Разнищи ме

Петнайсета глава

Броя всичко.

Четни числа, нечетни числа, числа, кратни на десет. Броя тиктаканията на часовника, броя редовете между редовете на лист хартия. Броя насеченото туптене на сърцето си, броя тласъците на пулса си, и миганията си, и опитите, нужни ми да поема достатъчно кислород в белите си дробове. Стоя така, седя така, броя така, докато чувството не се разсее. Докато сълзите не спрат да текат, докато юмруците ми не престанат да треперят, докато сърцето ми не спре да боли.

Числата никога не стигат.

Адам е в медицинското крило.

В медицинското крило е и поискаха от мен да не го посещавам. Поискаха да му дам пространство, да му дам време да се възстанови, да го оставя на мира. Щял да се оправи, казаха ми Соня и Сара. Казаха ми да не се безпокоя, че всичко ще е наред, но усмивките им бяха малко по-вяли от обичайното и започвам да се питам дали и те лека-полека не проумяват с какъв човек си имат работа.

Ужасяващо, себично, жалко чудовище.

Взех каквото исках. Знаех, че не бива, но въпреки това го взех. Адам не е предполагал, ни най-малко не е предполагал какво мъчение са способни да причинят ръцете ми. Не е подозирал дори колко дълбока, колко жестока е силата им. Познаваше изблиците ѝ само от думите на Касъл. Беше усещал само леки бодежи от нея и беше успявал да и се изплъзне, без да изпита пълната и мощ.

Но аз я познавам.

Знаех на какво съм способна. Знаех какви са рисковете и все пак го допуснах. Позволих си да забравя, да постъпя безразсъдно, да проявя алчност и глупост, защото копнеех по нещо недостижимо. Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци… и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили.

Родителите ми с право се отърваха от мен.

Касъл дори не ми говори.

Кенджи обаче не се е отказал от срещата ни в 6:00 за утрешните тренировки, а и аз имам нужда да отклоня вниманието си другаде. Само дето ми се искаше да е по-скоро. От сега нататък животът ми ще е самотен, какъвто винаги е бил, и е най-добре да намеря с какво да запълвам времето си.

За да забравя.

Пълната, абсолютна самота ме поразява отново и отново, и отново. Липсата му в живота ми, прозрението, че повече никога няма да усетя топлината на тялото му, нежното му докосване. Нагледното доказателство за природата ми, постъпката ми и мястото ми в света.

Но вече съм приела условията на новата реалност.

Не мога да бъда с него. Няма да бъда с него. Няма да рискувам да го нараня отново, няма да рискувам да се превърна в страшилището, което да се бои да докосне, да целуне, да прегърне. Не искам да преча на нормалния му живот с друго момиче, такова, което няма да го убива малко по малко.

Затова трябва да се отлъча от неговия свят. Да отлъча него от моя.

Сега е много по-трудно. Много по-трудно е да се примиря с ледено, пусто съществувание, след като вече съм разбрала какво е топлина, какво е страст, нежност и интимност, каква необикновена утеха носи допирът с друго човешко същество.

Мисълта е унизителна.

Как можах да си втълпя, че мога безнаказано да се вживея в ролята на нормално момиче с нормален приятел, че мога да стана героиня в история като онези в книгите, които съм чела като дете.

Аз.

Джулиет си има мечта.

Дори самата мисъл е достатъчна да ме изпълни с дълбоко унижение. Как не ме беше срам да си въобразя, че мога да променя съдбата си? Как не ме беше срам да погледна в огледалото и да харесам бледото лице в него?

Колко тъжно.

Винаги съм си позволявала да си фантазирам, че съм принцесата, избягала от двореца и намерила добрата фея, която я превърнала в красиво момиче със светло бъдеще. Винаги съм се вкопчвала в нещо като надежда, в низове от "може би", "възможно е" и "кой знае". Но трябваше да се вслушам в думите на родителите си, а именно, че на същества като мен не е позволено да мечтаят. Същества като мен трябва да се унищожават, беше ми казала веднъж майка ми.

Започвам да си мисля, че са били прави. Започвам да се чудя дали просто да не се заровя в земята, преди да си спомня, че, реално погледнато, вече съм там. Дори не ми е трябвала лопата.

Странно е.

Колко празна се чувствам.

Сякаш вътре в мен има ехо. Сякаш съм едно от онези шоколадови зайчета, които някога продавали около Великден — просто куха отвътре сладка черупка. Точно това представлявам и аз.

Куха съм отвътре.

