Разнищи ме

Двайсет и трета глава

Понякога се замислям за лепилото.

Никой никога не разпитва лепилото как вървят нещата. Дали не му е дошло до гуша да скрепява разни неща, или пък дали не се бои, че ще поддаде, или как ще си плати сметките идната седмица.

Кенджи е подобен случай.

Като лепило е. Стои зад кулисите, скрепява каквото трябва и досега нито веднъж не съм се замислила каква е историята му. Защо се крие зад шегите, подигравките и хапливите си забележки.

Но се оказа прав. За всичко, което ми каза.

Вчерашното приключение беше добра идея. Имах нужда да се измъкна оттук, да се разтъпча, да се почувствам полезна. А сега трябва да послушам съвета на Кенджи и да спра да се оплаквам. Трябва да избистря разсъдъка си. Да подредя нещата по приоритет. Трябва да реша каква е ролята ми тук и с какво мога да помогна. А ако ме е грижа за Адам — да стоя настрана от живота му.

Една част от мен си мечтае да го види, искам да се уверя, че наистина ще се оправи, че се възстановява и яде достатъчно, че се наспива нощем. Но другата част се бои да го види точно сега. Защото срещата ни би била прощална. Би затвърдила факта, че вече не можем да сме заедно и че трябва да живея по друг начин. Сама.

Но поне в Пункт Омега ще имам други варианти. И може би, ако успея да прогоня страха си, ще намеря как да се сприятелявам с околните. Да бъда силна. Да престана да се давя в проблемите си.

Крайно време е да настъпят някои промени.

Взимам храната си и успявам да вдигна глава, кимвам за поздрав на лицата, които си спомням от вчера. Не всички тукашни знаят за участието ми в последната мисия — поканите за експедиции извън базата на Пункт Омега са само за подбрани хора, но повечето от тях ми се виждат малко по-спокойни край мен. Поне така ми се струва.

Може и да си въобразявам.

Тръгвам да си търся свободно място, но в същото време забелязвам Кенджи да ми маха. Брендън, Уинстън и Емъри седят на неговата маса. Докато ги доближавам, усещам как усмивката подръпва ъгълчетата на устните ми.

Брендън се плъзва по-навътре върху пейката, за да ми направи място да седна. Уинстън и Емъри ми кимват дружелюбно, тъпчейки храна в устата си. Кенджи ми праща половинчата усмивка, но очите му определено се смеят на изненадата ми, че съм поканена на неговата маса.

Чувствам се добре. Имам смътната надежда, че всичко ще се нареди.

— Джулиет?

И внезапно съм напът да рухна.

Обръщам се много, много бавно, почти убедена, че гласът, който чувам, е на призрак, защото просто няма начин да са пуснали Адам толкова скоро от медицинското крило. Не очаквах, че ще ми се наложи да го видя толкова скоро. Не смятах, че ще ни се наложи да проведем този разговор толкова скоро. И не тук. Не в пълната трапезария.

Не съм готова. Не съм готова.

Адам изглежда ужасно. Блед. Нестабилен на краката си. Пъхнал е ръце в джобовете си, стиснал е устни, а очите му са изнурени, измъчени, дълбоки и бездънни кладенци. Косата му е чорлава. Тениската му е изпъната по гърдите му, татуираните му ръце изглеждат по-изваяни от всякога.

Искам единствено да се хвърля в обятията му.

Вместо това оставам на мястото си, напомням си, че трябва да дишам.

— Може ли да поговорим? — казва той, сякаш страхувайки се да чуе отговора ми. — Насаме?

Аз кимвам, все още неспособна да проговоря. Изоставям храната си, без дори да погледна Кенджи, Уинстън, Брендън и Емъри, така че нямам представа какво ли са си помислили. Но не ме е грижа.

Адам.

Адам е тук, пред мен, и иска да поговорим, и трябва да му кажа неща, които несъмнено ще ме убият.

Но въпреки това излизам с него през вратата. Тръгваме по тъмния коридор.

Накрая спираме.

Адам ме гледа така, сякаш знае какво ще кажа, затова не го казвам. Не искам да проронвам и дума, докато не стане абсолютно необходимо. Предпочитам просто да си стоя тук и да го гледам, безсрамно да попивам образа му за последен път, без да ми се налага да отварям уста. Да мълча през цялото време.

Той преглъща силно. Вдига поглед. Извръща го. Въздъхва и потрива тила си, сключва ръце зад главата си и се обръща, така че да не виждам лицето му. Тази стойка обаче кара тениската му да се вдигне нагоре по торса му и ми се налага да стисна пръсти в юмрук, за да не докосна ивицата оголена кожа по корема и кръста му.

Не обръща поглед към мен, когато проговаря:

— Наистина… наистина се надявам да кажеш нещо. — И от гласа му, така нещастен, така измъчен, коленете ми едва не поддават.

Но не изричам нито дума.

И той се обръща.

С лице към мен.

— Трябва да има все нещо — казва, заровил пръсти в косата си, стиснал черепа си. — Някакъв компромис… нещо, с което мога да те убедя да си дадем втори шанс. Кажи ми, че има поне нещо.

