Разнищи ме

Седемнайсета глава

Кенджи ме отвежда до врата, която не съм виждала досега. Врата, водеща към стая, в която не съм влизала досега.

Отвътре се чуват гласове.

Кенджи почуква два пъти, завърта дръжката и какофонията ме обгръща изневиделица. Влизаме в стая, препълнена с хора, лица, които съм виждала само отдалече, усмихнати, смеещи се хора, в чиято компания никога не съм била добре дошла. Съзирам единични чинове със столове пред тях, подредени в обширното пространство като в класна стая. На стената има бяла дъска и примигващ екран. Зървам Касъл. Стои в ъгъла и се взира в някаква папка с такава концентрация, че дори не ни забелязва, докато Кенджи не изкрещява за поздрав.

Цялото лице на Касъл се озарява.

Разбирателството помежду им вече ми е направило впечатление, но с времето ми става все по-ясно, че Касъл питае специална симпатия към Кенджи. Грижовна, авторитетна привързаност, каквато обикновено изпитват родителите към децата си. Чудя се каква ли точно е връзката помежду им. Къде се е зародила, как се е зародила, какво ги е събрало. Кара ме да се замисля колко малко знам за хората от Пункт Омега.

Оглеждам бодрите им лица, мъже и жени, млади и на средна възраст, от всякакви раси, с всякакъв ръст. Общуват помежду си, сякаш са семейство, а аз усещам странен бодеж от едната си страна, нещо пробива дупки в мен и спадам като спукана топка.

Имам чувството, че съм притиснала лице в стъклото и наблюдавам сцената от много, много далеч, мечтая си, копнея да съм част от нещо, от което знам, че никога няма да съм истинска част. Понякога забравям, че съществуват хора, успяващи да се усмихват всеки ден, независимо от всичко.

Още не са загубили надежда.

Ненадейно ме обзема свенливост, смутеност, срам дори. Дневната светлина придава тъмен, окаян вид на мислите ми, а искам да се преструвам на оптимист, искам да повярвам, че ще намеря начин да живея. Че може би има шанс за мен.

Някой подсвирква.

— Хайде, народе — провиква се Кенджи, свил ръце пред устата си като пред високоговорител. — Хайде по местата. Ще направим един инструктаж за онези от вас, които идват за пръв път, затова ще ви помоля да запазите тишина за малко. — Той оглежда тълпата. — Така. Добре. Всеки да седне на мястото си. Няма значение къде. Лили… няма нужда… добре, хубаво, и така става. Просто се настанете удобно. Започваме след пет минути, ясно? — Вдига разтворена длан с разперени пръсти. — Пет минути.

Аз заемам най-близкото свободно място, без да поглеждам наоколо. Държа главата си сведена, а очите си — приковани в шарките на дървото пред мен, докато всички останали се наместват шумно по чиновете си. Накрая дръзвам да погледна надясно. Съвършено бяла коса, снежнобяла кожа и бистри сини очи отвръщат на погледа ми.

Брендън. Електрическото момче.

Усмихва ми се. Махва ми с 2 пръста.

Аз му кимвам.

— О, здрасти — чувам някой да казва. — Какво правиш тук?

Врътвам се наляво и откривам пясъчноруса коса и черни пластмасови очила върху крив нос. Иронична усмивчица, нарисувана върху бледо лице. Уинстън. Спомням си го. Него бяха изпратили да говори с мен през първия ми ден в базата на Пункт Омега. Представи се като някакъв психолог. Освен това униформата ми е негово дело. Съсипаните ръкавици — също.

Май е някакъв гений. Не знам със сигурност.

В момента дъвче капачката на химикалката си и ме зяпа. Избутва с показалец очилата нагоре по носа си. Спомням си, че ми е задал въпрос, и правя опит да му отговоря.

— Всъщност не знам. Кенджи ме доведе, без да ми каже защо.

Уинстън не изглежда изненадан. Просто врътва очи.

— Ама и той е един с неговите мистерии. Не разбирам защо смята, че е толкова добра идея да държи хората под напрежение. Все едно живее във филм. Към всичко подхожда драматично. Адски ми лази по нервите.

Нямам представа как да отвърна на подобен коментар. Хрумва ми, че Адам би се съгласил с него, а после не мога да прогоня Адам от мислите си и...

— О, изобщо не го слушай. — Нечий глас с британски акцент се намесва в разговора ни. Обръщам се и виждам усмивката на Брендън. — Уинстън винаги е леко докачлив толкова рано сутринта.

— Божичко. Рано, и още как — съгласява се Уинстън. — В момента бих изритал някой войник в чатала за чаша кафе.

— Ти си виновен, задето не си доспиваш, друже — отвръща Брендън. — Въобразяваш си, че можеш да оцелееш с три часа сън на денонощие? Сигурно си полудял.

Уинстън пуска надъвканата си химикалка върху чина. Прокарва уморена ръка през косата си. Сваля очилата си и разтърква лицето си.