Всички тук ме мразят. Крехките приятелства, които бях започнала да изграждам, вече рухват. На Кенджи му е писнало от мен. Касъл е потресен, разочарован, ядосан дори. От пристигането си създавам на всички само грижи, а единственият човек, който някога е опитвал да види добрата ми страна, сега плаща за това с живота си.

Единственият човек, който някога е дръзвал да ме докосне.

Е... всъщност са двама.

Напоследък твърде често се хващам да мисля за Уорнър.

Спомням си очите му и причудливата му добрина, както и безскрупулното му, пресметливо поведение. Спомням си погледа му, когато бягах през прозореца, и ужаса по лицето му, когато насочих собствения му пистолет към сърцето му, а после започвам да се чудя защо мислите ми постоянно се връщат към човек, толкова различен от мен и в същото време толкова близък.

Знам, че скоро ще се видим отново, и се питам как ли ще ме посрещне. Питам се дали още ме иска жива, особено, като се има предвид, че опитах да го убия, питам се и какво е успяло да подтикне 19-годишен мъж хлапак човек към подобен окаян, насилнически живот, макар и да разбирам, че се самозаблуждавам. Защото знам истината. Защото навярно съм единственият човек, който би му влязъл в положение.

И ето какво установих:

Знам, че и той като мен е страдал много, в живота му никога не е присъствала топлината на приятелството или любовта, или мирното съвместно съществуване. Знам, че баща му е водачът на Възобновителите и поощрява мародерските наклонности на сина си, вместо да ги порицава, знам, че Уорнър не знае какво е да си нормален.

Също като мен.

Цял живот се е борил за идеалите на баща си, за болните му амбиции да покори света, без дори да попита защо го прави, без да се замисли за последиците, за стойността на човешкия живот. Разполага със сила, с мощ, с висока обществена позиция, които му позволяват да сее разруха безнаказано и които владее с гордост. Убива без угризения, без милост и ме иска за съюзник. Приема ме такава, каквато съм, и иска от мен да развия потенциала си докрай.

Страховито, чудовищно момиче със смъртоносна дарба. Тъжно, окаяно момиче без друг принос към света. Неспособно на нищо друго, освен да убива, да изтезава и да завзема. Такава ме иска той.

А напоследък вече не съм толкова сигурна, че бърка. Напоследък не съм особено сигурна в нищо. Напоследък не знам нищо за нещата, в които някога съм вярвала, вече не знам и почти нищо за себе си. Шепотът на Уорнър витае из съзнанието ми, казва ми, че мога да постигна повече, да развия силите си, да побера всичко в себе си; че мога да съм много повече от някакво си уплашено момиченце.

Казва ми, че мога да имам власт.

А аз продължавам да се колебая.

Продължавам да не виждам нищо хубаво в живота, който ми предлага. Да не виждам бъдеще в него. Да не го харесвам. Продължавам напук на всичко да си повтарям, че не искам да наранявам хората. Че не това е целта ми. И дори светът да ме мрази, дори никога да не спре да ме мрази, няма да си отмъстя на невинно човешко същество. Дори да умра, дори да ме убият, дори да ме умъртвят в съня ми, поне ще си отида с капка достойнство. С късче човечност все още изцяло мое, изцяло под моя контрол. И няма да позволя на никого да ми го отнеме.

Затова не бива да забравям, че Уорнър и аз сме 2 различни думи.

Синоними сме, но не сме напълно еднакви.

Синонимите се познават един друг като стари колеги, като двойка приятели, обиколили света заедно. Разказват си истории, спомени за общите си корени и често забравят, че макар да си приличат, са напълно различни един от друг, че макар да споделят дадени характеристики, единият никога не може да замени другия. Защото тиха нощ не е същото като безшумна нощ, здрав мъж не е същото като уравновесен мъж и ярка светлина не е същото като искряща светлина, защото начинът, по който се вписват в изреченията, променя всичко.

Не са еднозначни.

Цял живот се боря да съм по-добра. Да съм по-силна. Защото, за разлика от Уорнър, аз не искам да съм бич земен. Не искам да наранявам хората.

Не искам да използвам силата си за изтезания.

Но после поглеждам двете си ръце и си спомням на какво са способни. Спомням си какво съм направила и напълно съзнавам какво мога да направя, наумя ли си го. Защото е истински трудно да се бориш с нещо, върху което нямаш контрол, а в момента нямам контрол дори върху собственото си въображение, сграбчило косата ми, за да ме повлече към мрака.