Разнищи ме

Петдесет и пета глава

Тик-так.

Касъл свика импровизирана среща, за да запознае всички с подробностите около утрешната битка; остават по-малко от 12 часа до тръгване. Събрали сме се в трапезарията, защото тук има място за всички.

Имахме 1 последно хранене, шепа принудителни разговори, 2 напрегнати часа, придружени с кратки, спазматични пориви на смях, звучащ по-скоро като давене. Сара и Соня влязоха последни в трапезарията, махнаха ми бързо за поздрав и се настаниха в отсрещния край на стаята. Тогава Касъл заговори.

Всички ще трябва да участват в боя.

Всички физически здрави мъже и жени. Възрастните и негодни за битка хора ще останат тук заедно с най-малките, към които се включват Джеймс и някогашните му приятелчета.

В момента Джеймс мачка ръката на Адам.

Андерсън ще насочи атаките си срещу цивилните граждани, казва ни Касъл. Сега се бунтуват срещу Възобновителите повече отвсякога. Опълчението ни им е дало надежда, казва ни Касъл. Бяха чували само слухове за съпротивителното ни движение, а битката ги беше потвърдила. Затова търсят подкрепата ни, а ние за пръв път ще впрегнем открито свръхестествените си умения.

На територията на комплексите.

Където народът ще ни види такива, каквито сме.

Касъл ни казва да се готвим за враждебност и от двата лагера. Казва ни, че понякога, особено в състояние на страх, хората не реагират положително на нашата порода. Предпочитат познатия им ужас вместо непознатото и необяснимото, затова присъствието ни, публичната ни проява може да ни създаде нови врагове.

Трябва да сме готови за това.

— Тогава защо да се намесваме? — провиква се женски глас от задната част на стаята. Притежателката му става на крака и виждам копринената ѝ черна коса, тежка мастилена завеса, спускаща се чак до кръста ѝ. Очите ѝ просветват под флуоресцентните лампи. — Щом ще ни презират — продължава тя, — защо изобщо да ги защитаваме? Пълен абсурд!

Касъл вдишва дълбоко.

— Не можем да обвиняваме всичките, заради безразсъдството на един.

— Само че не е един, нали? — обажда се друг глас. — Колко от тях ще се обърнат срещу нас?

— Няма как да знаем — отговаря Касъл. — Може да е само един. Може да няма и един. Просто ви предупреждавам да внимавате. Не бива да забравяте, че цивилните са невинни и невъоръжени. Изтребват ги заради неподчинението им, заради призива към справедливо отношение. Гладуват, губят домовете си, семействата си. Не може да не сте съпричастни. Много от вас още не съумяват да намерят собствените си семейства, пръснати из цялата страна, прав ли съм?

Из тълпата се разнася шушукане.

— Представете си, че майка ви е сред тях. Баща ви. Братята и сестрите ви. Потъпкани са и страдат. Трябва да помогнем с каквото можем. Няма друг начин. Ние сме единствената им надежда.

— Ами заложниците? — става на крака друг човек. Наглед наближава петдесетте, закръглен и широкоплещест е, внушително висок. — Каква гаранция имаме, че ще спасим Уинстън и Брендън?

Касъл свежда поглед само за секунда. Питам се дали само аз съм забелязала болката, преминала през очите му.

— Няма гаранция, приятелю. Никога не е имало. Но ще дадем всичко от себе си. Няма да се предадем.

— Тогава защо изобщо задържахме онзи хлапак? — възроптава той. — Защо просто не го убихме? Защо го държим жив? Не ни помага с нищо, а само яде храната ни и изразходва ресурси, полагащи се на нас!

Тълпата избухва в разпален гняв, обезумяла от силни емоции. Всички крещят едновременно, крещят: "Смърт за него!" и "Да дадем урок на върховния!", и "Да му покажем на какво сме способни!", и "Заслужава да умре!".

Внезапно сърцето ми се стяга. Почти се задъхвам и чак сега проумявам колко ме тревожи мисълта, че Уорнър може да умре.

Ужасява ме.

Поглеждам към Адам, незнайно защо очаквайки коренно различна реакция. Глупаво е от моя страна да се учудвам на напрежението в очите му, по челото му, по стиснатите му устни. Глупаво е, че очаквах да видя там нещо друго, освен неприязън. Естествено, че Адам мрази Уорнър. Естествено.

Уорнър опита да го убие.

Естествено, че и Адам иска Уорнър мъртъв.

Усещам как ми призлява.

