Разнищи ме

Четирийсет и осма глава

Джеймс идва да гледа тренировката ми преди вечеря.

Откакто се върнахме, прекарва доста време с нас и като че ли всички сме по-щастливи, когато той е наоколо. В присъствието му има нещо така отпускащо, така приятно. Радвам се, че се върна.

Демонстрирам му колко лесно ми е вече да троша разни неща.

Тухлите са нищо. Все едно смачквам парче торта. Металните тръби се огъват в ръцете ми като пластмасови сламки. Дървото си има своите особености, защото, ако го прекърша по грешния начин, могат да ми се забият трески, но общо взето вече нищо не ме затруднява. Кенджи измисля нови и нови начини да изпробва способностите ми; напоследък ме учи да разширявам диапазона им — да прилагам силата си от разстояние.

Ясно е, че не всички видове способности могат да се използват от разстояние. Лили например е надарена с невероятна фотографска памет. Но няма как да я предаде на друг човек.

Разширяването на диапазона е най-сложната задача дотук. Изисква огромни усилия — както психически, така и физически. Трябва да владея изцяло съзнанието си и да знам точно как мозъкът ми осъществява връзката с онази невидима кост от тялото ми, отговорна за дарбата. Тоест трябва да умея да откривам източника на силата си и да я съсредоточавам в една фокусна точка, от която да мога да черпя енергия, където и да се намирам.

Мозъкът ми направо пламва.

— Може ли и аз да пробвам да счупя нещо? — пита ме Джеймс. Грабва една от тухлите в купчината и я подхвърля леко в дланта си. — Може пък и аз да съм суперсилен като теб.

— Чувствал ли си се някога суперсилен? — пита го Кенджи. — Сещаш се, свръхестествено силен?

— Не — отговаря Джеймс, — но пък и никога не съм опитвал да чупя разни неща. — Той примигва към Кенджи. — Дали пък не е възможно и аз да съм като вас? И аз да имам някаква сила?

Кенджи съсредоточава поглед в него. Като че ли премята разни идеи в главата си. Накрая казва:

— Определено е възможно. Очевидно в ДНК-то на брат ти има нещо, тоест и в твоето може да има.

— Наистина ли? — Джеймс направо подскача нагоре-надолу от вълнение.

Кенджи се изкисква.

— Нямам представа. Просто казвам, че не е изклю… Не! — Изкрещява той. — Джеймс…

— Опа! — Джеймс се стряска, изпуска тухлата на пода и стисва юмрук, за да затвори кървящата рана в дланта си. — Май натиснах твърде силно и ми се изплъзна. — Обяснява той, мъчейки се да сдържи сълзите си.

— Така ли мислиш? — Кенджи клати глава задъхано. — Да му се не види, хлапе, не може просто да си режеш ръцете, когато ти скимне. Ще ми докараш инфаркт. Ела тук. — Казва с по-мек тон. — Дай да погледна.

— Нищо ми няма — отвръща Джеймс с пламнали бузи, криейки ранената ръка зад гърба си. — Не е страшно. Ей сега ще ми мине.

— Такива рани не минават току-така — казва Кенджи. — Дай да я видя…

— Чакай малко — прекъсвам го, заинтригувана от напрегнатото изражение по лицето на Джеймс, от концентрацията, с която стиска скрития си юмрук. — Джеймс… как така ще ти "мине"? Искаш да кажеш, че ще зарасне ли? От само себе си?

Джеймс примигва насреща ми.

— Ами да — отговаря. — Винаги зарастват много бързо.

— Кое? Кое зараства много бързо? — Вече и Кенджи се взира в него, явно схванал идеята ми, и ми стрелка многозначителни погледи, повтаряйки беззвучното Леле майко! отново и отново.

— Ами като пострадам — отговаря Джеймс и ни гледа така, сякаш сме си загубили ума. — Като се порежеш например — обръща се към Кенджи, — не заздравява ли раната?

— Зависи от това колко е дълбока — обяснява Кенджи. — Но такава като тази на дланта ти — казва той, клатейки глава, — трябва да се почисти, за да не се инфектира. После трябва да се превърже с бинт и някакво мазило, за да не остане белег. След това — продължава той — са нужни поне няколко дни да образува коричка. Чак тогава започва да заздравява.

