лесна работа.

Ще се справя.

— Харесват ли ти? — пита Касъл. Никога досега не съм го виждала да се усмихва толкова широко.

— Много — отговарям аз. — Всичко е идеално. Благодаря ви.

— Чудесно. Радвам се. А сега — продължава той, — извинете, но трябва да се погрижа за още няколко подробности, преди да тръгнем. Няма да се бавя. — Той ми кимва отривисто и се отправя към вратата. Стаята се изпразва и оставаме само ние тримата с Кенджи и Адам.

Обръщам се да видя как вървят нещата при момчетата и един милион неми думи се изсипват от зейналата ми уста.

Кенджи е облечен в костюм.

Странен еластичен костюм, който няма абсолютно нищо общо с моя. Кенджи е черен от глава до пети: катранените му коси и очи пасват отлично на облеклото, описващо всеки контур на тялото му. Материята изглежда синтетична, почти като пластмаса; лъщи на флуоресцентната светлина в стаята и като я гледам, ми се струва прекалено твърда, възпрепятстваща движенията. Но тогава Кенджи протяга ръце и се люшва напред-назад върху стъпалата си и костюмът внезапно заприличва на течност, движеща се заедно с него. Съчетан е с кубинки, но не и с ръкавици. И той има хамут, но неговият е различен: снабден е с елементарни кобури, преметнати през раменете му като презрамки на раница.

А Адам.

Адам е приказен облякъл тениска с дълги ръкави, тъмносиня и опасно тясна в областта на гърдите му. Не мога да не задържа поглед върху всеки елемент от облеклото му, не мога да не си спомня какво е чувството да съм притисната към него, в обятията му. Стои точно пред мен, а ми липсва, сякаш не съм го виждала от години. Черните му войнишки панталони са пъхнати в същите онези кубинки, които носеше при първата ни среща в психодиспансера — високи до пищяла и лъскави, ушити от гладка кожа, прилепваща така съвършено по формата на краката му, че си я представям като материал за облекло, не за обувки. Той обаче не е въоръжен.

И ми е любопитно защо.

— Адам?

Той вдига глава и замръзва. Примигва с вирнати вежди и отворени устни. Очите му пропътуват всеки сантиметър от тялото ми, спирайки да проучат по-подробно хамута, достигащ до гърдите ми, пистолетите, увиснали близо до талията ми.

Не казва и дума. Просто се взира в мен, докато накрая не извръща поглед, задъхан, сякаш е получил удар в стомаха. Прокарва ръка през косата си, притиска длан към челото си и измърморва, че ей сега ще се върне. После излиза от стаята.

Прилошава ми.

Кенджи се прокашля шумно. Поклаща глава и казва:

— Еха. Така де, кажи честно, да не искаш да получи инфаркт горкият?

— Какво?

Кенджи ме гледа, сякаш съм изтърсила най-голямата глупост на света.

— Като се появиш в тоя вид, все едно казваш: "О, Адам, погледни ме, виж колко съм неустоима в новия си костюм", пърхаш с мигли…

— Пърхам с мигли? — възпротивявам се аз. — Какви ги приказваш? Не пърхам с мигли! И това е същият костюм, с който ходя всеки ден…

Кенджи изсумтява. Свива рамене и заявява:

— Е, да, ама сега изглежда различно.

— Ти си побъркан.

— Просто казвам — продължава той, вдигайки ръце в драматичен жест на капитулация, — че ако бях на негово място, а ти беше моето момиче и се разкарваше в тоя вид, при положение че не мога да те докосна… — Той извръща поглед. Свива рамене. — Просто казвам, че хич не му завиждам на клетото копеле.

— Не знам какво да направя — прошепвам. — Не се мъча да го нараня…

— Ох, да му се не види. Забрави, че изобщо съм си отворил устата — махва с ръка той. — Сериозно. Не ми влиза в работата. — Стрелва ме с рязък поглед. — И не си въобразявай, че това беше покана да заизливаш най-съкровените си чувства пред мен.

Аз присвивам очи.

— Няма да ти казвам нищо за чувствата си.

— Хубаво. Защото не ме интересува.

— Имал ли си някога приятелка, Кенджи?

— Моля? — отвръща дълбоко засегнат той. — Да ти приличам на човек, който никога не е имал приятелка? Да си ме виждала случайно?

Врътвам очи.

— Забрави, че попитах.

— Не е за вярване, че току-що ми зададе подобен въпрос.

— Ти си този, който все разправя, че не искал да говори за чувства — изрепчвам се аз.

— Не — отвръща той. — Просто не искам да говорим за твоите чувства. — Сочи към мен. — За своите мога да ти говоря цял ден.

— Е, искаш ли тогава да обсъдим твоите чувства?

— Как пък не!

— Ама…

— Не.

— Хубаво. — Отмествам очи. Подръпвам каишките, стягащи гърба ми. — А за костюма си поне ще кажеш ли нещо? — Питам го аз.

— Как така "ще кажа ли нещо"? — свъсва вежди той. Плъзва ръце надолу по гладката материя. — Костюмът ми е върхът.

Едва сдържам усмивката си.

— Просто ми стана интересно защо си облечен така? Защо ти имаш костюм, а Адам — не.

Той свива рамене.

— На Адам не му е нужен. Всъщност това важи за повечето хора тук; всичко зависи от това каква дарба имаш. В моя случай например е страшно полезен. Невинаги го използвам, но когато мисията е сериозна, помага много. Ако ми се наложи например да се слея с околната среда — обяснява той, — е доста по-лесно да променя един-единствен цвят, черен в този случай; многото слоеве дрехи и многото парчета плат около тялото ми ме принуждават да вложа повече енергия, тъй като трябва да скрия повече елементи. Ако облеклото ми се състои само от една част с един цвят, съм много по-добър хамелеон. Освен това — добавя той, стягайки мускулите на ръцете си, — изглеждам убийствено секси в него.

Едва устисквам да не избухна в смях.

— Добре, но Адам? — питам аз. — На Адам не са му нужни нито костюм, нито пистолети? Не ми се струва редно.

— Имам пистолети — казва Адам, връщайки се в стаята. Очите му са съсредоточени в юмруците, които свива и разпуска пред себе си. — Просто не се виждат.

Не мога да откъсна поглед от него.

— Невидими пистолети, а? — подсмихва се Кенджи. — Много сладко. Май през такава фаза не съм минавал.

Адам впива гневен поглед в Кенджи.

— В момента съм въоръжен с девет различни оръжия. Искаш ли да избереш с кое да те гръмна? Или аз да избера?

— Майтап бе, Кент. Мамка му. Просто се майтапех…

— Така, така.

Всички се завъртаме по посока на гласа на Касъл.

Той оглежда трима ни.

— Готови ли сте?

— Да — отговарям аз.

Адам кимва.

— Да им разкатаем фамилиите — казва Кенджи.

— Последвайте ме — казва Касъл.