Разнищи ме

Четвърта глава

Сънищата се завърнаха.

Бяха ме изоставили за кратко малко след като попаднах в затвора на Уорнър. Мислех, че съм загубила птицата, бялата птица, птицата с корона от златисти шарки върху главата си. Някога се явяваше в сънищата ми, долитайки със силни, отмерени движения, плавайки над света, сякаш знаеше повече от нас, сякаш пазеше тайни, за чието съществуване дори не се бяхме досетили, сякаш ме водеше на сигурно място. Тя беше единственото късче надежда в горчивата тъмнина на психодиспансера, докато не срещнах близначката ѝ, татуирана върху гърдите на Адам.

Имах чувството, че е излетяла от сънищата ми, кацайки върху сърцето му. Реших, че е знак, послание, уверяващо ме, че най-накрая съм в безопасност. Че съм отлетяла и най-сетне съм намерила покой, убежище.

Не очаквах да я видя отново.

Но ето че се завърна и изглежда по абсолютно същия начин. Същата бяла птица в същото синьо небе със същата златиста корона. Само че този път е застинала. Маха с криле на едно място, сякаш заловена в невидима клетка, сякаш прокълната да повтаря едно и също движение цяла вечност. Птицата изглежда така, сякаш лети: във въздуха е, размахва криле. Изглежда сякаш е свободна да се рее в небесата. Но е в плен.

Не може да излети нагоре.

Не може да се спусне.

През изминалата седмица този сън ме спохождаше всяка нощ, а на всичките 7 сутрини се будех разтреперана в миришещия на пръст леден въздух, мъчейки се да укротя суматохата в гърдите си.

Да разтълкувам съня.

Изпълзявам от леглото и обличам униформата, която нося всеки ден, единствената дреха, която притежавам. Цветът ѝ е наситено лилав, толкова тъмен, че почти черен. Има лека лъскавина, проблясва дискретно на светлината. Състои се от едно-единствено парче плат, покриващо цялото ми тяло, от врата до китките и глезените ми, и е прилепнала по мен, без да е впита.

Движа се като гимнастичка в нея.

Имам боти от еластична кожа, които обгръщат плътно краката ми и ми позволяват да ходя напълно беззвучно по пода. Имам дълги до лактите ръкавици от черна кожа, благодарение на които няма опасност да докосна каквото не трябва. Соня и Сара ми услужиха с ластик и за пръв път от години успях да вдигна косата от лицето си. Сега я нося на висока конска опашка. Освен това се научих да закопчавам ципа на униформата без чужда помощ. Чувствам се необикновена в новото си облекло. Неуязвима.

Касъл ми го подари.

Беше поръчал да го изработят специално за мен още преди да пристигна в базата на Пункт Омега. Решил, че ще се радвам да имам облекло, защитаващо ме от самата мен и останалите, но и даващо възможност да наранявам останалите. Стига да исках. Или да ми се наложеше. Костюмът е ушит от специален материал, който би трябвало да ме охлажда в жегите и да ме стопля в студено време. До момента ми върши отлична работа.

До момента; до момента; до момента.

Тръгвам за закуска сама.

Соня и Сара винаги излизат още преди аз да се събудя. Работата им в медицинското крило няма край — близначките не само лекуват ранените, но и създават всякакви антидоти и лечебни мехлеми. По време на първия ни и единствен досега разговор Соня ми обясни, че някои от Енергиите можели да се изчерпат при усилена употреба — че сме можели да изтощим телата си до рухване. Целта на момичетата е да създадат лечебни препарати, които да използват, в случай че в медицинското крило пристигнат много ранени наведнъж. Все пак те са само 2. А войната като че ли чука на вратата ни.

Все още привличам множество погледи на влизане в трапезарията.

Аз съм зрелище, аномалия дори сред аномалиите. Досега трябваше да съм свикнала с мисълта, минаха толкова години. Трябваше да съм калена, претръпнала, безразлична към мнението на околните.

Трябваше да съм какво ли не.

Избистрям погледа си, придържам ръце до двете страни на тялото си и се преструвам, че не виждам нищо друго, освен онова петънце, малкия белег на стената, намираща се на 15 метра от мен.

Преструвам се, че съм просто поредната цифра.

Лицето ми е безизразно. Устните ми не помръдват. Гърбът ми е изпънат, ръцете ми са отпуснати. Аз съм робот, призрак, прокрадващ се сред тълпите.

6 стъпки напред. 15 маси по пътя ми. 42 43 44 секунди и продължават да текат.

Уплашена съм.

Уплашена съм.

Уплашена съм.