Толкова се страхувам. Толкова се страхувам, че ще заридая пред него.

— Моля те — казва той с вид на съкрушен, съсипан човек, човек на прага на силите си. — Кажи нещо, умолявам те…

Прехапвам разтрепераната си долна устна.

Той замръзва намясто, вперил очакващ поглед в мен.

— Адам — прошепвам аз, мъчейки се да задържа гласа си равен. — Винаги, в-винаги ще те обичам…

— Не — казва той, — не говори така… не говори така…

А аз клатя глава, клатя я бързо и силно, толкова силно, че ми се завива свят, но не мога да спра. Не мога да пророня и дума повече, освен ако не искам да закрещя, и не мога да го погледна в лицето, не мога да понеса мъката, която му причинявам…

— Не, Джулиет… Джулиет…

Започвам да отстъпвам назад, препъвайки се в собствените си крака, протягам ръце да достигна стената, когато усещам неговите около мен. Опитвам да се изтръгна от тях, но той е твърде силен, държи ме твърде здраво, а гласът му е задавен от емоции, когато казва:

— Аз съм виновен… аз съм виновен… не биваше да те целувам… ти опита да ме предупредиш, но аз не те чух и толкова… толкова много съжалявам — изрича задъхано. — Трябваше да те послушам. Оказах се слаб. Но вече ще е различно, обещавам ти… — Казва той, притискайки лице в рамото ми. — Никога няма да си го простя. Ти беше готова да ни дадеш още един шанс, а аз развалих всичко и толкова съжалявам, толкова съжалявам…

Официално, необратимо се сривам отвътре.

Мразя се заради всичко, което се случи, мразя се заради онова, което ще трябва да направя, мразя факта, че не мога да облекча болката му, че не мога да му дам надежда, да му кажа, че ще е трудно, но заедно ще се справим. Защото отношенията ни не са нормални. Защото проблемите ни не са поправими.

Защото кожата ми никога няма да се промени.

И цял живот да тренира, няма да преодолее съвсем реалната възможност да го нараня. Да го убия дори, унесем ли се. Вечно ще съм заплаха за него. Особено в най-чувствените моменти, най-важните, най-уязвимите моменти. Моментите, по които копнея най-много. Това са нещата, които никога няма да имам с него, а той заслужава толкова повече от мен, от това изтерзано момиче, което няма какво да му даде.

Но предпочитам да стоя тук и да чувствам ръцете му около себе си, отколкото да казвам каквото и да било. Защото съм слаба, толкова слаба и умирам от желание по него. Не мога да спра да треперя, не виждам ясно, не виждам през завесата от сълзи, замъгляваща зрението ми.

А той не ме пуска.

Продължава да шепне "моля те" и аз искам да умра.

Но ми се струва, че ако остана тук още малко, ще загубя разсъдъка си.

Затова опирам разтреперана ръка в гърдите му и го усещам как се сковава, отдръпва се назад, а аз не смея да го погледна в очите, не мога да понеса надеждата в тях дори за секунда.

Възползвам се от моментната му изненада и поразхлабената му хватка, за да се измъкна от ръцете му, от убежището на топлината му, от туптящото му сърце. И протягам ръка, за да не му позволя да ме достигне отново.

— Адам — прошепвам. — Моля те, недей. Не мога… не м-мога…

— Никога не имало друга за мен — казва той и вече не си прави труда да говори тихо, не го е грижа, че думите му отекват из подземните тунели. Покрива с трепереща ръка устата си, провлачва я по лицето си, заравя я в косата си. — Никога няма да има друга… никога няма да поискам друга…

— Спри… моля те, спри… — Не мога да дишам-не мога да дишам-не мога да дишам. — Не ти трябва такъв живот… не ти трябва да си с човек като мен… човек, който единствено ще те наранява…

— По дяволите, Джулиет… — И той се обръща и блъсва длани в стената, гърдите му се вълнуват бясно, главата му е сведена, гласът му е сподавен, пресеква на почти всяка сричка. — … та ти ме нараняваш в момента. — Казва той. — Убиваш ме…

— Адам…

— Не ме оставяй — умолява ме с напрегнат глас и стиснати очи, сякаш вече знае, че ще го направя. Сякаш не може да понесе гледката. — Моля те… — Процежда измъчено. — Не ме изоставяй.

— Т-толкова ми се иска… — подхващам, а вече цялата се треса — … толкова ми се иска да не беше нужно. Толкова ми се иска да те обичах по-малко.

И го чувам как извиква след мен, докато бягам надолу по коридора. Чувам го как крещи името ми, но вече хвърча, хвърча, хвърча край голямата тълпа хора, струпана пред трапезарията, видели са и чули всичко. Тичам да се скрия, макар и да знам, че ще е невъзможно.

Ще ми се наложи да го виждам всеки божи ден.

Да го желая от милион километри разстояние.

Спомням си думите на Кенджи, нареждането му да се събудя, да спра да хленча, да променя нещо в живота си, и осъзнавам, че изпълнението на новите ми обещания може да отнеме малко по-дълго време от очакваното.

Защото в момента не мога да направя нищо друго, освен да се свия в някой тъмен ъгъл и да си поплача.