Разнищи ме

Четирийсет и трета глава

Дори не знам откъде да започна.

Болката на Адам е като шепа мраморни топчета, запратени в лицето ми, шепа слама, натикана в гърлото ми. Адам няма родители, а баща, който го е биел, малтретирал, изоставил го е, само и само да съсипе света… и му е завещал чисто нов брат, който е абсолютна негова противоположност във всяко едно отношение.

Уорнър, чието малко име вече не е мистерия, Адам, чиято фамилия не е Кент.

Кент е презимето му, така ми е казвал. Казвал ми е, че не искал да има нищо общо с баща си, затова не се представял с истинската си фамилия. Поне по това си прилича с брат си.

Това, както и фактът, че и двамата са донякъде неуязвими от допира ми.

Адам и Ейрън Андерсън.

Братя.

Седя в стаята си, в мрака и се мъча да си представя Адам като брат на недорасло момче, дете, чиято омраза към баща му го подтиква към поредица от безразсъдни решения в хода на живота му. Двама братя. Два коренно различни избора.

2 коренно различни живота.

Касъл ме навести тази сутрин, ранените вече са настанени в медицинското крило и лудостта най-сетне е постихнала, а той дойде и ми каза:

— Госпожице Ферърс, вчера проявихте изключителна смелост. Исках лично да ви изкажа признателността си и да ви благодаря за подкрепата. Не знам дали щяхме да се справим без ваша помощ.

Усмихнах му се, преглътнах комплимента с известна трудност и реших, че е приключил, когато каза:

— Всъщност съм толкова впечатлен, че бих искал да ви предложа първата ви официална мисия в Пункт Омега.

Първата ми официална мисия.

— Проявявате ли интерес? — попита ме той.

Отвърнах му, че да, да, да, разбира се, че проявявам интерес, определено проявявам интерес, проявявам огромен интерес най-сетне да получа работа, истинско назначение… а той се усмихна и каза:

— Много се радвам да го чуя. Защото не се сещам за по-подходящ човек за тази позиция.

Сияя от щастие.

Слънцето, луната и звездите ме извикаха и казаха: "Намали сиянието, ако обичаш, защото ни заслепяваш", а аз не ги послушах, продължих да сияя. После помолих Касъл да ми обясни в какво се състои новото ми официално назначение. Онова, което смята, че е точно за мен.

И той отвърна:

— Бих искал да ви поверя новия ни гост и разпитите му.

Спрях да сияя.

Вперих неразбиращ поглед в Касъл.

— Естествено, целият процес ще протича под мое наблюдение — продължи Касъл, — затова спокойно можете да ми отправяте всякакви въпроси. Но при всички случаи ще трябва да се възползваме от присъствието му тук, а за целта трябва да го накараме да проговори. — Касъл се умълча за момент. — Като че ли… изпитва някакво странно увлечение по вас, госпожице Ферърс, и дано ми простите, но смятам, че е наш дълг да извлечем максимална полза от това. Не можем да си позволим да пренебрегнем никое отдало ни се преимущество. Всяка информация за плановете на баща му или местонахождението на заложниците може да се окаже… несъмнено ще е безценна за каузата ни. А не разполагаме с много време. — Каза той. — Опасявам се, че ще трябва да започнете веднага.

Тогава помолих света да се отвори, казах си: свят, моля те, отвори се, защото бих искала да падна в река от лава и да умра… поне малко, но светът не ме чуваше, защото Касъл продължаваше да говори.

— Може би ще успеете да го вразумите. Нека разбере, че целта ни не е да го нараним. Убедете го да ни помогне с освобождаването на останалите заложници.

— О — казах уверено аз, — значи, той е в килия? Зад решетки?

Но Касъл се засмя, разведрен от внезапната ми, неочаквана наивност, и каза:

— Не ставайте глупава, госпожице Ферърс. Тук нямаме подобно нещо. Никога не ми е хрумвало, че ще ни се наложи да държим заложници в базата на Пункт Омега. И все пак, да, затворен е в стая и да, вратата е заключена.

— Значи, искате от мен да вляза в стаята му? — попитах. — Да остана насаме с него?

Спокойна! Разбира се, че бях спокойна. Бях пълната, абсолютна противоположност на спокойствието.

Тогава обаче челото на Касъл се сбърчи угрижено.

— Затруднява ли ви това? — попита ме той. — Реших, че тъй като не може да ви докосва, няма да се страхувате от него като всички останали. Той е наясно със способностите ви, нали така? Предполагам ще е достатъчно умен да стои настрана от вас.

Много интересно се получи, защото усещах как цяла кофа с лед се изсипва върху главата ми, ледената вода се стича шурти просмуква се в костите ми… и всъщност… не, изобщо не беше интересно, защото трябваше да кажа:

— Да. Добре. Да, разбира се. Почти забравих. Естествено, че не може да ме докосва, напълно прав сте, господин Касъл, сър, какво ме прихваща?

Касъл изглеждаше облекчен, сякаш току-що се беше потопил във вир, който се оказваше топъл, напук на очакванията му да е леденостуден.

Сега съм тук, седя по абсолютно същия начин, както преди 2 часа и започвам да се чудя...

колко ли време

ще успея да опазя тайната си.