Джеймс мига, като че ли никога през живота си не е чувал подобна нелепица.

— Дай да ти видя ръката — казва му Кенджи.

Джеймс се поколебава.

— Няма страшно — уверявам го аз. — Наистина. Просто ни е любопитно.

Бавно, съвсем бавно Джеймс вдига стиснатия си юмрук. Още по-бавно отваря пръсти, наблюдавайки реакциите ни през цялото време. И точно там, където преди няколко секунди зееше кървяща рана, сега няма нищо друго, освен здрава розова кожа и малко кръв.

— Ебаси работата! — възкликва с удивление Кенджи. — Извинявай — обръща се към мен, скачайки да хване ръката на Джеймс, ухилен до уши, — но трябва да отведа това приятелче в медицинското крило. Става ли? Можем да довършим утре…

— Ама на мен вече нищо ми няма — възпротивява се Джеймс. — Добре съм си…

— Знам, малкия, но няма да съжаляваш, ако дойдеш с мен.

— Защо?

— Как ти звучи идеята — казва той, повеждайки Джеймс към вратата, — да прекарваш доста време в компанията на две много красиви момичета…

И двамата излизат от стаята.

А аз се смея на глас.

Седя по средата на тренировъчната стая съвсем сама, когато на вратата се почуква 2 пъти с познат ритъм.

Вече знам кой е.

— Госпожице Ферърс.

Завъртам се рязко, изненадана не от гласа на Касъл, а от интонацията му. Очите му са присвити, устните — стиснати, очите му просветват остро в глухата светлина.

Ядосан е. Много, много ядосан.

Проклятие.

— Съжалявам за онова в коридора — подхващам аз. — Не исках…

— Можем да обсъдим публичните ви и критично неуместни прояви на интимност по-късно, госпожице Ферърс, тъй като сега трябва да ви задам един изключително важен въпрос и бих ви посъветвал да сте пряма с мен, възможно най-пряма.

— Какво… — едва дишам — …какво има?

Касъл примижава насреща ми.

— Току-що проведох един разговор с господин Ейрън Уорнър, който твърди, че може да ви докосва без отрицателни последици за него и че тази информация ви е била напълно известна.

Е, браво на мен, казвам си. Успях да получа сърдечен удар на 17-годишна възраст.

— Трябва да знам — побързва да продължи Касъл — дали това е вярно, и то на мига.

По езика, по зъбите, по устните, по небцето ми е разлято лепило и не мога да говоря, не мога и да се движа, защото навярно съм получила припадък или аневризъм, или инфаркт, или нещо също толкова ужасно, но не мога да го обясня на Касъл, понеже не мога да помръдна челюстта си дори сантиметър.

— Госпожице Ферърс. — Устата му е толкова стегната, че ме е страх да не се счупи. — Явно не разбирате колко важен е въпросът ми. Искам отговор от вас и трябваше да съм го получил преди трийсет секунди.

— Аз… ами…

— Днес, трябва ми отговор днес, веднага, моментално…

— Да — измънквам, изчервена до мозъка на костите си, безумно засрамена, гузна, уплашена по всеки възможен начин… и единствената ми мисъл е за Адам Адам Адам… как ще реагира Адам на тази информация сега, защо се случва точно сега, защо изобщо е проговорил Уорнър и искам да го убия, задето е разкрил тайната, която само аз имах право да разкрия, да запазя, да скътам.

Касъл прилича на балон, влюбен в габърче, стигнало твърде близо до него, съсипало го завинаги.

— Значи, това е вярно?

Свеждам поглед.

— Да, вярно е.

Той се свлича на пода пред мен с изумено изражение.

— Как изобщо е възможно?

Възможно е, защото Уорнър е брат на Адам, не му казвам аз.

Не му казвам, защото тайната е на Адам и няма да пророня дума по въпроса, докато не го направи той, колкото и да копнея да кажа на Касъл, че отговорът навярно е в кръвта им, че навярно двамата споделят сходна дарба или Енергия, че о-о-о…

О, боже.

О, не.

Уорнър е един от нас.