Силна съм.

Храна се сервира само 3 пъти дневно: закуска от 7:00 до 8:00, обяд от 12:00 до 13:00 и вечеря от 17:00 до 19:00. Времето за вечеря е с един час по-дълго, защото е в края на деня; като награда за усърдната ни работа. Но храненията не са изискани, елегантни събития — изживяването е много различно от храненето с Уорнър. Тук просто се редим на дълга опашка, взимаме напълнените си купи и се отправяме към правоъгълните маси, поставени успоредно една на друга в дъното на помещението. Няма излишни неща, нищо не се пропилява.

Виждам Адам на опашката и се запътвам към него.

68 69 70 секунди и продължават да текат.

— Здрасти, красавице. — Нещо обло ме удря в гърба. Пада на земята. Обръщам се, а лицето ми задейства 43-те мускула, нужни, за да се навъся, преди да го видя.

Кенджи.

Широка, непринудена усмивка. Очи с цвят на оникс. Косата му е още по-тъмна, твърда, прави като клечки кичури влизат в очите му. Челюстите му потрепват и устните му потрепват, и впечатляващите линии на скулите му са извити в невъздържана усмивка. Гледа ме така, сякаш се разхождам с тоалетна хартия в косите си, и ме кара да се зачудя защо не съм общувала с него, откакто пристигнахме. Все пак, технически погледнато, той спаси живота ми. И този на Адам. И този на Джеймс.

Кенджи се навежда да вземе чорапите, свити на топка. Подхвърля ги леко в дланта си, сякаш се кани да ме замери с тях отново.

— Накъде така? — пита ме той. — Нали уж имахме среща тук? Касъл каза…

— Защо носиш чорапи тук? — прекъсвам го аз. — Хората опитват да се хранят.

Той замръзва за част от секундата, преди да врътне очи. Идва до мен. Подръпва конската ми опашка.

— Закъснявах за срещата ни, ваше височество. Нямах време да си обуя чорапите. — Със свободната си ръка посочва първо свитите на топка чорапи, после обутите си в кубинки крака.

— Отвратително.

— Знаеш ли, по много странен начин изразяваш симпатиите си към мен.

Поклащам глава, мъчейки се да сдържа смеха си. Кенджи е ходещо противоречие, въплътил е в себе си комбинация от Непоклатимо сериозен индивид и 12-годишен хлапак в пубертета. Но бях забравила колко лесно се диша покрай него, колко естествено е да се смееш в негово присъствие. Затова продължавам по пътя си, без да кажа и дума повече, но докато си взимам поднос и се запътвам към кухнята, усмивката все още подръпва крайчетата на устните ми.

Кенджи е на половин стъпка зад мен.

— И така. С теб ще работим заедно днес.

— Аха.

— А ти какво? Подминаваш ме най-показно. Не казваш едно здрасти дори. — Той притиска чорапите към сърцето си. — Съкрушен съм. А дори бях запазил маса за нас.

Поглеждам го. Продължавам да вървя.

Той ме настига.

— Сериозно говоря. Знаеш ли колко е неловко да помахаш на някого, а той да не ти обърне внимание? После се озърташ наоколо като пълен кретен, мънкайки: "Не, наистина, кълна се, познавам я", ама никой не ти вя…

— Сигурно се шегуваш? — Спирам по средата на кухнята. Завъртам се към него. Лицето ми е сбърчено в гримаса на недоумение. — Говорил си с мен веднъж за двете седмици, откакто съм тук. Вече почти не те забелязвам.

— Ей, чакай малко — казва той, препречвайки пътя ми. — И двамата знаем, че няма начин да не си забелязала всичко това — той сочи с ръка тялото си, — затова, ако се опитваш да си играеш игрички с мен, нека те уведомя предварително, че няма да се получи.

— Какво? — намусвам се аз. — Какви ги дрън…

— Няма смисъл да се правиш на труднодостъпна, малката. — Той вирва едната си вежда. — Та аз дори не мога да те докосна. Това придава съвсем ново значение на "труднодостъпна", ако ме разбираш правилно.

— О, боже! — Оформям с устни и затварям очи, клатейки глава. — Ти си луд.

Той пада на колене.

— Луд по теб, агънце!

— Кенджи! — Не мога да вдигна очи, защото не смея да се огледам наоколо, но се чудя как да го накарам да спре. Да сложа цяла стая помежду ни. Аз самата знам, че се шегува, но може да съм единствената.

— Какво? — пита той и гласът му проехтява из цялото помещение. — Любовта ми те кара да се чувстваш неловко?

