Разнищи ме

Седемдесет и първа глава

Очите ми се отварят.

Озъртам се наоколо и се чудя в що за странна версия на отвъдното съм попаднала. Странно е, че Уорнър е тук, че още не мога да се движа, че още изпитвам убийствена болка. Още по-странно е, че виждам Соня и Сара. Дори не мога да си представя какво е мястото им в тази картинка.

Чувам разни неща.

Звуците започват да прииждат по-ясно и понеже не мога да вдигна глава, за да се огледам наоколо, опитвам да се съсредоточа върху гласовете край мен.

Спорят.

— Трябва! — крещи Уорнър.

— Не можем… не можем да я д-докосваме — обяснява Соня, преглъщайки сълзите си.

— Няма как да ѝ помогнем…

— Не мога да повярвам, че наистина умира — шепне Сара. — Не вярвах, че казваш истината…

— Не умира! — отрича Уорнър. — Няма да умре! Моля ви, чуйте ме, като ви казвам — продължава с още по-отчаян тон, — можете да ѝ помогнете… опитвам се да ви обясня, че трябва само да докоснете мен. Така ще ми предадете силата си… и ще мога да послужа като буфер, ще мога да контролирам и насочвам енергията ви…

— Това е невъзможно — казва Соня. — Това е… Касъл не е споменавал, че си способен на подобно нещо… щеше да ни каже…

— Божичко, моля ви, просто ме изслушайте — продължава той с пресекващ глас. — Не се опитвам да ви подмамя…

— Ти ни отвлече! — изкрещяват двете в хор.

— Не бях аз! Не аз ви отвлякох…

— И защо да ти се доверяваме? — пита Сара. — Откъде да знаем, че именно ти не си я подредил така?

— Как може да не ви е грижа за нея? — Вече диша така тежко. — Как може? Защо не ви е грижа, че ще умре от кръвозагуба… нали уж сте ѝ приятелки…

— Разбира се, че ни е грижа! — казва Сара и гласът ѝ пресеква на последната дума. — Но как да ѝ помогнем? Къде да я отведем? На кого да я водим? Никой не може да я докосва, а вече е загубила толкова много кръв… виж я са…

Рязка глътка въздух.

— Джулиет?

Стъпки тропат-тропат-тропат по пода. Ехтят край главата ми. Всички звуци се блъскат един в друг, дрънчат, въртят се край мен. Не мога да повярвам, че още съм жива.

Нямам представа от колко време лежа тук.

— Джулиет? ДЖУЛИЕТ…

Гласът на Уорнър е въже, в което искам да се вкопча. Искам да го хвана и да го овържа около кръста си, и искам той да ме извлачи от парализирания свят, в който съм впримчена. Искам да му кажа да не се тревожи, че всичко е наред, че не е страшно, защото съм се примирила с мисълта, готова съм да умра, но не мога. Не мога да кажа нищо. Още не мога да дишам, не мога да накарам устните си да оформят думи. Мога единствено да вдишвам мъчителни, кратки глътки въздух и да се чудя защо, по дяволите, тялото ми продължава да упорства.

Най-неочаквано Уорнър възсяда кървящото ми тяло, внимавайки да не ми натежи, и повдига ръкавите на блузата ми. Сграбчва голите ми ръце и казва:

— Ще се оправиш. Ще те излекуваме… те ще ми помогнат да те излекуваме и ще се… ще се оправиш. — Дълбоки глътки въздух. — Ще си като нова. Чуваш ли ме? Джулиет, чуваш ли ме?

Примигвам насреща му. Мигам и мигам, и мигам, и осъзнавам, че очите му все още ме запленяват с поразителния си нюанс на зеленото.

— Всяка от вас да хване по една от ръцете ми — изкрещява той на момичетата, стиснал здраво раменете ми. — Веднага! Моля ви! Умолявам ви…

И незнайно защо те се подчиняват.

Може би виждат нещо в него, в лицето му, в изражението му. Може би и те виждат същото, което и аз виждам от изкривената си, мъглива гледна точка. Отчаянието в гримасата му, болката, издълбана в чертите му, начинът, по който ме гледа, сякаш е готов да умре с мен.

А аз се замислям колко интересен прощален подарък ми поднася светът.

Поне няма да умра сама.