— Моля ви! — провиква се Касъл. — Знам, че сте притеснени! Утре ни чака голямо изпитание, но не можем да прехвърлим цялата си агресия върху един-единствен човек. Трябва да я използваме като гориво за утрешната битка и трябва да останем задружни. Нищо не бива да ни разединява. Не и сега!

6 секунди тишина.

— Няма да вляза в боя, докато не го видя мъртъв!

— Ще го убием още тази вечер!

— Да му извием врата още сега!

Тълпата е кошер от яростни тела, решени, грозни лица, така плашещи, така свирепи, така изкривени от нечовешки гняв. Не бях подозирала, че членовете на Пункт Омега таят такава омраза.

— СПРЕТЕ! — Ръцете на Касъл са във въздуха, очите му пламтят. Всички маси и столове в стаята тракат по пода. Хората се оглеждат стреснати, уплашени, разтревожени.

Все още не смеят да пренебрегнат авторитета на Касъл. Поне засега.

— Заложникът ни — подхваща Касъл — вече не е заложник.

Невъзможно.

Това е невъзможно.

Не е възможно.

— Тази вечер дойде при мен — казва Касъл — и помоли да го подслоня в базата на Пункт Омега.

Мозъкът ми пищи, негодува срещу тези 15 думи.

Не може да е истина. Уорнър каза, че щял да се измъкне. Каза, че щял да намери начин да се махне оттук.

Но членовете на Пункт Омега са по-шокирани и от мен. Дори Адам се тресе от гняв. Страх ме е да погледна лицето му.

— ТИШИНА! МОЛЯ ВИ! — Касъл вдига ръка да потуши експлозията от протести. — Наскоро открихме, че и той има дарба. И желание да се присъедини към нас. Казва, че е готов да се бие на наша страна утре. Да се изправи срещу баща си и да ни помогне да намерим Брендън и Уинстън.

Хаос

Хаос

Хаос

избухва във всеки ъгъл на стаята.

— Лъжец!

— Как ще го докаже?

— Нима му вярвате?

— Той предава собствените си хора! Ще предаде и нас!

— За нищо на света няма да се бия рамо до рамо с него!

— Ще му прережа гърлото!

Касъл присвива очи, искрящи под флуоресцентната светлина, и ръцете му се завъртат шеметно из въздуха, събирайки всяка чиния, всяка лъжица, всяка стъклена чаша в стаята, и ги задържат в пространството, сякаш предизвиквайки някой да нададе глас, да извика, да изкаже несъгласие.

— С пръст няма да го докосвате — казва тихо той. — Дал съм клетва да помагам на сродните ни души и не възнамерявам да я наруша сега. Замислете се за себе си! — Изкрещява той. — Спомнете си деня, в който открихте дарбата си! Спомнете си чувството на самота, изолираност, страха, който ви обзе! Спомнете си как ви низвергнаха и семейство, и приятели! Не вярвате, че той може да се промени? Вие как се променихте, приятели мои? А сега го съдите! Съдите един от братята си, молещ за амнистия!

Касъл изглежда потресен.

— Ако опита да провали мисията ни, ако дори за миг се усъмня в предаността му, тогава ви давам правото да си отмъстите. Но първо трябва да му дадем шанс, не смятате ли? — Вече дори не опитва да прикрива гнева си. — Казва, че ще ни помогне да намерим хората си! Че ще се сражава срещу баща си! Разполага с ценна информация, от която можем да се възползваме! Не смятате ли, че има смисъл да поемем този риск? Та той е хлапе на деветнайсет, за бога! Един е, а ние сме много!

Тълпата е притихнала, носят се само шепоти и чувам откъслеци от разговори и думи като "наивен" и "безразсъден", и "всички ще умрем заради него!", но никой не се обажда, което е добре. Не е за вярване какво изпитвам в момента и ми се ще съдбата на Уорнър да не ме засягаше.

Ще ми се да желаех смъртта му. Ще ми се да не чувствах нищо към него.

Но не е така. Не е така. Не е така.

— Как научихте? — пита някой. Нов глас, спокоен, съзнателно трезв.

Гласът на човека до мен.

Адам става на крака. Преглъща сухо.

— Как научихте, че има дарба? Изпробвахте ли я? — пита.

И той ме поглежда, Касъл ме поглежда, взира се в мен, сякаш подканвайки ме да проговоря, а аз имам чувството, че съм изсмукала всичкия въздух от стаята, че съм паднала в казан с вряща вода, че повече никога няма да усетя туптенето на сърцето си, и се надявам, моля се да не изрече онези думи, но той ги изрича.

Разбира се, че ги изрича.

— Да — казва Касъл. — Вече знаем, че и той като вас може да докосва Джулиет.