— Моля те… моля те, стани… и говори по-тихо…

— Друг път.

— Защо? — Гласът ми вече звучи умолително.

— Защото, ако говоря по-тихо, няма да мога да се чувам. А следващото — продължава той — е любимата ми част.

Не мога дори да го погледна.

— Не ме отритвай, Джулиет. Толкова съм самотен.

— Ама ти откачи ли?

— Да, от разбито сърце. — Гласът му става все по-силен, размахва ръце в драматични жестове, с които едва не ме помита, когато започвам да отстъпвам паникьосано назад. Тогава обаче осъзнавам, че всички гледат него.

Забавляват се.

Озъртам се наоколо с неловка усмивка и за свое изумление откривам, че никой не гледа към мен. Мъжете се хилят, очевидно свикнали с маймунджилъците на Кенджи, а жените го зяпат със смесица от обожание и нещо друго.

Адам също го зяпа. Стои с подноса си в ръце, килната на една страна глава и объркан поглед. Усмихва се колебливо, когато погледите ни се срещат.

Запътвам се към него.

— Ей… почакай, малката. — Кенджи скача да хване ръката ми, преди да съм му обърнала гръб. — Нали знаеш, че само се бъзи… — Проследява погледа ми по посока на Адам. Плясва с длан челото си. — Ама разбира се! Как можах да забравя? Ти си влюбена в съквартиранта ми.

Обръщам се към него.

— Чуй какво, признателна съм ти, че ще ми помагаш с тренировките… наистина. Благодаря. Не може ей така да ми се обясняваш във фалшива любов… особено пред Адам. А и трябва да прекося стаята, преди да е свършил часът за закуска, разбираш ли ме? Почти никакво време не прекарваме заедно.

Кенджи кимва много бавно, придобил леко сериозно изражение.

— Права си. Извинявай. Разбирам.

— Благодаря ти.

— Адам завижда заради любовта ни.

— Просто отивай да ядеш! — Избутвам го силно, едва сдържайки ядосания си смях.

Кенджи е един от малкото хора тук — след Адам, разбира се, — който не се бои да ме докосне. Истината е, че никой няма причина да се страхува, когато съм облечена в униформата си, но обикновено на масата свалям ръкавиците си, а и репутацията ми ме предхожда. Хората странят от мен. Но въпреки че веднъж нападнах Кенджи неволно, той не се страхува от мен. Струва ми се, че ще е нужна астрономически голяма доза от нещо ужасяващо, за да се уплаши.

Възхищавам му се за това.

Адам е мълчалив. Но и едно "здравей" ми стига, вече виждам, че ъгълчето на устните му е вирнато нагоре, че стойката му е някак по-изправена, по-стегната, по-напрегната. Може и да не знам много за света, но знам как да прочета книгата, написана в очите му.

В погледа му.

Откривам в него тежест, която ме тревожи, но и същата онази нежност, същите онези силни чувства, заради които едва се сдържам да не се хвърля в обятията му. Наблюдавам го как върши най-елементарните неща — пристъпва от крак на крак, взима поднос, кимва за поздрав към някого, — стига ми просто да проследя движението на тялото му във въздуха край нас. Моментите ми с него са толкова малобройни, че гърдите ми винаги са стегнати, а сърцето ми бие спазматично. Вечно събужда у мен желание да захвърля всички задръжки.

Никога не пуска ръката ми.

Не искам никога да го губя от погледа си.

— Добре ли си? — питам го, все още притеснена заради предишната нощ.

Той кимва. Опитва да се усмихне, но личи, че му е трудно.

— Да. И… — Прокашля се. Вдишва дълбоко. Извръща поглед. — Да, извинявай за снощи. Май се бях… понаплашил.

— Но за какво?

Той гледа през рамото ми. Свъсва вежди.

— Адам…?

— Да?

— Защо си бил наплашен?

Очите му отново срещат моите. Облещени са. Кръгли.

— Какво? За нищо.

— Не разби…

— Какво се туткате толкова бе, хора?

Завъртам се. Кенджи стои точно зад мен с толкова претрупан поднос, че се чудя как никой не е възразил. Явно е убедил готвачите да му сипват повече.

— Е? — Кенджи ни зяпа невъзмутимо в очакване на отговор. Накрая килва глава назад в жест, казващ "елате с мен", и тръгва нанякъде.

Адам издишва, а изражението му е толкова отнесено, че решавам да оставя снощната тема за друг път. Скоро. Ще я обсъдим скоро. Сигурна съм, че не е нищо сериозно. Абсолютно нищо сериозно.

Скоро ще поговорим и всичко ще се нареди.