Разнищи ме

Трийсет и девета глава

— Мамка му!

Кенджи стисва клепачи, като че ли не може да повярва на очите си.

— Мамка му, мамка му, мамка му. — Намества Уорнър върху раменете си, поколебава се дали да постъпи като състрадателно човешко същество, или като войник, а накрая казва: — Адам, човече, съжалявам, но наистина трябва да се изнасяме оттук…

Адам става, сподавяйки навярно хиляда мисли, спомени, тревоги, хипотези, аз изговарям името му, но като че ли не ме чува. Объркан е, дезориентиран, а аз се чудя как е възможно този мъж да му е баща, при положение че Адам ми е казвал, че баща му е мъртъв.

Но сега не е моментът за подобни разговори.

Нещо избухва в далечината и ударната вълна разтърсва земята, прозорците, вратите на къщата и Адам като че ли се връща в реалността. Хвърля се напред, сграбчва ръката ми и двамата излитаме през вратата.

Кенджи ни води, незнайно как успява да тича с отпуснатото тяло на Уорнър през рамо, и ни крещи да стоим близо до него. Аз се завъртам, анализирам хаоса покрай нас. Гърмежите са твърде близо-твърде близо-твърде близо.

— Къде са Иън и Емъри? — питам Адам. — Измъкна ли ги?

— Няколко от хората ни се сражавали недалеч оттук и успели да задигнат един от танковете, помолих ги да закарат онези двамата в базата — обяснява той на висок глас, за да го чуя. — По-безопасен превоз нямаше как да им подсигурим.

Кимам задъхано, докато препускаме през улиците, и се опитвам да съсредоточа вниманието си върху звуците около нас, да преценя кой печели, дали не са изтребили хората ни. Свиваме зад един ъгъл.

Представях си касапница, но…

50 от нашите хора се бият срещу 500 от войниците на Андерсън, които обстрелват безпощадно всичко движещо се. Касъл и останалите държат фронта, окървавени и ранени, но готови да се борят до последно. Въоръжените ни мъже и жени отвръщат смело на вражеските залпове, другите се сражават кой както може: един мъж е опрял ръце в земята, превръщайки терена под краката на войниците в хлъзгава ледена пързалка; друг се стрелва покрай тях с такава скорост, че изглежда просто като тъмно петно, обърква ги и ги повалява, краде оръжията им. Вдигам поглед и виждам жена в клоните на близкото дърво, хвърляща ножове и стрели с такава светкавична скорост, че войниците нямат дори момент да реагират, преди да ги уцели от високия си пост.

Касъл стои по средата на целия този хаос и протегнал ръце над главата си, събира вихрушка от отломки, захвърлени парчета стомана и счупени клони, използвайки единствено силата на пръстите си. Останалите са образували защитна човешка стена около него, а той сътворява циклон, толкова мощен, че дори от разстояние виждам колко усилия му коства да го задържи под свой контрол.

Докато

не го

освобождава.

Войниците крещят, отстъпват в панически бяг и търсят укритие, но повечето са твърде бавни, за да избягат от унищожителната стихия, и падат повалени, посечени от парчета стъкло и камък, и дърво, и стар метал, но знам, че тази защитна линия няма да удържи дълго.

Някой трябва да каже на Касъл.

Някой трябва да му каже да тръгва, да се измъква оттук, да му каже, че Андерсън е в безсъзнание и че водим със себе си двама от заложниците и Уорнър. Касъл трябва да върне хората ни обратно в базата на Пункт Омега, преди войниците да съберат разсъдъка си и да ни пуснат бомба, достатъчно голяма да разруши всичко. Редиците ни няма да издържат още дълго и това е идеалният шанс да се оттеглят от фронта.

Споделям с Адам и Кенджи идеята си.

— Добре, но как? — Кенджи опитва да надвика суматохата. — Как да стигнем до него? Ако тръгнем през бойното поле, мъртви сме! Трябва ни диверсия…

— Какво? — виквам аз.

— Диверсия! — изкрещява той. — Трябва ни нещо, с което да отклоним вниманието на войниците за достатъчно дълго, че един от нас да достигне Касъл и да му даде зелена светлина… нямаме много време…

Адам вече опитва да ме задържи, да ме спре, да ме убеди да не правя онова, което усеща, че съм си наумила, а аз го уверявам, че всичко е наред. Казвам му да не се тревожи. Казвам му да отведе останалите на безопасно място и му обещавам, че ще се справя, но той протяга ръце да ме хване, умолявайки ме с поглед, и така се изкушавам да остана тук, с него, но успявам да се изтръгна. Най-сетне знам какво трябва да сторя; най-сетне съм готова да помогна; най-сетне съм поне мъничко сигурна, че може би този път ще успея да овладея силата си и трябва да опитам.

Затова отстъпвам назад.

Затварям очи.

И давам воля на гнева си.

Падам на колене и опирам едната си длан в земята, усещам как силата бушува в мен, как се сгъстява в кръвта ми и се омесва с яростта, стремлението, огъня в мен, и си припомням колко пъти родителите ми са ме наричали чудовище, ужасяваща грешка на природата, и си мисля за всички нощи, в които съм заспивала със сълзи на очи, и виждам всички лица, които ме искаха мъртва, и имам чувството, че всичко минава като на кинолента през съзнанието ми, мъже и жени, и деца, невинни демонстранти, изтребени като мухи по улиците; виждам оръжия и бомби, огън и опустошение, толкова много страдание-страдание-страдание и ми се иска да крещя в обятията на атмосферата, но възпирам порива си. Свивам ръката си в юмрук. Засилвам го…

Р а з б и в а м

н а п а р ч е т а

жалките останки от тази земя.