— Заради шибаните патрули е. Всяка божа нощ. Нещо се мъти и положението загрубява. Защо им е иначе на всичките тези войници да сноват наоколо? Какво правят, по дяволите? Направо будувам през цялото време…

— За какво говориш? — питам, преди да съм успяла да се възпра. Ушите ми са наострени, а интересът ми е възбуден. Досега не ми е изпадала възможност да чуя новини за външния свят. Касъл държеше да съсредоточа всичката си енергия в тренировките, така че не чувах друго освен обичайното "времето ни изтича" и "трябва да се научиш, преди да е станало късно". Започвам да се тревожа, че ситуацията е по-тежка, отколкото съм предполагала.

— Патрулите ли? — пита Брендън. Махва с жест на осведомен човек. — О, ами нали знаеш, че работим на смени? По двойки. Редуваме се да стоим на пост нощем. — Обяснява той. — През повечето време не е нищо особено, просто рутина.

— Но напоследък е малко шантаво — намесва се Уинстън. — Имам чувството, че вече ни издирват много сериозно. Че вече не е просто някаква си смахната теория. Все едно знаят, че сме истинска заплаха, и имат някакво понятие за местонахождението ни. — Той поклаща глава. — Но това е невъзможно.

— Не е невъзможно, друже.

— Как, по дяволите, биха ни открили? Та ние сме същински Бермудски триъгълник.

— Очевидно не.

— Е, какъвто и да е случаят, започвам да се плаша — казва Уинстън. — Войниците им са плъзнали навсякъде, твърде близо до нас. Виждаме ги на камерите. — Обяснява ми той, забелязвайки объркания ми поглед. — А най-странното е — добавя, привеждайки се напред и понижавайки глас, — че Уорнър винаги ги съпровожда. Всяка божа нощ. Патрулира с тях, раздава им заповеди, които не чувам. А ръката му още е гипсирана.

— Уорнър ли? — Очите ми се ококорват. — Той е с тях? Това… това… необичайно ли е?

— Доста е странничко — казва Брендън. — Той е главнокомандващ и регент на Сектор 45. При нормални обстоятелства поверява тази задача на някой полковник, на лейтенант дори. Работата в базата трябва да му е най-приоритетна, все пак той ръководи войниците. — Брендън клати глава. — Според мен постъпва доста необмислено, поема голям риск, оставяйки лагера си без надзор толкова време. Странно е, че си позволява да отсъства толкова нощи.

— Точно така — казва Уинстън, кимайки с глава. — Именно. — Посочва отривисто двама ни с Брендън. — Следва въпросът на кого поверява командването на лагера? Тоя тип няма доверие на никого, далеч не е известен с желанието си да упълномощава други хора, затова е доста странно, че оставя базата си всяка нощ, не смятате ли? — Пауза. — Просто не се връзва. Нещо не е както трябва.

— А дали — питам аз с неочакван страх и неочаквана храброст — не търси някого нещо?

— Аха — въздъхва Уинстън. Почесва едната страна на носа си. — Така си мисля и аз. И много ми се ще да разбера какво е.

— Нас, естествено — казва Брендън. — Търси нас.

Уинстън като че ли не е на същото мнение.

— Не знам — казва той. — Този път е различно. От години ни издирват, но никога досега не са действали така. Никога не са влагали толкова военна сила в подобна мисия. И никога не са стигали толкова близо.

— Леле! — прошепвам аз, без да смея да изложа нито една от собствените си теории. А и не ми се вглъбява в това кого какво точно издирва Уорнър. В същото време се питам защо ли тези двамата разговарят с мен така свободно, сякаш могат да ми имат доверие, сякаш съм една от тях.

Не дръзвам да го спомена.

— Да — проточва Уинстън, взимайки отново надъвканата си химикалка. — Луда работа. Както и да е, ако днес не се сдобием с прясно сварено кафе, съвсем сериозно ще откача.

Оглеждам се из стаята. Никъде на виждам кафе. Нито пък храна. Чудя се как ли ще го преживее Уинстън.

— Ще закусим ли, преди да започнем?

— Не — отговаря той. — Днес закуската е по друго време. Но пък ще имаме голям избор, като се върнем. Първи ще пълним подносите. Това е единственото положително нещо.

— Като се върнем откъде?

— Отвън — отговаря Брендън, облягайки се назад в стола си. Сочи към тавана. — Качваме се нагоре и после сме навън.

— Какво? — ахвам аз и за пръв път преливам от вълнение. — Наистина ли?

— Аха. — Уинстън връща очилата на носа си. — И май сега ще се запознаеш с работата ни тук. — Той кимва към предната част на стаята и виждам как Кенджи качва някакъв грамаден сандък върху една от масите.

— Какво имаш предвид? — питам. — Каква работа?

— О, сещаш се — вдига рамене Уинстън. Сключва пръсти на тила си. — Едри кражби. Въоръжени грабежи. Такива неща.

Прихвам да се смея, а Брендън ме спира. Даже слага ръка на рамото ми и за момент ме полазва кротък ужас. Питам се дали не е загубил ума си.

— Не се шегува — казва ми той. — И дано да можеш да боравиш с пистолет.